РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Петър ХАДЖИНАКОВ
ПРИНОСНИЯТ ХАРАКТЕР НА КРАСИМИР БАЧКОВ В СЪВРЕМЕННАТА БЕЛЕТРИСТИКА
Многобройни са успехите през последните години на съвременната ни художествена литература в жанровото многообразие на прозаическите форми (в областта на краткия разказ и при по-крупните белетристични форми – повестта, новелата, романа). Както в международен, така и в национален план: Георги Господинов (престижната награда „Букър“ за романа „Времеубежище“), Захари Карабашлиев, Калин Терзийски, Момчил Николов, Здравка Евтимова, Мирослав Пенков, Владимир Зарев, Боян Биолчев, Капка Касабова, Илия Троянов, Димитър Динев…
През последното десетилетие нашумя името на емблематичния с оригиналността си автор Красимир Бачков – поет, белетрист, публицист, който е автор на сборниците с разкази „Дългият път през тунела“ – 1994 г., „Синият кон“ – 1997 г., „Кураж за другите“ – 2005 г., „В очакване на утрото“ – 2006 г., „Слънце за двама“ – 2007 г., „Шестдесет неочаквани срещи“ – 2018 г., „Новели“ – 2021 г., „Някъде там“ – 2023 г., „Разкази от този и онзи свят“ – 2024 г. – в съавторство с Виктор Хинов, „Енорията – или къде започва вярата“ – 2025 г., както и на романите „Легионът на обречените“ – 2000 г., „Българчето“ – 2013 г. А стихосбирката му с провокативното заглавие „Не за всеки“, излиза през 2016 г. Филмографията му обхваща заглавията: „Преди нощта да изтече“ -2011 г., „Учител“ – 2014 г., „Колелото“ – 2018 г. и „Дървояд“ – 2023 г.
Педагог по образование, органически свързан с изобразителното изкуство и приложните занаяти, иманентни същности на истинското изкуство, той неотменно, през целия си професионален път, е органична част от училището и възпитанието като процес, с учениците и новите, авангардни методи, школи и техники на преподаване и възпитание, изхождайки по презумпция, че възпитанието е пример за подражание. С повече от десет национални награди и превеждан на основните европейски езици, Бачков е автор на текста за матурите за седмокласници през 2022-ра година – разказът „Талисманът“.
Успехите на писателя са плод не само на дългогодишен труд над белия лист, не само на таланта му, но и на персоналните контакти и личното приятелство с незабравимия Дончо Цончев, един от най-големите майстори в жанра на късия разказ наред с Васил Попов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Кольо Георгиев, Димитър Коруджиев, Кольо Николов, Станислав Стратиев, Владо Даверов, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…
Естетическите решения на Красимир Бачков в късия жанр на художествената литература – разказа, са подчинени на алтруистичното начало, на емпатията, солидарността в споделяне на човешката болка и страдание, на ЧУДОТО като възможен феномен в разрешаване на конфликтните ситуации и колизиите в чисто човешките взаимоотношения. Определено регионален автор, свързан органически с Добруджа и морето, чиито символно-алегорични метафори осмислят креативните търсения в цялото му творчество, той притежава великолепно чувство за детайл, а диалозите му са изградени по правилата на кинодраматургията в най-добрите и сполучливи версии и инварианти.
Много болка, страдание, мъка и борба има в тези къси разкази, в които героите са строго индивидуализирани и типизирани, носят красота и светлина в мъдрите си души В повечето от тях присъстват децата като главни и/или второстепенни персонажи, като основни носители на мегалиидеята, като художествени фигури, генериращи остра фабулност и занимателна сюжетност. И нещо много важно – в поантата на всеки от тези стотина къси разкази винаги е закодирана генералната идея във вид на квинтесенция, мъдрост, философско-алегорична притча, игнориращи дидактично-назидателния и поучителен тон.
