Милка Иванова е родена в гр. Бургас. Завършила е журналистика в Бургаски свободен университет. Работила е в Лукойл Нефтохим, РЕКИЦ Читалища и за Бургаската писателска общност. Първият й сборник разкази „Черна кръв“ излиза 2001 г. Следват книгите „Пътят на мравките“ 2005 г., „Приятелят на дон Пабло“ 2015 г. и „Сенките на времето“ 2018 г.

За „Приятелят на дон Пабло“ 2015 г. получава наградата за проза „Петко Росен“ на Община Бургас, за „Сенките на времето“ 2018 г. получава награда „Пегас“ на Община Бургас. Има публикации в български литературни списания и вестници и в турско литературно списание.

ЛОДКАТА   

Събуди го ужасно главоболие. Слънцето напичаше, достигаше зениците му през някаква хартия. Той я отмахна,  повдигна се. Покривите на рибарските хижи непосредствено до канала – овехтели и паянтови, зад тях масивните вили,  разпилените наоколо тухли и хоросани, всичко това го подтисна. Отсреща, на високото, под сачака на Лорината хижа, Нада си играеше с кученцето. Отпусна се   върху пробитото дъно на лодката. „Винаги има първи път и винаги има надежда! – прочете в хартията. – Съжалявам за лаптопа, стана на парчета, събори го. Подарявам ти лодката за компенсация”. Каква глупост, каква каша. Проклета черна завеса – мислеше. – Последно говорех за адски тъпите момичета… или може би… Защо му трябваше да идва? Лаптопа… Лаптопа! Всичко е заради Лорка…

Когато вчера я видя, застанала пред хижата, Никола я определи като карикатура от далечните хипарски времена: беше нахлузила протрито джинси и черна блуза от ония с безформените щампи. Всичко е ясно, рече си, но при ръкуването, нещо в нея го учуди. Това нещо идваше от израза на лицето ù. И веднага реши, че му  напомня строгото разположение, което са излъчвали някогашните българки. Хижата му се стори позната, дори много позната. Мястото бе диво, не точно диво, но той харесваше този образ; по-късно можеше да напише нещо, без тая глупост за карикатурата; по-скоро за мястото. Покрай брега на заливчето морето изглеждаше кафеникаво, по-навътре, две лодки бяха застинали в акварелна измамност… нещо такова…  До перилата на потъналата в храсти и увивни растения хижа, върху посивяла дъсчена маса, димеше купичка рибена чорба. Нада избута купичката, затрупа масата с майонези, пастети, няколко бутилки евтино вино и типов хляб.

– Варила си чорба – отбеляза без интонация, докато отваряше бутилката, поставена между ходилата ù. Набутваше тапата навътре.

– Една съседка я донесе – отговори Лорка. – Не успях да купя цигари, рече, носите ли?

Никола сложи до купичките две кутии Карелия, остави лаптопа на пейката и понечи да седне, но съобрази нещо, отдръпна се.

Кучето на Нада се завъртя в краката му, той почувства досадното докосване на меките му лапички. Слънцето потъваше в морето, жегата се вдигаше, мирисът на водорасли ставаше по-остър и, заради това ли, или заради светлините от Бургас и светлините от хижите, Никола се размекна.  Изведнаж си представи, че може би ще спи на пода… От таляна долетя мъжка песен, Никола се заслуша. За миг му се прииска да е там…

– Четохте ли книгата на Праматара? – обърна се към Лорка, докато се настаняваше на масата. Тя гледаше лодката, разсъхната и изоставена върху мидения трошляк на брега.

– Не харесвам нищо постмодерно – рече. Думите дойдоха отдалеч, през някаква досада.

– Нада каза, че… – подхвана той, но се прекъсна.

– Ще пиша за книгата ти – рече Лорка, усмихна се едва-едва и го погледна внимателно, после отново отклони поглед към лодката. – Видя ли го на изложбата? –  ненадейно се обърна към Нада.

– Не. Нали ти писах, че се е забил на село. Не си ли отваряш пощата? – Нада пиеше виното на кратки бързи глътки. Въпреки годините и закръглената фигура, тя носеше тийнейджърски дрехи.

– Какво мислите за книгата? – Никола се окуражи от Лоркината усмивка.

