Борис ДАНКОВ

След като стана ясно, че България спира приемането на  Република Северна Македония в Европейския съюз, възникна естественият въпрос какви са  причините за тази сериозна стъпка  спрямо нашите роднински съседи. Едно от най-сериозните възражения е, че РСМ не изпълнява Договора за добросъседство между двете страни от 2017 г. В него са  предвидени   клаузи за нормализиране на отношенията,  отнасящи се до историческите фалшификации и „езика на омразата”, върху който се изгражда националната идентичност в съседната нам държава; до претенциите за наличие у нас на някакво уж  „македонско малцинство”; до съдържанието на учебниците” и пр.

        В Договора обаче, поради недоглеждане или проявена излишна „деликатност“ от българска страна, е пропуснат един изключително важен и сериозен проблем. В продължение на десетки години,  в Бившата югославска република и днешната северомакедонска  държава, така нареченият  „ идентитет” на „нацията” се изгражда  чрез фалшификация на  културната история; присвояване на артефакти;  „македонизиране” на българския фолклор; кражба на писатели;  унищожаване на църковни фрески, паметници на средновековното българско изкуство и пр.

         В поредица от няколко публикации на писателя журналист Борис Данков ще запознаем нашите читатели с литературните кражби и мистификации, „прекръстването” на български книжовници, инкриминирането на  възрожденски писатели и  пр. от  „интелектуалните”  македонисти край Вардара. При това въпросните публикации са  основно  върху издадената  в Скопие преди няколко години 135-томна  литературна поредица  „Македонска книжевност”.  Можем само да се досетим какво  „присвоително творчество”  са проявили  в продължение на повече от половин век множеството  идеологически подковани  екипи от лингвисти, компаративисти, писатели и надъхани „естети” от Скопие.  Но за тази част от   „културните”  кражби  в съседната нам държава  следва да се произнесат съответните български  специалисти, които вместо срамежливо да си крият главите в пясъка, би трябвало да назоват истината докрай, за да няма „ скрито покрито“  в отношенията между нашите уж „братски страни”…

1. ЩО Е ТО МАКЕДОНСКИ ЕЗИК?

        Кога и как е бил създаден всъщност книжовният език на нашите роднини от Скопие

Ако речем да се доверим на издадената в Скопие през 2009 г. Encyklopedia Macedonica, ще узнаем, че „македонскиот литературен язик“ има… хилядолетна история. Според автора на статията,  скопския академик Блаже Ристовски, „основата му е била положена с кирило-методиевската писмена норма въз основа на солунския македонски говор още през IX век“. Тази „норма“ била въведена в Македония от светите Климент и Наум като „славянски писмен норматив, който през XII век бил преминал в македонска редакция на старославянския език“ и продължил да съществува до края на XIX век.
         По-нататък, според Блаже Ристовски, бил настъпил „вторият етап“ от развитието на езика, който „отразявал опитите“ на книжовници като Партений Зографски, братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Георги Пулевски и др., на различните македонски дружества и клубове от края на XIX и XX в. – да „кодифицират“ въпросния език.

           Този период бил завършил с неговата „кодификация“ от Кръсте Мисирков в книгата му „За македонцките работи“, издадена през 1903 г. в София. Утвърждаването на „съвременния македонски езиков стандарт“ било станало чрез решенията на първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ),  свикано на 2 август 1944 г., след  заключенията на различните комисии, които били „приложили Мисирковата кодификация“ за македонската азбука и правопис на езика“.
            Всъщност създаването на самия език е  конкретна реализация на сътворената в края на 19 и началото на 20 в. от  Стоян Новакович великосръбска доктрина за македонизма, която  предвижда „отцепване“ на населението във Вардарска Македония от България чрез насаждане на македонско национално съзнание и език. Утвърждаването, или по-точно „натъкмяването“ на езика, е практическо изпълнение на решението на Коминтерна от 1934 г. за формиране на „македонска нация“ и „македонски език“, пряко продължение на  югославската сърбизация в Македония.
Доста любопитна е самата организационна  процедура, чрез която още в края на 1944 г. върху територията на Вардарска  Македония започва „осъществяването“ на „писмения стандарт“ на езика. Изключително интересен източник в това отношение са „Стенографските бележки“ от заседанията на трите езикови комисии, приетите тогава документи, а също така – някои по-нови  публикации, които хвърлят допълнителна светлина върху самия „лингвистичен феномен“, наречен „македонски язик“.
        Така още през октомври 1944 г. т. нар. Поверенство на народната просвета изпраща писмо до областните съвети, в което се съобщава, че „двата основни проблема“, от които се вълнуват „широките народни маси“ в Македония, са „азбуката и правописът„, чието решаване „трябва да бъде разгледано от научна гледна точка“  и да се постави върху „научни основи“. За целта е съставена Комисия за “установяване”  на македонския език, азбука и правопис, в която влизат 12  „от най-добрите филолози“, сред които Ристо Проданов, Васил Илиев, Георги Киселинов, Венко Марковски, Георги Шоптраянов, Блаже Конески и др.