Сборникът с разкази „Някъде там“ (ИК „Карис груп“, Ловеч, 2023 г.) има антологичен характер и синтезира повечето от написаните през годините разкази в един общ повествователен континуум, информационно-повествователен обем, наситен с много естетически провокации и нестандартни художествени решения. Този белетристичен сборник съдържа общо осемдесет и осем разказа и три новели, чиято хронология е подчинена на тематични цикли, обособени като идейно-емоционални, проблематични ядра. За специфичния, ярко изразен афинитет на автора към притчово-афористични обобщения чудесна илюстрация са повечето от късите му разкази: „Отдавна бях разбрал, че щастието е пълно само когато е споделено“…поантата в „Щастливите ми обувки“, „Надеждата се завръщаше, значи се връщаше и желанието за живот“ от „Шепа надежда“, „Напред просветваше белият лъч на надеждата“, от „Шепа живец“… Колко лирико-романтични и философско-психологически интервенции има в разказа „Дирека“, който наистина по Йовковски акцентира на вечните екзистенциални въпроси за смисъла и безсмислието на човешкото съществуване, за мисията на човека като носител на моралните добродетели и олицетворение на доброто и красивото в днешния свят-сега, тук и завинаги! Личната саможертва, красивият и благороден жест в името на щастието на другите, неочакваният алтруизъм в името на християнската етика – това са основните естетически параметри и характеристики в художествените текстове на писателя. Писателят воюва неистово за справедливост за всички в този сложен, труден и противоречив живот, в който мъката и скръбта, несправедливостта и лошотията доминират и той всъщност е един своеобразен „Рицар без броня“, месия на красивото и доброто сред всички нас и най-вече в чудния свят на Детето и вълшебствата на Детството. Един от сполучливите му разкази – „С една мечта по-богат“, е класически като модел на архитектоника и христоматиен в аспект на елитарните нравствено-философски внушения, че щастието на човека се състои не в парите, материалните благоденствия и т.нар. „елитарен“ стандарт на живот, а единствено и само в реализираните мечти и желания от детството. Емигрантът в Америка, обетованата земя на щастието, Тихол Дервишев наистина преуспява и осъществява „американската мечта“, за да се върне след тридесет и осем години в родното си турско-помашко родопско село Шулево и в скръбта, мъката и болката, да потърси облекчение в двора на потъналия в разруха бащин дом, от който повечето от родата са се изселели в Турция, а другите са намерили вечен покой в гробищата. Болката от безперспективността и абсурда на съществуване в един нов, модерен нонсенс на екзистенцията плашат дори и отровната змия в запустелия двор със спящия в бурените Тихол, щом и тя го щади и се скрива надалеч и завинаги… Защото силата на човешката скръб е по-силна и от всяко зло и добро дело на грешната земя – една прекрасна метафора, хиперболизирана в инвенция на обикновеното човешко съществуване и степените на свобода и щастие в неговата ценностна система.
Едно романтично сияние се появява в разказа „Дивата“, в който самотникът Дочо изживява неочаквано споходилото го щастие натурално и органично, точно на Еньовден, на зелената поляна пред дома му, като в чисто любовното съвкупление красотата на екстаза достига своеобразен катарзис на чувствата и върхов като емоция пантеизъм. И винаги присъства мотивът за преобразяването/преображението на човека в чисто духовен аспект, както и доминиращата катарзисна тема за „Блаженство след страданието“, т.е. всяка ценност трябва задължително да се изстрада, да се положат неистови усилия за постигане на каквато и да е придобивка, същността и смисълът на аксиологическата ценност, независимо материална или духовна, в чисто житейски план, т.е. основната идея в художествените текстове на Красимир Бачков е, че „Страданието ражда красота, поезия, емпатия, благородни постъпки като вид месия на Красивото и Доброто по законите на християнската етика“. Тази основна идея най-често е изведена директно под формата на мъдрост, афоризъм, квинтесенция. Тези теоретични версии констатираме като илюстрация в разказите: „Звездички на небето“, „Обсидиан“, Калаеният пръстен“, „Дирека“, „Два бакъра щастие“, „Късметлията“, „Къде е великанът?