– Новите книги са пълни със сенки. – рече Лорка след кратка пауза и се загледа в канадската му ливада. – В новите книги човекът е фрагмент… въздух, душата му е мъртва… Цивилизация от сенки, литература на сенките; жалък театър на сенките, тъжен като префинена скръб…

– Със сенки е пълна тая барака! – прекъсна я Нада апатично, докато избутваше с крак кученцето, което ровеше в мравуняка до масата.

– Объркан и сиротен е човекът, скъпа моя. Каква литература ще измисли такъв  човек, ще има ли в нея капчица надежда… Авторите нямат опори…  Престани да си играеш с това куче! – Лорка изпи виното, наля си отново и изведнаж се вкисна. – Сам ли е в това село? – Тя прекрачи пейката, изправи се. Беше съвсем слаба, с теснички рамене.

– Да не очакваш тя да иде с него? – Нада избута кученцето с крак и също стана. – Помниш ли, в оная софийска квартира свърташе разни отрепки и хомосексуалисти, само за да впечатлява. – Обиколи масата и като стигна кученцето, докосна го с крак.

Никола изпи още чаша вино. Вкусът му се струваше прекалено тръпчив. Той не разбираше от вино, от никакъв алкохол не разбираше.

Лора се подпираше на масата и гледаше лодката. Беше изпаднала в някакво вцепенение.

– Харесвам това място. Харесвам огъня, на който ври рибената чорба… Рибарите пият направо от шишето, натъркаляни по пясъка, после играят хоро около огъня, до самото море… пияни, пощръклели!… Моят мъж оставяше сърцето си по рибарските маси, пиеше с рибарите, рисуваше ги… Беше свободен! Голяма работа!… От живота, Никола, трябва да гребем, да гребем, да се напием с живот!… – Въпреки патоса, Лорка не изглеждаше екзалтирана, или нещо подобно, изглеждаше си вцепенена.

Настъпи мълчание. Песента от таляна бе птихнала, заглъхнали бяха гласовете от рибарските хижи.

– Ти си идвал тук с дядо си – рече Лорка. В гласа ù, като че ли се прокрадна интонация.

И Никола разбра, защо хижата му се стори позната. Само че тогава увивните разстения не бяха я превзели. Спомни си мъжа на Лорка, как тя му казва: стар пират и брадат дявол.  Момчетата запомнят необичайните определения. Дядо му оправяше някаква лодка, но тази на камъните ли беше?…

Нада се върна на масата. Кученцето се насочи направо към мравуняка, тя седна, отново го заизбутва с крак.

-Продай партера. Партера е твой, на атрактивно място. Да си намери зала…  Продай го, иди в Китай, иди в Индия, обиколи света, не се забивай тука… Нямаш пари за цигари… Откога не е правил изложба там? Партера не става за зала, тесен

е… Прочете ли  моите неща? Пратих ти ги. – Нада говореше апатично. Номерът и беше такъв. Никола познаваше този номер, стажа му вървеше в нейната кантора.

– Видях ги. Да… – Лорка се изправи, облегна се на масата и отново се загледа в лодката, сякаш нещо свързано с тази стара неизползвана от години лодка, се въртеше в главата ù. Нада се наведе, издърпа кученцето за двете предни лапички, после изведнаж го отстрани.

Жените постепенно се умълчаха, те ту ставаха да се разходят, ту сядаха и пиеха разсеяно чашите вино. Нада счупи една бутилка, докато набутваше тапата в гърлото на шишето, кученцето поряза лапичката си; превързаха го без суетене.

Никой не заговори за Николовата книга, но той и не искаше да се говори  за нея. Полъхна, от хижата изпълзя мирис на влага и, Никола си спомни миризмата от дядовата си къща… Мазите на някогашните бургаски къщи миришели на влага и на осолен паламуд; баща му разправяше, че есен, тези миризми се носели над тесните дворчета и над махалите… Градът бил все още малък.

Видя дядовата си лодка, поставена на колесара зад къщата… Всичко е изгубено. И старити махали и старите футболни запалянковци, подпрени вечер на дъсчените огради, и техният жаргон, така казваше баща му… Махалата около Патриарха, Никола все пак помнеше, макар съвсем смътно. А смътният спомен прилича на сън. В него има пожълтели скринове и буфети, ленени покривки и юзчета, масали и мурафети, любови, ревности и убийства… Ей, за тия неща да можеше да пише…Отде накъде се е забил в тия футуристични смелости, дързости, бунтове… в сегашното време тези работи нямат място… А може и да имат…

От близките хижи се чу песен, от ония овехтелите – за моряци и за моряшки жени. Песента бе нестройна, разбърка се с мелодията, идеща от таляна, после секна. Тогава Никола заговори за адски тъпите момичета, но какъв беше поводът и защо адски тъпи? Може би заради кресливите момичешки гласове и буйният момичешки смях…

– Ще ви прочета нещо – Лорка стана, залитайки прекрачи пейката. Решението ù, като че ли бе предизвикано… Върна се много бързо и постави на масата сноп пожълтели писма.

