search
top

НАПУСНА НИ ПИСАТЕЛЯТ ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ

НАПУСНА НИ ПИСАТЕЛЯТ ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ

(21 юли 1936 – 6 септември 2020)

 

След кратко и мъчително боледуване от нас си отиде Лъчезар Еленков – един от най-значимите съвременни български поети и публицисти.  Неговата знаменита фраза „Амфора като метафора“ насочи преди десетилетия родната ни поезия в търсене на още по-сакрални измерения.

Лъчезар Еленков е роден е в село Горни Лом, община Чупрене, област Видин, на 21 юли 1936 г. Завършва Московския нефтен институт и Българска филология в Софийския държавен университет.

Работил е в Българско национално радио като зам.-главен редактор на радиостанция „Младост“. Бил е главен редактор на българо-съветското литературно списание „Дружба“, секретар и главен секретар на Съюза на българските писатели, директор на Българския културно-информационен център в Москва, главен редактор на „Славянски вестник“ и на вестник „Български писател“. Смъртта го завари като главен редактор на вестник „Жарава“ и директор на Вапцаровия вестник „Моята вяра“
Автор е на 28 стихосбирки, сред които: “Отвесни градове”, “Забранена трева”, “Континентални кратери”, “Брод на образи”, “Гранитово”, “Писма за Левски”, “Среднощна болка”, “Русото глухарче”, “Молитва за Македония”, “Кръвта на птиците”, “Поетът, лунната усмивка и чудовищата”, “Здравей, вещице, здравей, мила”, “Светлина от лебед”, “Дневен фенер”, “Часовник” и други. Негови поетични творби като самостоятелни книги или отделни стихотворни цикли са превеждани и издавани в САЩ, Великобритания, Русия, Турция, Испания, Индия, Естония, Куба, Италия, Унгария и много други страни по света.
Удостоен е с множество награди, между които литературната награда “Гео Милев”, наградите “Михалаки Георгиев” и “Иван Нивянин”, специалната награда на издателство „Български писател“, “Димитровска награда”, орен “Стара планина” – първа степен и орден “Св. св. Кирил и Методий” – първа степен. Народен деятел на културата и член на Перуанската академия на поетите.

 

Поклон пред светлата му памет!

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

 

 

 

ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ

 

СНЕЖНА ВЕЧЕР       
                                   На Тамара Такова

Отвъд прозорците денят заспива кротко, кротко
и снежната гора във себе си ни приютява.
Между огнището и нас притихналата котка
преде и часовете на дима ги подарява.

А той – опънат нерв между земята и небето –
по синкавата си безплътна струя пуска
мечтите ни сред облаците да се спускат:
ще бъде топло лято, птици в нас ще пеят.

Усещам твоя поглед: колко е потънал
в жаравата, която скоро в пепел ще угасне.
Ранен елен отнася, името ми зад брега отнася.
В ключалката на зима замириса – чака ни снегът.

СНЕЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Димеше шапката – гнездо от сняг стопено –
над веждите, над миглите, над сините очи.
Димеше в чайната под пистата отвесна,
над чашата с коняка и над пръстите димеше.

Един скиор се стрелкаше напряко по стената и
сякаш че летеше, и към тебе той летеше.
Завой… И все надолу към витража многоцветен,
зад който шапката над веждите димеше.

На прагове горещи падаха лъчите в мене
от снежната пустиня – мислещата
Рила планина.
За бог се мислех аз. А беше толкоз просто:
над миглите извити в сини капки сняг димеше.

УТРО
На сина ми Данчо

Над гърбицата над Ситняково
безстрастен сняг е завалял,
Между двата дола
на самар прилича днес
предишната ливада.
Натоварен е с мълчанието бяло,
което цяла нощ
като спокойствие и радост
от въздишката на облаците
към земята е летяло.
Няма нищо по-чудесно от това –
в дълга суша да целуваш
сняг реален.
Той е нещо повече от ласка.
И макар пред нас
спокойно да лежи
под кората му
най-силна страст,
най-близка топлина кипи.
Не светията във този ден Йорданов,
а децата ни
под стряхата на обичта
с вълнението на своите сърца
са трупали нощес снега.

ПОРИВ

Тръгвай полека нагоре към снежното било гранитно
ти, най-лъчисто, най-мъжко, от мен сътворено, момче.
Властно вселената мами очите. В небето зенитно,
жълто и тихо (почти без страст) хубаво слънце пече.

Цялата ласка, която очакваш, наблизо е скрита.
Може би в онзи пред тебе пуловер, задъхан, червен.
Името  шепнеш, а сякаш че викаш. Далече отлита…
Сричките рукват надолу (перата на гълъб ранен).

В пропасти черни ли глъхнат, по зъбери остри ли свирят,
после отново се сливат съгласният с гласния звук.
Ето, след някакъв шепот просторът  превръща се в сприя –
пее душата ти, сякаш камбана под сребърен чук.

Всичко до капка подробност спрасти, съхрани, запечатай
в своята памет: момичето, името, снежния ден.
Тръгват съдбовни години пред тебе и тихо не чакай
своето щастие –  вечно страдание. Падай пленен

в мрежи сърдечни на хора лъчисти. А стане ли нужда
сам да покажеш най-честна постъпка, спомни си за миг
този безименен връх. Той най-странно без знак ще събужда
твоята първа любов и най-снежния към нея вик.

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top