„ЧОВЕК Е САМ ВЪРХУ СЪРЦЕТО НА ЗЕМЯТА“
ИЗЛИШНИТЕ ХОРА
Защото са живи – това е грехът им.
Защото са прави, защо не – разстрел!
„Излишните“ хора* са живи на книга,
а всъщност са пречка към крайната цел.
Без съд ги изправяйте – там, до стената!
Не шумно, а тихичко – с болест и глад.
Пратете в чужбина навеки децата,
„излишните“ хора сами ще умрат.
Защото живяха за род и Родина,
докато се срути оная „Стена“.
И заедно с нея от скръб се помина
една неопазена, светла мечта.
Защото се люпиха в цветни градини,
сред пилците кротки, от ястреб яйца.
Несетно се пръкнаха хищни гадини,
смениха си вярата, цвят и пера.
„О, да!“
Затова:
Парите за старите ще са милостиня;
Парите за бедните – „Трагична вина“;
Медали, награди – „Синилни години“.
България, цяла – за продан мома.
Виновни са болните. Защо не измират?
Виновни са старите – че искат храна.
Виновни са всички – не щат да загиват
във някоя нова, „красива“ война!
СИМФОНИЯ ЗА МАЛКОТО СЕЛЦЕ
Селцето малко, адът не му трябва!
С угарките, под ноктите забити
на дворищата в гнилите огради.
Тук адът е стопанин на съдбите.
Вършее вятър в тинестото блато.
Полюшва се водата в шадравана.
Събират се комари цяло лято
край тинята, налазила мегдана.
Не ражда някой. Никой не умира.
Без болница, без гробище се съмва.
Синът, единствен, в петък се прибира
да носи вехториите по тъмно.
Живот излишен. Няма мило-драго.
„С крака на изток, със глава на запад“,
изпружили като войници тяло,
отиваха си старците „Оттатък“.
Сред борове, строени във шпалири,
с ирония и малки дози скука,
на стълб качено, радиото свири
симфония (за дрямка и разтуха),
с която някой ден ще я възпеят,
смъртта предизвестена на селата.
Тъй древните прославяли Помпей.
А лавата заливала земята…
„КАЛИНА АЛЕНА“
In memoriam на забравените поетеси
Вие имате къщи. И семейства. Огнища.
Поетеса самотна в свят от книги живя.
Ще попита ли някой за „Голямото нищо“
под хастара на всяка
филигранна
творба.
Как е стигнала „Горе“. И не е ли студено
над безбрежната бездна от неживи тела.
Пожела ли го тя? Дали е настанена
във колиба на куче.
Или спи
във снега.
Дали лъже, че страда. Че е болна и бедна.
Или има любовник и от Крез по-богат.
Ще се гръмне ли утре? Или просто, навярно,
ще си купи сто хапа –
без билет
за назад.
Не венци, а маркучи я „красят“ окачени.
Следователи в черно край леглото ѝ бдят.
И въпроси-доноси капят в болните вени.
Стих от кървав съсирек
ѝ отне
тоя свят.
Полетя поетесата. Бе небето вечерно.
Малка, руса комета над заспалия град.
Тайно в себе си писа стихове до последно.
В Рая всички ги знаят.
Долу глухо
мълчат…
КАТО НА КИНО
„Бели свещи кървят.
Кални стъпки вървят
към финала през дивия троскот.
Пощурели камбани в дулата гърмят
по земя, зачертана от Господ.
Тук събира два
полюса земният кръг,
„паралели“ на възел завързва.
Брат до брата лежат под скования кръст
в чернозем от желязо замръзнал.“
Пред екрана крещят
живи „пешки“ от плът.
Да им кажеш: „По-тихо!“, не дръзвай.
Не съзнават, че може и те да умрат,
дребни плочици в хищния пъзел.
От погрома над Рим
до пожара в степта,
подпалвачът за „кино“ е бързал.
Градове и съдби овъглява пещта
в този филм, до пресита омръзнал.
„Край!“ Екранът прегря.
Някой духна свещта.
Спарен въздух. И шлюпки по пода.
Ще се слеят мъже като стадо с нощта,
без инстинкт на ловци по природа.
Ще ги хващат с ласа
някъде край дома,
ще им купят душите на сгода.
Точи зъби за тях всяка нова злина.
Във кината кръвта е на мода…
НОЩТА НА ВЪЛЧАТА ЛУНА
Тази нощ еделвайси осветиха небето,
по рътлините рие гладна Вълча луна.
Кукувичата прежда се увива там, дето
не успява сърцето да достигне върха.
Със коси самодивски да постила земята.
С вълчи вой да посреща и глада, и студа.
Да коси змей Горянин със опашка тревата,
за да стъпят на меко бели, боси крака…
И това не е притча, а е сън от умора.
Нито истина. Нищо. А е само мечта.
Разгневена луната чупи сърпа си горе.
Жито няма за семе. Има само скала.
И мъже само има да си палят лулите
от звездите със длани, като суха кора.
Цяла нощ да се взират, пламък син дали вика.
Заран празни се връщат, все едно от война.
Катинари без къщи и стъкла без прозорци.
Не е дъжд, а умора над селата вали.
Вкупом всички се молят и зоват чудотворци.
Бавна, стара талига – бъднината върви.
Жито има в полята! Хора – във планината.
По инат от катъри, от деца по-добри.
Там загиват поети, равни на върховете.
А луната е знаме. В паметта ни кърви…
КРАДЦИ НА ОБЕЩАНИ МИГОВЕ
Ангел мой, не си тръгвай. Видях те!
Във ръката ти – мойте крила?
Обеща ми безоблачно „щастие“.
А сега се изплъзваш с лъжа.
Нали с теб подредихме живота ми,
върху кръст се закле. И кама.
Пробен срок ли ми даде. Нарочно ли
ме остави сама да вървя.
Тръгнах, гладна вълчица, в следите ти.
Брамс вали из ведро под дъжда.
Оглушах, ослепях. И не питайте
как го чувам. Защото крещя.
Как да гледам на Славея раните
или Розата с хищни бодли?
Две монети за „Сбогом“ поставени[1],
чужда болка, а мен ме боли.
Ангел мой, не отнасяй крилата ми!
Те тежат. Във тях има стрели.
Ще приличаш на птиче ощавено.
Нека Бог, вместо мен, ти прости.
Да прости и на Розата! Славеят,
с глас човешки да спре да пищи.
В мен вълчицата вие, забравена,
срещу всичко, което лети…
ПО СЪРЦАТА ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ[2]
Заши дъждът със сто игли
сандалите на дните ми изтрити.
Във локвите край мен върви
едно момиче
с бяло
във косите.
Потъват случки и следи,
трева покри погрешните пътеки.
Светът „от раз“ се промени.
Във себе си
улисан
движи всеки.
Подгизна пътят и тежи,
душата ми под наем носи тяло.
Брои се всеки ден за три
за времето,
в което
съм живяла.
Внезапно Господ ме изтри,
помисли ме за мляко изкипяло.
Разсъди, после ме спаси.
Но никога
не се усетих
цяла.
Дъждът заши със сто игли
следите от трагичните ми тръпки.
Виж, отдалече как личи
сърцето ми,
направено
от кръпки!
[1] В гръцката митология монети се слагали върху очите на мъртвеца, за да плати на лодкаря Харон. В народните поверия също битува този обичай.
[2] Евангелие от Матея: „По плодовете им ще ги познаете. Не може добро дърво да дава лоши плодове или лошо дърво да дава добри плодове.