РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Панко АНЧЕВ
Кажи-речи от Боян Пенев насам българската литература излага своята история в трудовете на изследователите все по един и същ неизменен начин. Понякога се появяват уж принципни различия, отнасящи се най-вече до периодизирането на литературно-историческия процес и в оценките на някои от авторите. Но това не са принципни различия, понеже не се отнасят до същностни разбирания и идеи. Понеже процесът не може да се пренареди, всичко си остава едно и също, като проявата на собственото мислене и оценките е в написването на отделните глави и очерци, в които е нормално да се появят оригинални прочити, анализи, тълкувания и оценки. Но нищо повече!
Познанието на миналото, т.е. на историята на литературата, обикновено се свежда до реда и последователността на фактологията (автори, литературни направления, школи, факти), на тяхната хронологична подредба и извеждането на акцентите в миналото: най-значимите имена, творби, естетически кръгове, тяхното географско-териториално разположение, значенията на литературните периодични издания. Към това е необходимо непременно да се добави задълбоченият анализ на творчеството на големите писатели в историята. Той обикновено се представя като творчески портрет. Такива портрети получават наистина най-големите. Останалите се анализират и оценяват по-кратко и синтетично.
В общи линии това представлява историята на литературата – все едно от кого е писана. Всички си приличат.
Историята на литературата е нещо като „канон“, както я определиха постмодернистите либерали веднага след началото на политически неразбории. И рязко отрекоха този канон. Те канона отрекоха, но се отказаха и от писането на истории, защото отрекоха и естетическите ценности и подредбата им.
По времето на социализма съставянето и написването на една пространна, задълбочена, но и обективна история на литературата бе възложено на Института за литература към БАН. Смяташе се, че работещите в него (а тогава в него работеха видни изследователи и специалисти – за разлика от днес!) са тези, които имат силите, амбициите и качествата да извършат тази тежка, отговорна, но и много благородна задача.
Повече от 20 години се очакваше Институтът да представи своята история. Бяха проведени интересни дискусии, особено върху проблема за периодизацията ѝ. Правеха се предложения, уточняваха се понятия и категории, оспорваха се тези и оценка, ала така и не се роди никаква рационална идея. Защото самата дискусия бе невярно насочена. Вместо да се постигне нова идея за литературата и историята ѝ, се спореше по технически въпроси и се търсеше изход от не толкова трудни състояние на науката.
Издаден бе един злополучен четиритомник на историята на литературата от Средновековието до 60-70 години на ХХ век, а после и три тома „История на литературата след Девети септември“, но в него интересни бяха оценките на отделните автори, които се разминаваха с установените. Иначе може да се каже, че това е едно посредствено съчинение, написано от неколцина изследователи, които нямаха абсолютно никаква идея за литературата и историята ѝ.
В края на 70-те години усилено се заговори, че Светлозар Игов пише своя история на българската литература, която се различава от всички написани досега и ще промени представите за нашето литературно минало. Ажиотажът бе толкова голям и бурен, че, както се казва, рибата бе още в морето, а на печката вече се подгряваше тиганът – в очакване на голямата риба. Самият Игов подхранваше умело легендите и поощряваше невероятни очаквания. Той говореше как му пречат, какъв силен натиск му налагат, за да се откаже, как са го предупредили, че трудът му няма да види бял свят.
Младият тогава критик и изследовател спечели симпатиите за герой на времето, борец за справедливост и новатор. Правеха му обструкции в битовия живот и в професионалния.
Всичко това подхранваше надеждите, че Светлозар Игов върви към нещо ново и че скоро ще ни дари с история на литературата, която ще бъде нова дума в науката.
Веднага след политическите промени неговият труд бе публикуван.
За мен поне той бе изцяло разочароващ. Защото бе повторение на досегашните истории, със същата периодизация и същите акценти, каквито ги имаше и в предишните опити на изследователски колективи. Тук просто нямаше никаква нова идеи. Допусната бе, защото изобщо не бе осъзнавана, грешката трудът да бъде едновременно история на литературния процес и на литературния живот. Липсваше дори и намек, че е допустим друг подход. Следващите издания не внасяха нищо концептуално ново – все същото смесване на процеса с живота.
Ще подчертая нещо, според мен твърде важно, което до голяма степен обяснява защо тогава, а и днес липсват идеи за литературата и историята, лансират се тези, които нямат радикален характер, а просто уточняват това-онова, защото нищо ново не се ражда в тази наука. Новото се търси като изведено от старото чрез неговото ново осмисляне и продължаване. То е литературоведско, а не просто литературно; наблюдава се литературознанието, а не се проследява и не се изучава литературата в нейния натурален вид, но историята да е обособена като история на литературния процес или история на литературния живот.