“… Душата на детето е в епицентъра на търсенията и постиженията на писателя, сладкодумен разказвач на тривиални и неординерни истории. Той съумява майсторски да съчетае жизнената правда с красивите инвенции на художествената условност. И пак в този смисъл текстовете на писателя са универсални в своята „конвертируемост“, харесват се еднакво както на възрастните, така и на децата. В миниразказа „Пладне“ писателят разказва една на пръв поглед банална история от тези, които могат да се случат само по пладне някъде, в рустикалното времепространство: „Облаците над селото белееха като прясно изпрано пране и накъдрено плуваха на Запад. Целият свят бе замрял в очакване на нещо потайно и хубаво нещо, което можеше да се случи само в едно селско пладне…“ Три (условно четири), са основните персонажи в тази история-стрина Гана, Бай Тошо – екзотичният стопанин на отрудената селска жена, с която владеят до съвършенство диалекта, синът им Борис гурбетчия в Испания, опонент на върлия селски ерген Митко, а в епицентъра на събитията, наред с природната стихия в Кордоба е и телефонният разговор на прекрасната селска примадона Лилето, чрез който се благославя, разбира и разбира светлото бъдеще за младите влюбени. Лаконично, стегнато, синтезирано като модерна стилистика, поднасящ ни една метафорична история, грандиозна и хиперболизирана алюзия на животът като синдром на ситуациите днес, сега и тук-така актуални и проблематични. Тези психологически дълбочини на внушение сладкодумният разказвач постига и в разкази като „Писмо до теб, дъще“, „Палачинки с късмети“, „Печалбата на тариката“, „Под вода“, „С една мечта по-богат“… именно този разказ е емблематичен за цялостното творчество на разказвача – неговият афинитет към притчово-метафоричните иносказания в семплите сюжетно-фабулни конструкции, доминиращите житейско-практически теми, с автентично-достоверни теми, впечатляваща фикционалност на емпиричните репери в архитектониката на слога. Но дори и класически като тематика художествени проблеми „надскачат“ своята емпирика и чисто номинативната семантика и достигат до строго философско-екзистенциални обобщения, както в случая се оказва, че парите, многото ценности и материални достижения и превъзходства не са в състояние да заменят чисто менталните категории в един толкова несигурен и противоречив в еволюцията си нов свят. Имаме щастлива среща с талантлив писател, чудесен професионален разказвач на истории, романтик по нагласа и натуралистична устроеност, алтруист по природа. Вицово-анекдотичното, пародийно-гротесковото, комично-стилизирано начало е в основата на разкази като „Престъпник“, „Прасетата“, „Пролетна магия“, в които през призмата на гротесково-карикатурното като художествено-естетически микс, се извеждат значими социално-икономически и обществено-политически обобщения. В текстове като кратките истории в разказите „Приказки без край“, „Принцесата на звуците“ и „Причината“, се акцентира на алтруистичното начало, емпатията и благородните, хуманни човешки жестове, присъщи на извисените духом люде. И отново носталгията по слънчевата романтика на щастливото и безгрижно детство, по неординерните и забавни сюжетно-ролеви игри, по мечтанията и инфантилните съновидения, трансформиращи реалността в извисена, имагинерна приказка, в която всичко е възможно като събитийност – това са перманентните теми и проблеми в естетическия, идейно-тематичен периметър на писателя. В разкази като „Решето“ и „Разбойникът-спасител“ доброто, хуманно начало у обикновения човек надделяват над негативните категории и емоции, които в крайна сметка го преобразяват до неузнаваемост, изживява катарзис и се превръща в месия на красивото и доброто в контекста на живия живот. И трите новели в сборника: „Жеси“, „Краткият път до небето“ и „Някъде там“, са сполучливи като художествен замисъл и творческа реализация, като в едноименната на сборника романтична новела доминират и остри, актуални за съвремието ни социално-икономически, морално-естетически и обществено-политически проблеми: зад идентичната проблематика се визира националния съспенс с изчезналото и за щастие открито момче от Перник Сашко, …„по-гнусни от новините по телевизиите в момента няма!…“ …констатацията е верифицирана и обидно вярна:… “Лъгаха хората с измисления Ковид, принуждаваха ги да се бодат с отрови, обявени уж за ваксини.“… и все в този гротесково-сатиричен план се визират темите за войната в Украйна, за джендърите, Шенген и Еврозоната, Истанбулската конвенция, противоречията и споровете „за и против“ съдбата на родния български лев като национална валута и замяната му с еврото, за нравствената деградация и масовото морално разграждане на тв-предавания, наситени с брутални лъжи и манипулации като „С Рачков всичко е възможно“, „Фермата“, „Ергенът“…“ и още куп простотии“. И следва логичният въпрос: „За какво са ни тия продажни телевизии всъщност?!…“. В този смисъл писателят постига свой специфичен нравствено-естетически модел.
