ЕРЕТИЧНО 2
проклел е Господ Ева да се влачи по корем
децата си в страдания да ражда
и аз – наследницата нейна – нощ и ден,
с душа, измъчена от глад и жажда,
вървя по пътища, по сипеи и по баири,
в дървото на познанието все се вглеждам,
в сърцето му искра от Истината диря,
садя в парченце от небе зърна надежда
че туй, което беше, може пак да бъде,
че обичта човешка – гола, боса, без имот –
понесла тежестта на божия присъда,
безсмъртна си остава…от живот в живот.
ДЪЖД
Небето се разплака и
цяла седмица не спря…
Донесе ми тъгата
за спомен от мечта,
изгубена отдавна
сред преспите на времето –
измръзнала, самотна,
изпаднала от стремето
на литналата младост
с гальовните си шепоти,
с усещане за цялост…
Сега под облаците легнали
на няколко десетилетия,
възкръсна ненадейно
в прегръдката на дъждовете.
Под стряхата на ветрове,
издухали минутите
на слънчевата география,
опитва се да пише
нова биография…
В пороите им търся
следите от надежда,
че не отгоре някой,
а Тя се разпорежда
с остатъка от време,
дошло като награда,
преди браздата да докосна…
с молитва за пощада.
МИСТИЧНО
Гарваните вън
надават вой,
крясъкът им
стряска тишината.
Кръст в нощта издигат
с клоните си дървесата,
зажаднели за покой…
„Nevermone!” –
сред мъгла отровна
отговарят небесата.
Пламъците на пожари
денем слънцето изяждат,
вятърът като влечуги
влачи над полята
смрад и дим…
Чучулигите замлъкват
с пукнати сърца от жажда,
а небето
си поставя на очите
черен грим…
Гарваните стръвно
сред липата кършат клони,
ръсят по земята цвят.
Чакат дъжд благословен
да ги изкъпе и пречисти.
„Newermone!” –
като ехо се понася
в тоя болен свят…
Казват – някога били са
гарваните бели,
с мисли чисти.
ВТОРИ ЮНИ
Пищят сирените отново вън…
Намята черна кърпа пак Балкана…
Болезнено ехтящ камбанен звън
в сърцето ми отваря нова рана.
На Вола страшна буря се извива,
свистят куршуми сред ранени птици,
нощта развява черната си грива,
а Свободата пак е с белезници.
Юнакът български за свойта чест
отдавна вече сабята на хваща –
и на врага си ще слугува днес,
ако достатъчно валута плаща.
Пищят сирените… В душите мрак…
Пилатовци се раждат в гнездата кукувичи…
А пред потомците на Юда в новия санджак
лъвът смирено, раболепно коленичи.
СНЯГ
По Атанас Далчев
Вали снегът
над тези тъмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт,
над тоя свят, до кост прояден,
от алчност и жестокост оскотял,
с витрините лъстиви и измамни –
под наем пак на Дявола е дал…
Вали снегът
над спомените с мимолетно детство,
над задните дворове в грешния квартал,
където всеки жест и поглед мъка сее.
През тях минава като чужденец човекът,
потресен, отвратен и омерзен,
и сам на себе си се смее…
Вали снегът,
топи се този ангел бял небесен
сред локви неизбродни от човешка кал,
от някогашните мечти наивни…
Попаднал тука сякаш че случайно –
под тези тъмни стрехи от желязо
и булеварди от асфалт.
ЧАСОВНИКЪТ НА ВРЕМЕТО
По Димитър Димов
Животът се върти в една и съща орбита
на двата свята, разделени от огромна, алчна паст –
неизмеримата със нищо сила на парите
и сивият поток на робите без власт.
А някогашната Никотиана, която бъбри злобно
и кашля остро, гълтайки туберкулозни храчки,
сега е цялата Земя – със тишината гробна
в премазаната гордост на кумири вчерашни.
Защото днес и богаташ, и парий безпризорен,
щом истината търси за живота си под наем,
е все едно дали е свръхчовек като Ередия и Морев,
или излишен като Фани Хорн и немеца фон Гаер.
Войни и дрога, проституция и фанатизъм
жонглират всекидневно с човешките амбиции,
а времето в часовник с прецизен механизъм
повтаря все Балзаковите „Изгубени илюзиии”.
ДЪЖДЪТ НА ИСТИНАТА
„Човек умира сам, недомечтал…”
Виктор Иванов
Вали тъга от скършени крила
в жадувани надежди и копнежи,
а огнената рукнала вода
улавя бъдещето в хищни мрежи…
Вали от болка, че човек е сам
сред толкова очи познати,
че тоя свят – и глух, и ням –
държи ръце в джобовете си скрити…
Вали от ужаса, че гледа как,
без капчица любов в душата,
народи се самоизбиват пак…
Сами потопа готвим за Земята.