Проф. дфн ДИМИТЪР КЕНАНОВ

През 1963 г. във Велико Търново се открива  Висшият педагогически институт „Братя Кирил и Методий“, който през 1971 година  е обявен за втори български университет „Св. св. Кирил и Методий“. Първооснователите му проф. Александър Бурмов, проф. Пеньо Русев  бяха не само видни учени, но и носители на художествено-творчески заложби. Затова те подбираха първите асистенти и по принадлежността им към гилдията на поетите и разказвачите. Новоучредената литературна катедра десетилетия наред се ръководеше от големи личности, отдадени на служение и подкрепа на българското слово: Пеньо Русев, Георги Димов, Георги Данчев, Иван Радев.

Университетът на търновската Света гора  с местоположението си е прозорец към историческото минало на Втората българска държава, на химнописци от Патриарх-Евтимиевата книжовна школа, чиито песнопения сякаш още отекват в руините на Царевец и Трапезица.

През 1963–1973 година в университета следваха поети от т.нар. „второ априлско поколение“ – непосредствен приемник на Априлската генерация. За тях, както пише проф. Христо Трендафилов, е „характерна популярността им (особено в студентска среда), шумните литературни четения, артистичните ефекти, доминирането на устното слово“. (с. 94). Четенията става в препълнената, легендарна вече, Първа аудитория, възторгвана от стиховете на Николай Колев, Янислав Янков, Венета Мандева, Димитър Донков, Калина Ковачева, Радослав Игнатов,  Борис Христов, Паруш Парушев, Марин Георгиев, Таньо Клисуров и др.

Литературното явление обаче не може да бъде разбрано без да се отчете въздействието на културологическия фон, съставен не само от сбирки на поети и писатели, обичани тогава, но и на творци от изобразителното изкуство, на филми, музика, изследвания. Например: „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Нишките, които се прекъсват“ (1967)  на Цветан Стоянов , „Естетика на модерното изкуство“ (1969) на Димитър Аврамов;  филми: „Сенки на забравени прадеди“ (1964), „Бялата птица с черния белег“ (1970), „Зорба гъркът“/срв. „Графика“ на Борис Христов, „Старци берат хмел“, „Травиата“, „Търсете идола“, „Медната кула“, „Ах, този джаз“; „Сладък живот“ на Федерико Фелини, „Шибил“/„Ако ще падна в калта  – но в ръката с цвете“: Борис Христов; музика: Верди, Бах, Равел, Бетовен, „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“, Том Джонс, „Щурците“/ „Бяла тишина“ (1967), Шарл Азнавур, Едит Пиаф, Елвис Пресли, Салваторе Адамо, Мирей Матийо, Луис/Луи Армстронг, Силви Вартан, Едита Пиеха, Майя Кристалинская/„Опустела без тебя земля…“,  Булат Окуджава/ срв. „Молитва“ на Борис Христов, Владимир Висоцки и много други.

На близкия ми приятел, именития бургаски поет Янаки Петров  дължа препоръчителен списък от имена на автори, чиято поезия преобрази творческите дирения на великотърновските университетски поети от края на 60-те и началото на 70-те години от миналия век. На първо място е италианският нобелист Салваторе Куазимодо  и нататък: „Федерико Гарсия Лорка, Константинос Кавафис, Франсуа Вийон, Шарл Бодлер, Уолт Уитман, Габриела Мистрал, Пабло Неруда, Джакомо Леопарди, Антология на съвременната френска поезия, Испанска поезия, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски, Ана Ахматова, Константин Павлов, Стефан Цанев, Христо Фотев, Кръстьо Станишев“.

От прозореца на днешната постсоциалистическа, интернет-дигитална епоха  виждам как литературният процес поглъща литературата, литературния живот. Необозримото количество и свръхинформацията скриват качествените художествени произведения. Затова и написах и във великотърновското Издателство „ПИК“  издадох през 2023 г. шест „албатросни“ книги с мото от стихотворение на Шарл Бодлер, в превод на Пенчо Симов:

Поетът е събрат на този принц небесен –  не трепва пред стрели и бури, но, уви, когато сред шума тук долу е пренесен, гигантските крила му пречат да върви.

Ето няколко думи за тях  – библиотечното оформление  и кориците са на художника доц. Борис Желев:

 „Сърцето ми е нежно за войник. Ранният Янаки Петров“: Да „задържиш“ изтичащото като пясъчен часовник време е невъзможно, но можеш да не излизаш извън двора на детството и с неговото одушевление да съзерцаваш света, който ту се самооткрива денем от животоносещата слънчева светлина, ту залязва и се скрива при отсъствие на светлината. Да се удивляваш като дете и да съучастваш в  космическата битка на доброто и злото, да ги оразличаваш и да не остаряваш по душа. Янаки Петров с любов опазва детското, момчешкото в себе си, за да може  да стихослови с очите на детството, с чистотата на детските възприятия и като Бодлеровия албатрос духом да се рее в прислънчевите небесни простори.

„Жена сред Всемира: Огняна Свилина“: Жената, нейната мисия и съдбина да бъде Любов Обичане, да носи в себе си и да оплодотворява живота, дори и природата, да ги отглежда. В това мисловно и емоционално пространство разполага себе си Огняна Свиленова.  Ето сега я виждам  как дълго „избира пристанище“ и колко „много е жена“ с „женската си грижа// за едно момче и за момиче// да дойдат като малко чудо“; да им даде „истинско детство“ като своето и то да им стане „закопняло и нежно пристанище”.