На 27 ноември 1944 г. комисията започва работа, като нейните заседания продължават до 4 декември с.г. Още в първите разисквания се оформят две гледища за бъдещия език и писменост. Едното е на поета Венко Марковски, който настоява да се запази връзката с източните македонски (сиреч български) наречия, включително и буквата „ъ„, като специфична графема за езика. Другото е на „лингвиста“ Блаже Конески, който е за безусловно налагане на сръбската азбука – Вуковица, и изхвърляне на буквата „ъ“. След като става ясно, че гледището на В. Марковски ще надделее и ще спечели мнозинството от гласовете на комисията, Б. Конески демонстративно я напуска. В приетата накрая резолюция е отразено едно сравнително балансирано запазване на връзката с изконните диалекти на „общия“ език. Това решение обаче е посрещнато „на нож“ от зараждащата се  сърбоманска номенклатура на македонската компартия, която съзира в него сериозна „опасност“ от активизиране на „разни елементи“, способни да внесат „раздвоение в народа“. За да бъде заобиколено „опасното“ решение, от Скопие  спешно изпращат писмо до ЦК на югославската компартия с молба да им бъде оказана „помощ“ за преодоляване на „големите затруднения“ по „проблема с македонската азбука и езика“, като за целта от Москва да бъдат извикани световноизвестните „капацитети по славянска филология“ – Бернщейн и Державин. Съветските другари така и не пристигат, но с този ход тогавашните сърбомани от Скопие успяват да спечелят време, за да обърнат нещата в своя полза, ако ли не – в полза на своите попечители от Белград.
Така на 15.02.1945 г. със специална заповед  е свикана „втора езикова комисия“, съставена изцяло от партийни членове, между които Блаже Конески, Лазар Мойсов, Лиляна Чаловска, Димитър Влахов и Венко Марковски. В нея първа цигулка „свири“ Блаже Конески, който успява да наложи своето гледище. „Партийната“ комисия решава „да се усвои напълно Вуковата азбука“. Основен аргумент за това решение е „фактът, че тя има здрав жилав корен в Македония и е най-популярна“. По-нататък в решението се обяснява, че народът „повече пише на нея, свикнал е с нея и на практика е изпробвана и добра, пригодна да се пише с нея на македонски„. Като глас в пустиня остават настояването на Венко Марковски да бъде взета предвид резолюцията на първата комисия и възражението му срещу сръбските букви в азбуката. В отговор той получава от съпругата на Лазар Колишевски – Лиляна Чаловска, арогантно нареждане  „да се подчинява на дисциплината“.
Това решение предизвиква силно недоволство сред „jавността“ (обществеността). За да успокоят духовете, сърбоманите „партийци“ свикват на 3.05.1945 г. „трета езикова комисия„, която окончателно решава въпроса за запазване на част от сръбските букви и изхвърляне от азбуката на ер голям (ъ) като опасен „българизъм“.    
Разбира се, главният диригент на всички  партийни директиви и указания, снишавания и сервилни ослушвания, шантажи и заплахи е бил „политическият център“ на Титова Югославия. Оттам са дърпали конците на новата югорепублика и нейните шефове;  набивали са им обръчите в зависимост от обстоятелствата и конкретния случай. Все в името на нечия голяма кауза или идея, а всъщност – на нечии теснопартийни и национални, по-точно – великосръбски, амбиции и интереси.
След като „скопските другари“ вече са докладвали за „опасността“ около „въпроса с азбуката и езика“, Белград взема начаса бързи и спешни мерки, за да не се стигне до… нежелани  „раздвоения“. Така още на 28 декември 1944 г. от „центъра“ е изпратен  като референт на Комисията за езика известният с просръбските си възгледи „добър филолог“ Воислав Илич, който идва в Скопие, за да даде рамо на Блаже Конески. Той по-късно съчинява първата македонска граматика, чиято терминология изцяло е заимствана от сръбската.
В средата на март 1945 г. по нареждане на Милован Джилас, който по онова време е шеф на Титовата „Агитация и пропаганда„, в Скопие пристига неговият заместник Радован Зогович, който идва със задача да укрепи авторитета на Блаже Конески. Той има решаваща роля за окончателното приемане на сръбската Вуковица като македонска азбука.
Всъщност именно бъдещият опонент на Тито и автор на „Новата класа“ Милован Джилас има  огромна „заслуга“ за пълзящата сърбизация на повоенна Македония. Под претекста за помиряване между Блаже Конески и Венко Марковски на 24 април 1945 г. той изпраща в Скопие телеграма със следния текст: „Изпратете спешно Малинска, Конески и Марковски окончателно да уредим въпроса за македонската азбука“. Тримата членове на втората комисия пристигат „спешно“ в Белград. След като ги приема, заедно с четирима просръбски професори: Радомир Алексич, Радослав Бошкович, Михайло Стеванович и Радован Лалич – Джилас решава окончателно проблема с македонската азбука. Добре известно е какъв е крайният резултат от неговото „посредничество“, всъщност железен партиен диктат.
        Но едва ли някой има толкова голям „принос“ за налагането на сръбската Вуковица, за развитието и утвърждаването на езиковия и литературен македонизъм в Скопие от потомствения сърбоман Блаже Конески. Доста противоречива е биографията на този лингвист и „злостен пропагандист“, по думите на поета Венко Марковски. Роден през 1921 г. в с. Небрегово, Прилепско, той завършва сръбската гимназия в Крагуевац, след което през 1939-1940 г. следва славянска филология в Белград, а от 1941-1944 г. под името Благой Конев продължава следването си в Софийския университет, като остава верен докрай на своите сърбомански сантименти. В интернет-книгата си „Скопската икона Блаже Конески“ живеещият в Канада писател Драгни Драгнев съобщава интересни подробности за житие-битието на този пръв „поборник за сръбска азбука и сръбски правопис в Македония“. Оказва се, че още преди да участва в споменатите вече комисии, той е работил към т.нар. АГИТПРОП. Тогава изнася пред партизаните лекции за „македонскиот литературен язик“, като лансира своята теза за „предимството“ на сръбската Вуковица пред „бугарската кирилица“.
Вече след „кодификацията“ (разбирай – лингвистичната манипулация!) на езика и азбуката, той е сред първите (ако не и най-пръв) техен пропагандист и манипулатор. Б. Конески с огромен замах започва последователна  чистка на новосъздадения език от „архаичните“ думи (разбирай – oт изконната българска  лексика!), като отваря широко вратите му за масово нахлуване на сърбизми и чуждици. Неговата главна цел (и на всички негови последователи) е да се изкопае дълбока пропаст между изконния „общ език“ и компилирания „стандарт“ на „новия язик„.  Неслучайно Венко Марковски оприличава  поведението на Бл. Конески в лингвистиката като „поведение на дете в куклен магазин“, което упорито настоява „куклите да са живи„. По същия начин той иска на всяка цена изконните български говори да станат „македонски“. Драгни Драгнев още по-категорично го определя като „скопска икона на македонизма„. 
    Така в продължение на повече от 70 години в съседната нам роднинска югорепублика и държава цяла армия от добре платени лингвисти и компаративисти продължават да копаят и да хвърлят пръст в тази невидима межда на омразата и ненавистта срещу България. По-точно, да отричат общия корен на българския книжовен език и регионалния македонски язик, да фалшифицират  неговата история. В този смисъл е много важно да се разбере накъде ще се наклонят везните в шумно разпалваната  пропагандна акция в Скопие за признаване  от България на т.нар. „македонски  язик“.

