НЕДЕЛНО УТРО
Някаква подозрителна тишина ме събуди и първата ми мисъл беше да сляза веднага долу, в стаята на детето. Портокаловият изгрев се провираше през процепа на пердето. Глас от детската стая не се чуваше. Тогава защо трябваше да сляза? Мъжът ми го нямаше. Той обича да се разхожда рано в близката гора. Никакъв звук, ни шум, а нещо ми подсказва да отида при детето…
Открехнах безшумно вратата и още на горните стъпала занемях. Чух, по-скоро усетих, че някой казва:
-Тук е детската стая…
Стълбището беше в полумрак. Не трепвах, не дишах. Стоях отмаляла, обгърната от тишината и здрача, докато съзрях човешка фигура пред спалнята на детето. Тъмна и застрашителна в неясната светлина, тя ми се стори грамадна,с дълги пипала вместо ръце, но веднага след това открих, че не са пипала, а някакъв вид оръжие… Внезапна догадка ме накара д потръпна. Беше избухнала война! Навярно всичко се бе случило ненадейно, мигновено, без съобщение в пресата, по радиото и телевизията…
Сподавих желанието си да изкрещя. Тихо, на пръсти, се спуснах по стълбите, задебнах непознатия враг. Усетих прилив на кръв.
В ръката ми се намери лопатката за смет. Тогава викът ми се отприщи и връхлетя похитителя… Ударът се стовари върху главата му, но лопатката отскочи и се изплъзна встрани. Вкопчих се в ръцете му и ги стиснах, колкото имах сили. Китките му се оказаха податливи, необикновено слаби и надмощието бе на моя страна. Но ръцете на нападателя не изпускаха оръжието. Странното бе, че той сякаш не искаше да се бори с мен. Като че ли изчакваше нещо, някакъв момент или знак, за да ме отхвърли и унищожи с един замах. И тогава детето ми…
Нови, неподозирани сили отново ме тласнаха към нападателя. Той беше грамаден мъж, но сякаш безкостен и хлъзгав като риба, в някаква студена, люспеста дреха. Успях да извия оръжието му зад себе си и в същия миг чух лек съсък. Нещо парливо, като допир от коприва, парна кожата на гърба ми и аз вече съзнавах своя край, но не се предавах, защото се усещах още жива. Учудвах се, че смъртта може да бъде толкова безболезнена.
Внезапно в антрето влезе мъжът ми. Той изглеждаше повече изненадан, отколкото изплашен. Видях как стисна за гушата нападателя и непознатото оръжие увисна в ръцете му като човка на простреляна птица. Наново се хвърлих към нападателя, заблъсках го с юмруци. Но ръцете ми отскачаха от него като от гумена топка, а той се усмихваше…
Усещах, че опасността бе минала, когато нахлу втори нападател. Той бе също така грамаден, както другия. Устата му беше полуотворена, виждаха се белите му зъби, които излъчваха мека, пулсираща светлина.
-Тръгвай, Мелен! – каза вторият, без да ни погледне. – Не трябва повече да се бавим.
Не се чуваше глас, само тая светлина, която при всяко отваряне и заваряне на устата мигаше като светулка, а се разбираше всичко.
-Чудно… Те са наплашени от нещо. Майката се нахвърли върху мен с такава сила!
-Майчиният инстинкт…
-Не само това, Тилен, тези същества страдат от някакъв психически комплекс…
-Да. Всичките им реакции са заснети, ще ги анализираме по пътя…
Ние стояхме по местата си и още държахме нашия нападател. Дори не бяхме разбрали, че стискахме собствените си длани. Не сме усетили кога се бе изтръгнал от ръцете ни и бе последвал другаря си.
Двамата тръгнаха към изхода. Видяхме стройните им плещи, леката походка и как се поприведоха малко, когато прекрачваха прага. В здрачното антре нахлу бяла светлина. Чух гласа на моя син и топуркането на босите му крачета. Той обгърна силно коленете ми и аз го взех на ръце.
Светлината идеше отвън и все повече заливаше антрето. Тя трептеше като дихание. Тогава долових мелодично свистене над главите ни. Чуха се гласове. Излязох на двора с детето на гърдите си. Непознати хора тичаха към вилата, чупеха храстите, газеха цветята, трупаха се пред градинската врата.