-Запали ми цигара – рече на Нада, съсредоточено прегледа снопчето,  поколеба се за миг, после зачете, потънала в онова вцепенение.

– Бъди жестока, ругай ме, кълни ме с женските си клетви, но ми прощавай хитрушо, покорявай ми се накрая. Запомни, не можеш без мене и аз без тебе не мога. Вкопчвай се в мене, че да литнем, че да се забравим, вакханката ми тя!

Стига де, не прекалявай, имай малко срам безбожнице! Нека отдъхна, да се съвзема от това избухване. Не се плаши, няма да се уморя. Змия си ти! Да си жива! Да е жива отровата ти. Ела пак! Ух, нищо че ще ме умориш, нали пак ти ще ме обезсмъртиш. Каква си ми! Проклета мръсница и невинна богородица! Жаля те аз! Че кой да те пожали…

Миризмата ти, искам я такава, каквато е сътворена, на мида, на океан. Има в тебе океан, имаш в това малко черно клъбце между краката същото, което изтръгва живота от съня и го запокитва във висините: да се радва, да възхвалява и трепти от почуда, и да трепери от страх, заради зададения край. Страшно и красиво, жестоко и милостиво, трапчиво, горчиво и медено нещо е животът. Какво ще кажеш?

Лора замълча, отстрани снопчето пожълтели писма. Нада се размърда, тя сякаш се чудеше дали да каже нещо.

-Е, това вече съвсем прилича и на картините му и на живота му. Винаги е бил извратен. От Коми ги е пращал.

Лорка гледаше по посока на лодката.

На Никола тези изповеди заприличаха на нещо, май от някакъв роман, не същото, но подобно. Винаги откриваше прилики в онова, което чете или слуша, с нещо друго, четено преди. Ненадейно му хрумна, че цялото това четене беше  предизвикано от неговите глупости за адски тъпите момичета.

– Много разбираш ти! – Когато се обърна към Нада, Лорка изглеждаше напълно безстрастна.

– Той ни научи да пием – рече Нада. – Помниш ли?

В този момент Никола я съжали. Такава, каквато си беше, с номера ù да изглежда апатична, с тези смешни тийнейджерски парцалки. Видя му се уморена, остаряла, оскърбена. Тя взе последната бутилка и я постави внимателно между ходилата си.

Оттам нататък, на Никола се струваше, че твърде бързо и без връзка прескачат от тема в тема. Говориха за Хайдегер, Лорка каза, че идва краят на ужасната човешка приказка, след туй заговориха за българската политика, след туй за Йовков и Димитър Талев, след туй за някаква нова партия, на някой си архонт. Говориха за техен приятел, който се самоубил, Лора говори нещо за собственото си провалено поколение, Нада апатично заобяснява, как едно цяло поколение не може да е провалено, че провален е само мъжът на Лорка, че всичко в живота му е една извратения, и картините му, и изповедите му от Коми. Че сигурно докато ги е писал, някоя рускиня се е въргаляла в леглото му. А тя, Лорка, седяла тук и се затривала заради него.

– Не те ли беше срам от този девственик, тука? – Нада не уточни за какво. – Той е глупеж, но има ум, има и талант. Ти го каза….

Никола дори не се възмути; вече губеше нишката на разговора, всичко в главата му се объркваше. Точно тогава, как да е, постави лаптопа на масата, между празните бутилки, зарови се в някакъв сайт, намери се в Калкута, после в Момбай, но какво точно видя и какво прочете, как събори лаптопа, дали го е съборил, не помнеше…

Сега, на дъното на пробитата лодка, изведнаж се сети, че някакъв мъж го влачеше по каменистия сипей, надолу… после го стовари тук. Някакъв мъжага… Но откъде се взе тоя мъжага? Брадат мъжага… Да не би да е сънувал? Той се повдигна. Онова, което видя, бяха двете лодки, застинали в акварелна измамност… Нямаше грам вятър…

Главата го болеше непоносимо.