Благовеста КАСАБОВА

В новия си роман „Маргаритки край окопите“ (Издателство „Водолей“) Ангелина Дичева поставя основни проблеми на човека и обществото от недалечното ни минало и настоящето. Потапя ни в атмосферата на две исторически времена – войните на България през 1912-1913 г. и живота през 21. век. И в предишни свои книги Ангелина Дичева е доказвала, че умее да разгръща интригуваща фабула, живи и оригинални образи, да пресъздава пластично настроения и преживявания, събития и конфликтни състояния.

Историческата линия в „Маргаритки край окопите“ е построена върху оригинален документ – откритият в наши дни личен дневник на подофицер Никола Петков, участник в Балканската и Междусъюзническите войни в началото на 20. в. Действието в двете успоредно разгънати сюжетни линии – всъщност в първата (историческата), е условно казано, по-скоро като описание, но защитено както фактологически, така и художествено.

Двете посоки на главните линии тя успява умело да обедини в едно цяло психологически, емоционално и документално. Изгражда своеобразни форми на съвременното битие с корени в недалечното минало, като чрез тях открехва и собствената си позиция по наболели патриотични и нравствени проблеми. Анализира случващото се днес и случилото се по време на войните, като постепенно натрупва сложни, депесиращи, а някъде и драматично разтърсващи, картини и преживявания.

Ангелина Дичева успява точно да улови съмнения и слабости, но и положителното в характерите, мисленето и поведението на своите герои. Релефът на повествуванието е неравен, осеян с пропасти, стръмнини, разтърсващи в трагизма си картини, описани в дневника на младия подофицер Никола Петков. И сложно-емоционалните преживявания на Иво – правнука на подофицер Никола Петков – днес, един век по-късно.

Дневникът на подофицера от 9 скорострелна батарея на 4 артилерийски полк от армията на Негово Величество е автентичен – реален документ за Балканската (1912)  и Междусъюзническата (1913) войни. Записаното в дневника е покъртително. Ден по ден, независимо от заобикалящите го обстоятелства, от сезоните, почивки или бойни действия, той записва с мъка и болка, а някъде и с гняв, обстоятелствата, при които е воювала българската армия. Някои от описанията по време на сраженията и след тях са ужасяващи с жестокостта си и гледката на смъртта. Примерно картината след битката при Селиолу през 1912, където се проявява удивителната храброст на българския войник.

Картините на бойното поле на подофицера Никола Петков излъчват силно психологическо и емоционално въздействие с ярките си детайли, със спотаената горчилка и скръб, които авторката е доловила сетивно и е вплела в размислите и усещанията на неговия правнук Иво. Получила се е естествена симбиоза между изживяванията на младия подофицер от армията на Негово Величество и интелектуалеца – творец Иво, която дава възможност на писателката убедително да защити идейно-художествените си позиции.

Взаимоотношенията между съвременните герои в романа – Иво, дъщеря му Венци, съпругата му Нели и новата му любов Леда, оформят сетивния пласт, уплътняват го и спояват минало и настояще в едно. Никола Петков, младият български подофицер, жертвал живота си за родината, записва неподправената „биография“ на двете войни – славна и трагична, за да има национална памет и идващите след него поколения българи да знаят и помнят истината за хилядите загинали за Отечеството свои предци, ограбените и опожарени селища, болестите, жестоките понякога отношения на офицерите към обикновените бойци. Защото, ако не познаваш историята на държавата и нацията си, няма да има и успешно бъдеще.

Другият водещ действието в романа герой – Иво, носи някои от качествата на своя праотец – хуманност, родолюбие, неподкупна нравственост. Той е достоен човек и успешен творец. Разбира се, изграден е като човек на своето време, но в жилите му тече кръвта на подофицера, дал живота за Отечеството си.

В процеса на развитието на сюжета Ангелина Дичева деликатно противопоставя Нели (съпругата на Иво) като мислене, поведение, начин на живот на Иво и дъщеря му Венци. Те – като потомци на младия подофицер – са с исконно българско самосъзнание, устояват на съблазните на „американската мечта“ и остават да живеят в родината си.

Повествуванието в „Маргаритки край окопите“ е базирано върху автентичен факт – дневника на подофицер Никола Петков и върху личностите и нравствено-етични качества на неговия потомък Иво. Събитията на фронта и краткия живот на своя прадядо заемат (след прочитането на дневника) осезаемо място в живота му, в мисленето и емоционалната му съпричастност към историческото време.

В „Маргаритки край окопите“ няма пространни описания, има художествено пресътворяване (съвременна линия) и авторово съпричастие към съдбата на двамата водещи сюжетното развитие герои. Откриването на дневника на прадядото отприщва родолюбива енергия, която преминава като червена нишка през съдържанието на романа. Чрез подобна, изострена сетивно емоционалност е изразено и авторското внушение, без да се усеща в него и капка назидание.

Замисълът на Ангелина Дичева да събере в едно съвременност и минало, белязано от войни – победни и катастрофални, сам по себе си е идейно-художествено постижение. Постижение за авторката е и, че успява да изведе на преден план диалектиката в някои от вечните въпроси, които чрез конюктурната политическа намеса все още нямат правдиви категорични отговори. Ето защо не бива да изчезва паметта за саможертвата на предците ни в името на свободата на родината.

„Маргаритки край окопите“ е безспорен успех за авторката, а и за идейно-тематичното обогатяване на съвременната ни проза. Не само защото е български по дух и емоция, български роман, а и защото е впечатляващ синхрон между художественост и документалност, ярка картина на бойните полета през Балканската и Междусъюзническата войни. И на духовната съпричастност на писателката към съдбата на младия подофицер и неговия достоен потомък Иво. Ангелина Дичева преоткрива в романа си факти и събития, персонажи и обстоятелства, поставя и откроява в конкретно историческо време (чрез дневника) значимото, което определя двата исторически периода. Откроява и таланта си на разказвач, което безспорно увеличава идейно-естетическата стойност на „Маргаритки край окопите“.