search
top

ЛЪЧЕЗАР ГЕОРГИЕВ /Биография + разказ

Лъчезар Георгиев е роден в гр. Велико Търново през 1956 г. Завършил е българска филология и специалността „Издателска, редакторска и полиграфическа дейност” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като журналист, завеждащ отдел, главен редактор и редактор на печатни медии в област Велико Търново. Кореспондент на централни издания, мениджър на Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий” – В. Търново и член на Издателския съвет. От 1994 г. е главен редактор на сп. „Издател”. Доктор по книгознание, библиотекознание и библиография, професор във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, професор в Университета по библиотекознание и информационни технологии – София. Член е на Съюза на учените в България. Автор на редица белетристични книги, научни и документални студии, очерци и монографии.

 

 

 

ДЯВОЛСКА  ХУБОСТ

Лъчезар Георгиев

Преди много години ми разказаха

тази истинска

 история.

Реших да я споделя…

 

“Три пъти мери – веднъж режи!” – рекъл ми беше веднъж Дякона. Но луда глава чува ли?

Беят имаше в харема си пет-шест ханъми, застарели и грозни. Само Севинч спеше в отделна соба и ходеше навред с господаря си – на лов, на полето и до града, яздеше като мъж  белия ат и ако не беше булото, всеки щеше да си рече, че насреща му препуска някой от малките синове на чифликчията.

Веднъж наливах вода на конете и Севинч излезе на двора. Мина край мене, дръпна булото си и разлях бакърите. Засипа ме златистата ѝ коса, видях сините ѝ очи, бисерните ѝ зъби и тънките вити устни, снагата ѝ се люшна като самодива…

Млад жребец бях, ръцете и гърдите ми  пращяха от сила. Не зная как стана, но Севинч вече дохождаше всяка сутрин. Влезе в обора да изведе сама коня, отметне булото и току ме опари с дъха си. Гледа ме и се засмива, но някак тъжно, сякаш иска да ми прошепне нещо, което не бива…

Случи се един ден беят да иде в града и Севинч дойде при хергелето на кошарите. Вън беше студ, а в собата гореше кюмбето. Скочи премръзнала, измери ме с очи надълбоко, та чак свят ми се зави, и рече:

– Хубаво е при тебе. Хубаво и топло…

– Стопли се, господарке – отворих пресъхналото гърло. – Капка топлинка може да е, ама сам като си я направиш, сладни ти…

– Сладки са ти и приказките, Велико – стрелна ме тя с очи. – А защо не ми изгледаш весел, работата  ли ти тежи?

– Не от работата, от самотията е – подхванах за живота си в манастира, не споменах само за Дякона Левски, когото бях приютявал тайно от черните братя.

А тя ме изгледа замислено и се обади:

– Без баща, без майка, между четири каменни стени… Живял си, Велико, като единак. И да не се ожениш досега? Толкоз хубави българки има из тоя край!

– Има, господарке, но по-хубава от теб не съм видял! Блазе  на  бея, че има такъв ангел.

И без да усетя, ръката ми плъзна по косите й. Не се дръпна Севинч, дъхът ѝ  наново ме опари и каза:

– Хората са като птиците. На някои им стига да са цял живот под една стряха, други – запреш ли ги на едно място, умират. Можеш ли да затвориш човека, както беят иска, когато душата му лети нависоко?… Такава съм аз, Велико, дълго чаках някой да отключи душата ми…

И Севинч се засмя, а в очите ѝ присветнаха пламъци. Потръпнах, стори ми се, че Дякона ме мери изпод вежди и леко се подсмива на предразсъдъка и боязънта, на слабостта и колебанието ми. “Народите са равни един пред друг! И няма, Велико, грях, и няма нищо отвъд. Затова обича ли човек, по-добре да умре като птица, отколкото цял живот да се завира  в земята като къртица”…

Не издържах, сграбчих я и тя притихна на гърдите ми…

Лежахме един до друг и сякаш се люлеехме в бялата пяна на облаците. Бавно, като на сън, изплува звънът на хлопките. Жребецът едва-чуто изпръхтяваше и долината продължаваше да тъне в кротката сънлива тишина.

– Да можех да го оставя, с теб щях да дойда – рече с мокри очи тя. – Родителите ми бяха бедняци, а беят ме отърва от немотията и ми даде наравно с неговия кон да яздя. Коя жена е като мене?… Знам, аз го карам още да младее и да се държи на седлото. Не мисли, че го жаля, но закона не мога да погазя. Знаеш ли какво казва той? Добро направи ли ти някой, враг да ти е, с  добро му отвърни…

Обещахме си със Севинч при сгода пак да се срещнем. Било писано по други пътища да мина…

Когато се чу, че в Копривщица пукнала първата пушка и войводата Харитон отседнал в Мусина, стегнах оръжието и в уреченото време потеглих с четата за манастира. Там, в деветдневните боеве, между главатарите на башибозука беше и Еменският бей. Бях сред късметлиите, които се измъкнаха от обкръжението. Бог ме запази от свирепата сеч и отмъщението на освирепелите  в  студа низами и башибозук. Изтеглих се последен. Сякаш нещо ми казваше да не вървя с неколцината четници, които тръгнаха към мусинските пещери.

