(Надежда Атанасова Драганова)
стихотворения
(25.ІІ.1916 – 17.Х.2012)
Родена в гр. Сливен. Завършва Девическата гимназия „Мария Луиза” в Сливен (1935) и Института за прогимназиални учители в Пловдив (1937) и известно време учителства. През 1940 г. се омъжва за Александър Гетов-Гетман, по-късно генерал, заместник-председател на Комитета за култура и директор на Националната опера и Народния театър. Участничка в антифашистката съпротива, партизанка. Завършва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Учител, училищен инспектор, програмен ръководител на радиоуредбата в Кремиковци, редактор в сп. „Лада” и „Читалище”. Член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.
Издадени книги: „Бели цветя” (1962), „Те изграждат комбинат” (1963), „Спасени цветя” (1968), „Път към свободата” (1969), „Синият вятър” (1970), „Хайдушки корени” (1972), „Пейте ми, птички” (1978, 2008), „Трябва някой да дойде” (1980), „Върху жаравата на времето” (1986), „А исках да обичам…” (1987), „Човек ли съм?” (1991), „Родени от самота” (1993), „Белези от пътя” (1995), „Небето се завръща” (1998), „Копнеж по роден край” (1999, 2. доп. изд. 2006), „Така видях Сливен, когато бях дете” (1999), „Клончето се смее” (2000), „Лицето на залеза” (2000), „Непослушното мече ; Несговорна дружина” (2000), „Калина” (2002), „Повиках те в съня си” (2003), „Върни ми лятото” (2004), „Сълза в окото на Всемира” (2004), „Глад за нежност” (2006), „Звездни сълзи“ (2008), „Боли ме нераздадената обич” (2009), „Орис” (2010), „От небе в небе” (2011), „Спомени за писатели и…” (2011), „По евкалиптови пътища вървях“ (2012).
ИСКРА ОТ ПЛАМЪК
През мене като през прозорец
минава мимолетният живот.
И странно е, че днес със вас говоря,
а утре ще расте над мен дърво.
И може би на него диви круши
ще зреят есен, златни ще блестят,
а аз отдолу може би ще слушам
щурчета в тишината как блестят.
Човеко непознат, не се смущавай,
когато преминаваш покрай мен,
поспри за миг до гроба ми забравен,
с усмивка отмини успокоен.
Че още си с повдигнати клепачи,
небето във очите ти сияй,
че още по земята топла крачиш,
че още е далече твоят край.
О, щастие да се родиш, но само
ако с любов си минал по света,
ако си бил една искра от пламък –
най-ярката искра – от любовта!
ЗАКЪСНЯЛА ПТИЦА
С душа неуморена от измами
копнея пак за срещи и раздели…
Неистово ме вика пак кръвта ми
през нощи черни и през нощи бели.
И тръгвам, и ръцете си протягам –
с горещи длани да докосна здрача,
от глухата си стая да избягам –
отново да се смея и заплача.
Не иска в самотата да изтлее
сърцето – за безумства зажадняло.
В кръвта ми птица закъсняла пее
и чудото очакват дух и тяло…
БЪЛГАРКА
Моят път не премина по тихи поляни,
по акациев цвят не вървях,
мойте ризи са в кървави извори прани,
нямам право на слабост и страх.
Аз прорязах мъглите с очите си ярки,
изкопах за неволите гроб
и под свода ни звезден, подобен на арка,
изиграх нестинарско хоро
върху живата жар на годините ядени,
пропътували мойта земя,
дето тичаха дните – сурови и гладни-
под бездушната стара луна…
Разорах чернозема и засях семената
на смеха, през бунтовните нощи мечтан,
и развих знамената на изгреви златни
по билата на моя хайдушки Балкан,
за да има в полята ни жито и билки,
сочни ябълки, тихи гнезда,
а в гърдите на мирните хора да бликат
чисти мисли – светена вода.
ДА МОЖЕХ
Бих цялата гора обрала
лист по лист
без никаква умора,
морето бих до капчица изпила,
на плещи бих понесла планината
и няма тя да ми тежи,
да можех да те върна само!
Да можех,
но не мога, сине!
***
Мъките ми се превръщат в стихове.
Най-страшните от тях,
и най-жестоките –
са извори на мисли ненадейни,
на видения, които изсушават
ненужните сълзи,
за да ме сродят
със молива и листа.
Мъките,
с които тъй богат е
моят дъх –
превръщат се в зачатък
на друг живот…
И той е може би
последната утеха
на моя идващ ден…
СЛЕДИ
На тротоара
бездиханен гълъб –
крила строшени,
клюмнала глава,
замръзнали в учудване очи.
На тротоара –
млъкнало гугукане,
летеж прекъснат,
ласки умъртвени
и въздух вкаменен…
Следи от стъпки
на живот и смърт…
И нищо
друго.