„Последен сняг: Янко Димов“: Патриархалната пълнота и красота на дома  ще осветява с хармонията си пътя на тракийския поет Янко Димов в дисхармоничното му пътуване към себе си, към света и хората. И още една мелодична красота ще го подкрепя – музиката: Моцарт, Бетовен, Бах, Хендел, Верди, Равел… И той ще запомни копнеещата мелодика на „Лунната соната“, ще пренапише и наподоби нейния ритъм в къси стихове. И ще живописва с контрастни цветове „черното пиано с белите клавиши,// бялото момиче// с черните очи“. Човешката душа и душата на света мълком ще вървят да ги докосне и преобрази добротата на небесните звукове („Пианистката“, 1957 г.).

„Зажъдица за прочити“: Подир лирическо предисловие тръгвам към  виденията на поети-класици, към съвременници/състуденти и студенти/  – от родни и чужди земи: Пейо Яворов, Николай Лилиев, Атанас Далчев,  Александър Геров, Славчо Красински, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Павел Матев,  Димана Данева, Янко Димов, Иван Николов, Иван Давидков, Христо Фотев, Никола Инджов, Драгомир Петров, Генчо Христозов, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Радко Радков, Калина Ковачева, Радослав Игнатов, Стефка Цветкова, Огняна Свиленова/Свилина, Искра Несторова/Ангелова, Божана Апостолова, Илиана Петрова, Федя Филкова, Малина Томова, Стелияна Мартинова/Естела Маре, Свежа Дачева, Емил Розин, Манол Манолов  и др.  Преоткривам ги отново и отново, удивлявам се на чувствителното сърцебиене в синтаксиса на техните силни, тревожни или тихи думи – съпреживявам ги и така всъщност разбирам и опознавам повече себе си…

„Пилигрим на думите. Из „старите тетрадки” на времето“: Сбирка от мои сензитивни стихове  от  началото на 60-те и до  началото на 80-те години на ХХ век. Книгата се допълва с размисли за родния край и природата на Поезията. В раздела „Изповед от един пилигрим на думите” се разгръщат притурки: За въображението и вдъхновението; Елена, Беатриче, Лаура, Диотима, Маргарита; Неочаквано послесловие; Под крилото на Партията; Броселиандовата гора на Цветан Стоянов; При първописмените извори; „Боже, мойта вяра окрили“; Автопредговор и книгов текст („Легенди при Царевец“ на Иван Вазов); С книги и ръкописи под небесната дъга: фотоповествование; Биографско-библиографски бележки.

„Тихата лирика и търновското студентство“. Заключителната книга се открива с бележки за историята на тихата лирика и съдържа антология с коментари  на стихове от поетите от Търновска университетска вълна/школа от 60-години на миналия век. Сред авторите са и забравени имена: Димитър Игнатов, Янислав Янков, Николай Колев, Димитър Донков, Венета Мандева, Иван Серафимов, Дочка Начева, и др. Присъединени са аналитични страници за Славчо Чернишев, Радко Радков, събрана е кратка антология „Отдавна“: Божана Апостолова, Борис Христов, Иван Серафимов, Илиана Петрова, Калина Ковачева, Марин Георгиев, Николай Павлов, Петя Александрова, Радослав Игнатов, Таньо Клисуров.

Водещи основни теми и мотиви в книгите: Изгубеният рай – земята на детството; Отчуждение/алиенация на човек от човека, отчуждение от самия себе си; Образите на любимата, любимия, на есента, на Париж, на дъжда и др.; Принципът за ненасилие над думите и т.н.

Шесттомната Библиотека „Албатрос“,  е добра дума, както ми каза Борис Христов, за времето, състудентите и преподавателите от великотърновската Алма матер. Всички текстове са съпреживeни чрез горнилото на сърцето, в тях няма безлично написани редове. „Твоят Юг озарява и моята душа“ – това признание направи белградският ми приятел проф. Томислав Йованович като продължава: „Когато погледнем назад към живота си и пътя, който сме изминали, двамата сякаш сме го извървели заедно, невидимо, като през цялото време си говорим за Средновековието и се сприятеляваме с писатели и граматици, с чиито ръкописи се срещаме и се опитваме да стигнем по-близо до тях, за да ги разбираме. Струва ми се, че до голяма степен сме ги разбрали в нашите проучвания и книги“.

…Цялата „албатросна“ шесткнигова поредица е написана през 2018–2023 г. по милост и подкрепа Божия, съветвания с приятели, с близки на творците, за които пиша, и насаме с книги, писма, съкровени архиви на любими мои поети и изследователи. Да съпреживяваш миналото и настоящото чрез прочит на десетки любими книги, означава да преоткриеш истините на библейския премъдрец Еклeзиаст/цар Соломон: „Голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга“. Да, добавям аз, така е: голямата мъдрост не се дава никому леко, натрупаното познание, е тъга, мъка, но и просветление за разбиране на отминалото, на записани думи от вдъхновени, драматични словописци, благодатно просветление за пренесена непроменима обич въпреки мерзостни злоупотреби на зли люде, пристроили се близо до тебе.

Горчиви просветления, но можеш вече очи в очи, лице в лице да съзерцаваш миналото, настоящето и бъдещето. Прав е св. Йоан Златоуст, когато е постоянствал с възклика: Слава Богу за всичко!