Всъщност творческата сила и успехите на писателя са в жанра на късия разказ. Както се казва, това е неговата „коронна дисциплина“ в необятното пространство и необхватната територия на съвременната българска литература. Настроението, атмосферата, градивното емоционално начало са закодирани в разказите на писателя, самите те в лирико-романтичната си обагреност са водещи смислови вектори в семантичния модел на повествуването. Острата фабулност и занимателна сюжетност придават екзотичен колорит в увлекателния наратив на интересните, забавни и любопитни истории, в които задължително присъства и дидактично-възпитателния елемент, поднесен като притча, мъдрост, квинтесенция в поантата на творбата. Малкият град/паланка, селище/ в чисто рустикално и/или урбанизирано естество е в епицентъра на събитийността при Кр. Бачков, като този почти митологизиран като хронотоп художествен персонаж в ролята му на интериор, екстериор, субект или обект на повествуването, е своеобразно художествено пространство за изграждане на собствен поетически свят, за белетристично материализиране на определени концепции. Всъщност той е „певец“ на Добруджа, органически свързан с градовете Добрич, Шумен, Варна, с Лудогорието и фолклорно-етнографските традиции на малцинства като капанци, гагаузи, власи, тематично и идейно-емоционално свързан с писатели като Петър Славински, Дора Габе, Атанас Липчев, Йордан Кръчмаров, Сашо Серафимов, Иван Джебаров, Пламен Панчев, Славчо Чамов. Такива демографски локации с интензивно символно-метафорична семантика са популярни при значими автори като Габриел Гарсия Маркес (Макондо), Уилям Фокнър (паланката, условно „кръстена“ Йокнапатофа и Американският Юг), Емилиян Станев (гр. Елена и Нова Загора), Йордан Радичков (с.Черказки и Северозапада), Йордан Вълчев (гр. Кула), Васил Попов (с. Миндя), Станислав Стратиев (гр. Видин и региона), Георги Мишев (Йоглав), Георги Алексиев (с.Драговец), Николай Хайтов (митичното селище Яврово и Родопите)… Красимир Бачков е един наистина верен на Родината си верноподаник, патриот и истински родолюбец. Повод за тези пристрастни констатации е последното му есе „В какво ни превърнаха, Господи?!…“ от 12 февруари т.г., в което със силата на словото и емоцията както винаги отстоява истината – докрай и с цената на всичко. Актуалната дисекция на обществените процеси, днес, сега и тук е на интелектуалното ниво на образците в есеистично-публицистичния жанр, познати ни от автори като Стефан Продев, Марко Семов, Кеворк Кеворкян. Активната и честна, изстрадана до болка гражданска позиция го превръщат в истински будител и флагман на високия морал и аристократизъм на духа и съзнанието. Така увлекателно разказани, всички случки и събития от детството звучат правдоподобно и аналогично на търсенията и постиженията на популярни автори за деца като Тодор Харманджиев, Кольо Георгиев, Кольо Николов, Симеон Янев, Кирил Топалов, Дончо Цончев, Станислав Стратиев, Славчо Донков, Димитър Коруджиев. Великолепното чувство за детайл и прецизността в контекста на събитийността са основните параметри и характеристики в поетиката на писателя. „Някъде там“ – един впечатляващ сборник с разкази от талантливия Красимир Бачков, подчинил дарбата си на опита за спасение чрез красотата, добротата и пре/възпитанието като пример за подражание – чудесни, впечатляващи послания за читателите и най-вече за детско-юношеската аудитория като директен адресат на познавателната и възпитателна алтернатива на Познанието.