Тоя ден утрото ме пробуди с рояк птичи гласове. Станах да се разкърша и замръзнах – цялата долина чернееше от черкези и башибозук. Три селянки стояха вързани пред еменския бей. “Проследили са ги – рекох си  – както са носили ядене на мъжете и синовете си..”

Чух първите изстрели от пещерите. Видях главите на въстаниците. Завидях им, сладка щеше да им бъде смъртта, юначна.

Зърнах  до бея белия ат на Севинч, стоеше тя забулена на коня и се взираше неподвижно към скалите, и приличаше с черното си наметало на зъл дух сред чалмите и фесовете на агаряните.

– Гяури! – надигна се беят на коня. – Излезте с добро в името на падишаха, защото страшно ще бъде наказанието ми за коравите ви глави!

Вместо отговор четниците изпразниха пушките си.

Беят се ядоса и размята ръце. Край входовете на пещерите башибозуците от Балван напалиха големи огньове, като продължаваха да стрелят, и накараха четниците да се дръпнат навътре. Не бяха истински пещери там, а дупки – преди няколко века  в  тях бяха живели монаси отшелници. Жълтите пламъци заръфаха скалите. Огънят ги превърна в черни. Настръхнах, страшна смърт очакваше четниците. И проклех бея, отнел и последното им право в честен бой да умрат.

Като несвестен бях, не чувах стенанията и воплите им, усещах само миризмата на изгорели коси и печено човешко месо. И други писъци дочух от хълма отсреща, където бяха наизлезли мусинчаните. Плачеха мъже и жени, плачеха невръстни деца и старци. Настървени, турците хвърляха цели дървета и вършини и огнената стихия се превърна  в невиждан червен стълб до небето. А после – чудо – замириса на тамян, сякаш някой  с невидима десница с огромно кандило кадеше за сетен път душите на мъчениците.

Прекръстих се и зашепнах молитва, не молех вече за грешната си душа, а само да доживея и да въздам на насилника.

Беят потрива доволно ръце. Стои Севинч на коня, а снагата ѝ се люлее и мами, мами… Дяволска хубост! Посегна беят и я прихвана през кръста, засмяха се двамата и пришпориха конете към еменския чифлик, а подир тях се изниза и цялата башибозушка орда. И легна над долината страшна тишина, без птица, без слънце, без човек.

“Дяконе, Дяконе, поведох се по лъжовните ти приказки аз, хем знаех, че кръвта вода не става –  скубех си косите. – Предаде ме блудницата, да не би да я издам… Рекла си е, че съм в пещерите… Как само се смееха очите ѝ! Поруга ме тя и плю на най-скъпото,  дето толкоз народ умря за него!”

Заживях  като пустинник. Повечето се хранех с корени и диви плодове, понякога залагах примки и ловях зайци. Не смеех да паля огън и ядях сурово месото им. Денем по сто пъти премислях каква мъст да въздам на бея и Севинч, нощем я сънувах – лежи до мен, говори ми с нажален глас и ме пари с дъха си, а устните ѝ  ме милват, милват…

Минаха два месеца. Веднъж, уморен от скитането из кориите, се наведох да пия от кладенчето до пътеката и във водата съзрях Еменския бей, надвесен с гол ятаган над мен. До него Севинч. Разтворих очи и се извърнах. Не, не беше сън, а случайна среща и от нея не идеше нищо хубаво. Додето се огледам, пристигнаха останалите турци, изглежда бяха ловци. Оградиха ме, а беят опря острието на ятагана в гърлото ми: “Вържете го и право на мегдана! Ще го обесим пред цялото село, да се помни кога един прост аргатин е вдигнал ръка срещу господаря си!”

Севинч извърна глава, заметна було и скри очи, после пришпори коня и подкара след бея. “Язък, дойде и твоят край, Велико – шепнеше ми отнейде Дякона. – Що се шири ненаказано злото, криле ще му растат  и никой не ще изтрие сълзите и мъките народни…”  И поех, съпровождан от ругатните на ловците.

Бяхме вече стигнали първите къщи, когато беят и Севинч обърнаха конете и препуснаха към нас. Тя му говореше нещо, което не чух, а  и не исках вече да зная.

– Стойте! – заповяда строго беят. – Гяуринът да се отведе в чифлика, измислил съм му по-тежко наказание от въжето!

Тъй станах роб на бея. Работех от тъмно до тъмно без грош плата, за комат хляб. Виждах Севинч понякога. Стои изправена на прозореца в собата си, гледа към двора, а очите ѝ някак особени, замислени, като че нещо я яде отвътре. Поклащах глава с презрение, обръщах гръб и душата ми се наливаше с горчилка.

