Боян АНГЕЛОВ

150 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПИСАТЕЛЯ

Трудно, дори почти невъзможно е описанието на биографията, която има Антон Страшимиров – все още полуенигматичен и все тъй недостатъчно познат на читателската аудитория. Всичко това донякъде се корени и в днешното време, когато оторизирани институции нехаят за литературното ни миналото, а сегашните писатели се вглеждат единствено в собственото си его. И все пак… Антон Страшимиров остава величаво име от литературната ни класика.  И с право, тъй като  животът му е низ от перипетии, авантюри,  геройства и самоотвержен стоицизъм.

Роден е във Варна преди 150 години (15 юни 1872). Баща му, македонски българин от Разложкото село Баня, намира в черноморския град добър начин да препитание. Иззижда домове за бедни и богати, защото знае, че за всеки човек собствената къща е не само покрив, но и закрила. Антон обаче не тръгва по стъпките на баща си и напуска Варна, едва навършил тринадесет години, за да потъне в неизбродна Добруджа, където работи какво ли не – келнер, словослагател, бояджия, книговезец… Учи в Разградската гимназия, която днес носи неговото име. Обучава се и в Садовското  земеделско училище. Четири години – от 1890 до 1894 – учителства из Варненско и Бургаско. Година по-късно е в швейцарската столица Берн и в местния университет посещава лекции по литература и география. Успява да се ориентира в сложните естетико-семантични процеси и избира свои любимци сред водещите европейски писатели. Преди всичко се увлича от философските проникновения на шведа Аугуст Стриндберг в романа му „Червената стая“ и пиесата „Госпожица Юлия“, символистичния романтизъм на норвежеца Хенрик Ибсен в пиесите му „Призраци“ и „Куклен дом“, мистицизма на белгиеца Морис Метерлинк в драмите му „Слепците“ и „Палеос и Мелизанда“. Годините в Швейцария са особено плодотворни за младия писател. Той научава там азбуката на истинската свобода, конструирана в конфедералната конституция на най-миролюбивата държава.

След завръщането си в родината през 1898 става гимназиален учител във Видин и там редактира списание „Праг“. Година по-късно е преподавател в Казанлъшкото педагогическо училище, където му забраняват упражняване на учителската професия заради „непристойно поведение“ към властимащите. Това наказание всъщност няма особено влияние върху житейските му планове, защото на дело изразява непримиримостта си с еснафските обществени порядки. Опиянява се от възвишената идея да види Македония свободна и се записва в четата на Яне Сандански, участва и в работата на Седмия македоно-одрински конгрес през 1900, а през април 1901 е делегат на Осмия конгрес на организацията, гласувайки приемането на внесената от Никола Габровски резолюция за премахване на шовинистическите вражди сред народите на Балканския полуостров. За кратко редактира печатния орган на Македоно-одринския комитет – в-к „Реформи“, на който сътрудничат Гоце Делчев, Пейо Яворов, Симеон Радев… Антон Страшимиров участва активно и в аферата „Мис Стоун“, а след разлома в Македоно-одринския комитет заема страната на Христо Станишев, разграничавайки се от възгледите на ген. Иван Цончев и Стоян Михайловски.

През 1902 г. писателят е избран за депутат в XII Обикновено народно събрание от листата на новоучредената Радикалдемократическа партия. В нея и чрез интелектуалния кръг на сп. „Демократически преглед“ създава трайно приятелство с Тодор Влайков, Найчо Цанов, Петко Ю. Тодоров… През този кратък период управляващата Прогресивнолиберална партия не успява да защити българските национални интереси и на 21 август 1903 (след жестоко потушеното Илинденско-Преображенско въстание) Парламентът е разпуснат. Страшимиров отново става депутат в V Велико народно събрание през 1911 г., но политическата кариера не го блазни, използва я за материализиране на своите народнически идеали за социална справедливост. Осемнадесет години по-късно – през 1929 народът го избира за свой представител в XXII Обикновено събрание.

Трудно би могло да се отдели политикът от писателя Антон Страшимиров. Преминал през стъгдите на нищетата, той приема литературното творчество като своя съдба. През 1889 публикува първото си стихотворение в шуменски вестник, а първият му разказ „Дулчев“ излиза три години по-късно в пазарджишкото списание „Лъча“. Подписва се с различни псевдоними:  Босилко, Данила, В. Данилов, Т-о, Дойрян, Земен, Истров, Кинема, Мирьо, Наблюдател… През 1901 г. издава списание с гръмкото име „Нов живот“. Участва като редник в Балканската война, а през Междусъюзническата е военен кореспондент. Получава покана да бъде почетен член на новосъздадения през септември 1913 година Съюз на българските писатели. Приема тази покана с радост, защото такава е отправена и към други утвърдени вече писатели: д-р Кръстьо Кръстев, Иван Вазов, Александър Теодоров-Балан, Иван Шишманов… По време на Първата световна война отново е военен кореспондент и сътрудничи активно на сп. „Отечество“ и в-к „Военни известия“. В годините преди Септемврийското въстание създава „Българска общодостъпна библиотека“ и издава сп. „Наши дни“.

