НАШИЯТ ВАЗОВ

Боян Ангелов
С това заглавие искам да подчертая, че патриархът на литературата ни, сопотчанинът Иван Минчов Вазов /1850-1921/ е неизменна част от нашето морално съзнание. Не ми се ще да използвам умилителното Дядо Вазов, защото и моите години доближават времевия отрязък от земния му път. Ала Вазов си остава за поколения български граждани преди и след нас онзи чудотворен вълшебник, който успя да създаде шедьоври във всички литературни жанрове и който не без основание бихме могли да наречем: българския Гьоте или българския Сервантес, българския Сенкевич или българския Тургенев, или българския Виктор Юго… Не, той си остава нашият Иван Вазов. Вазов на българските писатели и на българските читатели. Вазов на почитателите му по цялата планета, защото почти не съществува литературен език, на който да не са преведени негови творби. Защото „Под игото” не е просто роман, а роман за ражадането на свободата сред занданите на безнадеждното робство. А „Епопея на забравените” е едновременно ода на гордостите и саможертвите български. Никой друг писател не е защищавал така самоотвержено българския език както Иван Вазов. България го нарече „народен поет” и нито един друг преди и след него не е удостояван с такава велика почест. През 1917 година академик Иван Вазов е предложен за Нобелова премия, което означава сериозно признание за неговия венец от романи, драми, поеми, разкази и стихотворения. Десетилетия вече се правят опити за „подмяната” на Вазовото творчество с творбите на други български писатели, които били по-модерни и засягали по-общочовешки проблеми. Безсмислените диспути кой е по-значим – дали Вазов или Пенчо Славейков – в днешно време звучат смехотворно, тъй като и двамата са велики български писатели. Вазов по възхитителен начин възпя Априлската епопея от 1876-а, храбростта на българските хъшове при Гредетин, чутовния подвиг на Шипченските опълченци, героите от Драгоман и Сливница през 1885-а , победите и крушенията през войните за национално обединение /1912 – 1918/. А Пенчо Славейков създаде възторжената и баладична поема „Кървава песен”, прославила Панагюрище и жителите му в надменната Западна Европа и показала как един народ може сам да изкове своите победни знаци.
През есента на злокобната 1913 година учредителите на новосъздадения Съюз на българските писатели канят Иван Вазов да стане техен почетен член, а през 1919-а – почетен председател. Народният поет приема с благодарност тази отговорност. Оттогава до ден днешен и за бъдни времена той е покровител, знаме, символ на българската писателска общност. Нека не забравяме, че Иван Вазов не е музеен експонат, а чрез творбите си остава по-жив от живите. Неговите „Хъшове” се гледат при препълнени салони, „Чичовци” блестят с неповторими възрожденски типажи, стихотворенията му се рецитират с просълзени зеници навсякъде из България. Щедрият писателски дар на Иван Вазов и доблестната негова гражданска съвест го поставят в авангарда на българския културен небосклон. Сега и завинаги!
Преди време се появиха литературни и историографски самозванци, които тръгнаха да „доказват”, че Баташкото клане от 1876 година било мит. Щом е мит, защо не отидат в черквата на Батак, чиито стени още чернеят от засъхналата кръв на хилядите заклани български мъченици?! И защо не прочетат „Възпоминания от Батак” на Иван Вазов, за да чуят страдалческия поплак на едно осиротяло момче, което поетът случайно срещнал наскоро след Освобождението в Пловдив – столицата на тогавашната Източна Румелия. И ако не са го чели, да сторят това сега:
Възпоминания от Батак
(разказ от едно дете)
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина –
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881