И още – каква ще е позицията на днешните и бъдещите управници в Северна Македония.  Дали там  ще бъдат  бетонирни  коминтерновско-сталинистките (разбирай сърбоманските!) клишета на македонизма. Или ще открие възможност за свободно езиково общуване  между населението от бившата югорепублика и България,  за преодоляване на лингвистичната параноя от миналото и постепенно връщане към общите корени на езика. Това вече ще е показателно накъде ще продължат нещата в Скопие, пряко натрупаните във времето исторически лъжи и политически фалшификации, културни плагиатства и ксенофобски изстъпления. Не на последно място – изключително важно ще  е каква  ще бъде българската научна и… официална позиция, с ясно,  единно  и аргументирано становище или с разнопосочно и хаотично мънкане, с  недодялана махленска „дипломация“, която за пореден път ще ни отведе  до… никъде. Време е.

3.01.2018/2021 г.

Сн. 1

Членове на първата езикова комисия: (седнали) Ристо Проданов, Георги Киселинов и Георги Шоптраянов, (прави първи ред) Васил Ильоски, Крум Тошев и Венко Марковски, (втори ред) Христо Зографов, Даре Джамбаз, Мирко Павловски, Михаил Петрушевски и най-вдясно Йован Костовски.

Снимка 1-2: Факсимиле от решението на АСНОМ  за въвеждане на т.нар. македонска азбука