Нечия любопитна или най-малкото утвърдена теза за историята на литературата може да провокира друга теза, която да стане също любопитна и да изглежда достоверна.
Щом една теза произхожда от друга теза, тя непременно ще прилича на тезата-майка, ще носи нейните белези и ще е също толкова или малко по-малко достоверна. Затова и теориите за историята на литературата са все еднообразни, повтарят се, не казват нищо различно и инакво. Те са плод на занимания с написаните истории на литературата или с теоретични размишления. Но не с литература и литературен процес!
Ала как да бъде различно, когато и историята на литературата се пише по пълното подобие на обществената история: факт след факт, събитие след събитие. И така се натъпкват в един общ масив всичките събития, факти и явления. Тя обаче е различна от обществената, най-малкото защото нейните факти, когато се появят и въздействат върху общия ход на времето, често остават завинаги като реални факти, реално влияещи върху литературата, литературния процес, формирането на вкусовете на читателите във всички следващи времена. Литературният факт, когато е книга, творба, писател може да се окаже вечен като съществуване и присъствие в историята. Докато фактите в обществената история са отрязък от време и в следващото време тяхното присъствие е само спомен.
Тази разлика изглежда дребна, ала е от огромно значение, защото променя времето в историята на литературата. То сякаш тече в различни потоци, като в някои потоци фактите и личностите са неизменни и вечни. Дори фактите да умират веднага, те пак живеят по свой собствен начин, различно от всички останали, които се случват в човешката история. Защото са от особен характер, имат своя съдба и предназначение и на съществуването им е възложено да изразяват и свидетелстват. И чрез това изразяване и свидетелстване преходният човек потвърждава своята вечност, преодолявайки временното и ограниченото земно човешко съществуване.
В зависимост от времето, което тези факти изразяват и за което свидетелстват, те придобиват смисъл и значение и трябва да бъдат разглеждани по съответния начин, за да чуем, разберем и осмислим тяхното свидетелство.
А това вече е големият литературоведски и по-конкретно литературно-исторически проблем!
И още: по този начин се придава социален смисъл на литературата и на литературното творчество и писателя. Но не механично, като им се приписва „отразяване на действителността“, а по сложен и органичен начин. Защото свидетелстват и изразяват, а чрез изразяването и свидетелстването принадлежат на обществото и му служат.
Историята на литературата е всъщност история на разбирането на социалния характер на словото, на принадлежността на литературата към обществото. Тези характеристики се променят с времето и от тях зависи как литературата служи на човека. Тук е най-трудният момент в определяне идеята за литературата и нейната история. Затова трябва да бъде гледан най-внимателно и задълбочено.
Затова казвам, че идеята за литература и история на литературата не може да произлиза от вече съществуваща, а да се извежда в изучаването и внимателния анализ на самата литература и историята ѝ. Защото нейните зависимости и родствени по кръв и дух връзки са твърде деликатни и се променят доста бързо, за да имаме основания да смятаме, че не е нужно да сменяме нашите подходи към историята на литературата и особено идеята си за литературата.
Когато тази идея произлезе от самата история на литературата в съгласие с принципите на обществената история и с особеностите на самата литература, тогава тя изключва опасността да бъде нормативна, предпоставена и да претендира за неизменност, когато всичко в историята на литературата говори за дълбоки и грандиозни изменения. Неизменни остават принципите.
Затова изучаването на историята на литературата е изучаване на времето, в което е създавана.
Но тук отново подчертавам, че трябва да се прави разлика между история на литературния процес и история на литературния живот. Те са две части от едно общо време, които протичат по различен начин и носят различни знания – при това за различни неща. За съжаление почти никой не прави тези разлики и това затруднява извеждането както на реалните и необходими познания за литературата, така и истините за времето и за нея.
По досегашния модел не е възможно да се напише нова история. Е, ако някой упорства, вероятно ще подреди фактите и ще опише процеса. Но такива истории вече има и от Боян Пенев, и от други историци на литературата. Те вече трудно служат, защото днес се изисква историята на литературния процес да бъде и анализ, и тълкуване, и фактология, и имена, и особено – идеи.
Ако няма идеи за литературата и нейната история като процес, не е възможно да се правят сполучливи опити за изграждане на теория за писателя и неговата личност. Защото трябва да е ясно какво и за какво пише писателят, коя е неговата социална мисия и причината да съществува.
Затова не съм сигурен, че скоро ще четем нова история на българския литературен процес, написана по идеите, за които тук става дума и които лансирах в моята книга „Литература и литературен процес“ (С., 2025), защото днес все още липсват универсални литературоведи, познавачи в дълбочина на литературата ни, които я обичат съкровено и знаят какво да търсят в нейната история. Ще дойде обаче и такъв ден.