Съседът ни отляво бе излязъл на терасата заедно със сина, дъщерята, зетя, внучето и гледаха към покрива на нашата вила. По лицата на всички трептеше бялата светлина.
Възседнало покрива на сградата, се поклащаше нещо като балон с крушовидно туловище. И не беше странно, че съществуваше изобщо, а това, че неговото огромно тяло балансираше, сякаш лишено от тежест. Приличаше на новогодишна топка за елха, гледана през някакво екстрено увеличително стъкло, лъскава и ефирна. По повърхността ѝ се виждаха деформирани къщите, градините и хората, като отразени от вълшебни огледала.
Няколко фигури в тънко, полупрозрачно облекло се суетяха около този странен балон, без да докосват с нозе керемидите. Трима от тях се спуснаха на терасата пред входната врата. Зетят на съседа, който беше от някакъв африкански произход, се приближи до оградата извика високо на френски:
-Ки ет ву, месю? (Кои сте вие, господа?)
От устните на първия запулсира светлина.
-Искат да отлетят и ни молят да се отдръпнем – извиках внезапно.
Никой не се помръдна. Не повярваха, че само на мен бе внушено да разбирам мълчаливата реч на извънземните.
-Пазете се, защото отлитат! – съобщих по-високо и се отдръпнах далеч от къщата.
-Опитайте се да ги задържите! – извика ми съседът. – Аз ще обадя по телефона в милицията. От де да ги знаеш…
Погледите и на тримата пришълци бяха отправени към него. От устните им заизскачаха облачета бяла светлина. Непознатите се усмихваха, не, смееха се…
Облачетата станаха толкова големи и толкова гъсти, че вече не виждах крушообразните им лица, светлосините им очи. Млечната светлина обхвана и лъскавия „балон“ на покрива. Постепенно изчезнаха деформираните къщи, градините, хората, Витоша…
Един голям бял облак се откъсна от вилата и се понесе нагоре към прозрачното лятно небе. Люляковите храсти се залюляха, тревата се притисна от земята, хората се разлетяха в разни посоки, пометени от въздушната струя…
…
-Какво си се зазяпал пак натам! – чувам съседката отдясно, която скоро наследи вилата на леля си.
-Видях чудо! – каза смутен мъжът ѝ.
-Внимавай къде стъпваш! Сгазил си ягодите!
-Абе ти не видя ли какъв облак се спусна от Витоша? Красота!
Съседката се изправи, подпря ръце на хълбоците и се взря през клоните на дърветата към нашия прозорец. С червената басмена престилка и фльонга в косите приличаше на тежка, мъхеста пеперуда. Катранената ѝ коса затрептя:
-Знаем ги ние тези чудеса. Сигурно оная безсрамница пак се съблича пред прозореца.
Виждам се сама сред двора, в росната трева. Една прясна, незатихнала тревога се таи още в мен с онова остро чувство, което се изпитва най-силно само на сън.
От вилата над нас, дето всеки неделен ден една старица пуска високо радиото, за да пропъди самотата, гърми гласът на диктора: „…Вражеската армия напада мирни села, системно обстрелва територията на страната, нахлува във въздушното й пространство…“
-Видял чудо! Об-ла-ци! – не мирясва съседката. – Добре го измисли!
„…Отново всичко е във водовъртежа на хаоса и терора. По улиците на града издигат барикади, заплашват, стрелят и убиват…“
Тръпна от утринния хлад и ме хваща срам – заради себе си, заради другите, заради всички нас…
Чува се ритмичното щракане на ножиците на дядо Йордан, който по цял ден се занимава с дръвчетата си в градината.
-Вземи си, сега ги набрах – подава ми ябълки през оградата.
Притискам ябълките към гърдите си и хуквам, изпълнена с внезапна радост, към къщи, цяла пропита с мириса на зрели плодове, треви и цветя. „Крррът!“ – пуска залп кълвачът на стария електрически стълб и главицата му се тресе като механизирана играчка.
Откъм Витоша идват талази прохлада и мирис на бор… Трябва да приготвя закуската на детето, да сваря нес кафе. После тримата ще отидем до голямата ливада над вилите. Вчера валя дъжд, сигурно ще намерим гъби.