Влиянието на модерната европейска литература върху творческия процес на Антон Страшимиров е повече от осезателно. Писателят успява да установи контакти с редакторите на водещите наши литературни издания и става техен постоянен сътрудник. Все по-често творби на Страшимиров се появяват във вестниците „Литературен глас“ и „Развигор“, както и в списанията „Мисъл“, „Ден“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Демократически преглед“… В ранните си разкази описва отрудения живот на българските селяни и техните обречени битки със силните на деня. В първата година от двадесетия век Страшимиров публикува  своята първа повест „Щастието на един век“ и чрез нея опоетизира нравствената устойчивост на българската жена. А в повестта „Змей“ осъжда ужасяващата обреченост, обгърнала с тъмна тога мислите и надеждите на селската беднота. Страшимиров създава впечатлителни картини на безпросветно суеверие и вездесъщ страх от черни магии, проклятия и прокоби. Повестта „Кръстопът“ описва потушените от правителството селски бунтове срещу десятъка в Шабла, Тръстеник и Дуранкулак.

В следващите свои творби писателят задълбочава междуличностните конфликти и прониква до подсъзнателните мотиви, движещи героите му в лабиринти от илюзии, конфронтации, приятелства, неминуеми измени и предателства. Психологическото напрежение става движеща сила за повествователната динамика на сюжетите. „Смутно време“, „Без път“, „Среща“, „Пропаст“ са стъпала към творческия връх на Антон Страшимиров – романа „Хоро“, където трагическият стоицизъм на част от героите надвисва като неминуема присъда над моралното ни съзнание. Сюрреалистичният сюжет прониква неизкоренимо в паметта и остава там със своята ужасяваща действителност. Писателят не скрива нищо от това, което се е случило при потушаването на Септемврийското въстание през 1923, но истината надминава по жестокост дори писателското въображение. Образите в този роман са ярки и неизличими, те оставят неизтриваемо петно в българската история като пример на отмъстителна безчовечност. Разстлан според законите на древногръцката трагедия за единство на време, място и действие, романът „Хоро“ надмогва естетическите канони и превръща сватбата в кървава саморазправа, не пощадила дори богоносния участник в Панагюрското въстание от 1876 г. дядо Рад. Над труповете на невинните жертви играят кърваво хоро полудели от мъка жени.. И сред цялата злокобна горест отеква гласът на Капанката: „ – Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари – иху-у!..“

Антон Страшимиров публикува „Хоро“ през 1926 г., след като е преживял ужаса от погрома на въстанието и  от развихрилия се терор през 1925, когато разстрелват от засада на софийската улица „Сердика“ и депутата Тодор Страшимиров. „Убиха и брат ми Тодора. Бог да пази България!“ – изрича писателят, окаменял от скръб и мъка. Той вече по-рядко сътрудничи на списание „Пламък“ и може би това е причината да не последва съдбата на Гео Милев.

Романът „Хоро“ е забранен от цензурата, но тази забрана възвестява неговото безсмъртие. Защото и днес се нарежда сред шедьоврите на българската литературна класика И сега има множество преиздания, а все повече стават хората, които го търсят, за да осъзнаят колко безгранична може да бъде човешката ненавист.

Драматургичното творчество на Антон Страшимиров също датира от началото на новия-стар двадесети век. През 1900 г. театър „Сълза и смях“ поставя дебютната му пиеса „Сватба в Болярово“. Следва я „Вампир“, където фолклорните мотиви са съчетани с остри и драматични сюжетни линии, над които будува невидимо и тайнствено същество, готово да погълне всекиго и всичко. А в комедията „Свекърва“, създадена по случай откриването на Народния театър, на преден план излизат противоречията между поколенията и еснафската притворност на градското общество. Сред по-известните драматургични творби можем да споменем: „Къща“, „Над безкръстните гробове“, „Отвъд“, „Свети Иван Рилски“, „Прилепски светци“…

Макар и недовършен, романът „Роби“ внася нови мотиви и тълкувания за живота с неговата изящна иносказателност. На това велико чудо писателят посвещава множество пътеписи, политически коментари, импресии и антрефилета.

През 1926 г. Страшимиров започва да издава свой вестник. Нарича го  „Ведрина“, за да проясни облаците от всеобща омраза и безнаказани насилия. Година по-късно, съкрушен от мъка, отбелязва в този вестник:
„Не се ли пресити най-после робската отмъстителност и дивашкото кръвожадство. Стига жертви! Нека потърси всеки в своя кръг на призвание или професия колко крупни фигури изчезнаха през последните три години на страшни изпитания за всинца ни. Ще се ужаси и най-коравосърдечният.“

През 1933 г., когато нацистите завземат властта в Германия, Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и  Екатерина Каравелова създават Комитет за защита на евреите, но близки до правителството родни вестници с менторски тон забраняват на новосформирания комитет да се меси във вътрешните работи на такава  велика нация, каквато е немската.

След кончината на съпругата си писателят сякаш загубва вяра в себе си и в бъдещето. Тази безизходност сломява и здравето му. Заминава на лечение във Виена и на 7 декември 1937 г. умира там след неуспешна сърдечна операция.

България губи поредния свой даровит писател и безстрашен гражданин, осмелил се да прикани самозабравилите се властници към повече човещина с думите: „Ние сме шепа народ. Стига жертви!“