…Много притеглих и една кола бой изядох от бейските надзиратели. А когато най-после избягах от чифлика, скрих се надалеч при мои роднини из балканските колиби. Там дочаках войските на генерал Гурко и преведох хусарския полк на херцог Лехтенбергски през Боаза към Ески Заара.

Щом се сключи примирието, издадох униформата и забързах назад, към селата на Еменския бей. Препусках денем и нощем. Когато стигнах Мусина, беше ранно утро. Димът от комините се виеше на тънки струйки, покривите лъщяха и червеният обръч на слънцето беше надвиснал над селото.

Погледнах към Комитските дупки, видях опушените скали и сърцето ми се стегна. “Дяконе, дай ми сили да изпълня клетвата си!” – рекох си и напипах сабята. “Три пъти мери – веднъж режи!” – светнаха сините очи на Апостола, но аз извърнах глава и препуснах към чифлика.

Когато наближих, вързах коня в дъбравата и се промъкнах на прибежки през задния двор. Сградите бяха празни, дори в оборите не цвилеха коне. “Закъснял съм – кънтяха стъпките ми  из разтворените одаи. – Избягали са дори слугите…”

Както се бях опрял на един от чардаците, чух приглушени гласове. На пръсти доближих до собата и сепнато се дръпнах назад. Там, на миндерлъците в двата ъгъла, стояха беят и Севинч. Беят – отслабнал и блед, с изкривена чалма и очи на безумец, срещу него Севинч – също тъй слаба, загледана унесено към балканските чукари.

Ритнах вратата. Севинч вдигна глава, видя ме и трепна като разбудена. “Знаех, че ще се върнеш…” – рече тихо тя  и въздъхна.

“Не оставяй, Велико, дяволската хубост да те замае и бързай,  додето не  е отмаляла ръката ти!”

И тръгнах към Севинч. Беят  тежко дишаше, стиснал зъби.

– Ти си първа, дяволско изчадие! – изръмжах и забих острието в гърдите ѝ.

Забих го спокойно, без дума да изрека повече. Севинч падна назад, като се държеше за гърдите и ме гледаше ту учудено, ту с радостни очи – сякаш ме срещаше като дългоочакван гостенин.

Смути ми се сърцето и побързах да изведа бея. А той се обърна без страх, премери ме с очи и рече глухо: “Ти си бил значи тоя, заради когото Севинч…”

Не проумях какво ми рече. Хвърли ме в огън, насилникът още се крепеше на краката си, още дишаше! Вързах го с дълго въже за седлото и препуснах през всичките негови села, да чуят и живите, и мъртвите, и довчерашните роби.

Пришпорвах коня и ревях от злоба, изливах мъстта си като мътна придошла река, и исках всички да чуят, да видят и да запомнят. Искаше ми се да съживя душите на мъчениците от Комитските дупки край Мусина, да възкръснат овъглените им тела и Бог да ги прекади и приеме до себе си, вдясно от трона си, да се порадват на хубостите в небесните селения и никога повече да не се връщат към ужаса и мъките. И докато разярен крещях сред долината, не усетих  кога заглъхнаха стоновете на бея. Види се, дълго, много дълго време съм влачил едно тежко, безжизнено тяло. Очаквах, че българите ще излязат с камъни и проклятия да го похулят, както през въстанието из  турските села пресрещаха заловените комити, а виждах само неодобрителни погледи.

Съвсем се обърках, когато в края на селото, из дома на един от изгорените в пещерите четници, излезе старица, пребрадена в черно, поклати глава и рече тихо:

– Не биваше да го правиш, синко! Тъй няма да ги върнеш…

Изтри старицата сълзите с крайчеца на забрадката си, въздъхна и бавно пое назад към дворчето на схлупената къщица.

Стоях дълго край затворената порта. Накрая реших. Край Голямо Яларе погребах бея и платих на тукашния каменоделец да издяла камък и да издълбае името му, та да си спомнят хората и за неправдите, и за добрините на покойника. Какво друго можех да сторя?

Като свърших, препуснах назад към чифлика. Не заварих тялото на Севинч в стаята. Някой грижливо беше изтрил пода. Стана ми студено, потреперах и излязох навън.

Беше хубав ден, слънчев и ясен. В градината на Севинч цъфтяха първите зюмбюли и кокичета, жужаха пчели и черешите бяха засипани с нежни цветове. Пред мене стоеше дребничък старец с лопата в ръка, а по лопатата имаше прясно полепнала пръст.

– Голям грях стори! – рече той. – Закона си погази тя и само тебе чакаше, а ти…

И начена дълъг разказ за другата Севинч, която познавах от оня ден в кошарите. И не виждах вече ни Севинч, ни стареца, ни бея, суровите очи на Дякона ме мереха с присвити зеници; очи, които щяха да ме следват до края на дните ми  в  малкия манастир.

Изтичах и се хвърлих върху прясно изкопаната  пръст.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top