СЕТИВА
Тя беше много особена от малка. Затворена в себе си и същевременно вечно усмихната. Имаше много приятелки, защото притежаваше умението да изслушва и мъдро да съветва. Но самата тя беше като затворено цвете- нищо не говореше за себе си, само се усмихваше.
Като поотрасна, Роза разцъфна като истинска роза, чаровна и пленителна. Момчетата се биеха за нея, но като всяка роза, тя имаше бодли и не беше лесна плячка. По това време, когато в младото тяло и душа порастват като филизи особеностите на характера и ума, с нея се случи нещо странно и неочаквано. В първия момент Роза не повярва на сетивата си. Така както бе седнала в едно кафене с един свой обожател, тя ясно чу мислите му. Докато устата му изричаше най- пламенни обяснения в любов, в главата му течаха мисли с предчувствие за бърз триумф и желание след това да се похвали на всичките си познати , които бяха виждали пленителната млада жена. От срам, дочула мислите му, Роза цялата пламна огненочервена. Не можеше да издържи на цинизма на мисловния поток, който съвсем ясно чуваше със сетивата си. Внезапно стана и си тръгна. Без обяснения.
Така се отключи изключителната й дарба, а може би наказание. От разцъфнала роза, тя прибра цвета си и се затвори в себе си окончателно. Избягваше почти всеки. Тя чуваше ясно и вече навсякъде мислите на хората и разбра, че няма приятели .За разлика от думите, които лъжеха най-безсрамно, мислите бяха искрени и болезнени, но бяха истинни. Хората вече не представляваха загадка, а отворена книга, в която тя предпочиташе да не чете.
Може би това беше изключителна заложба, която някой друг би развил докрай. Умението да чете мисли, можеше да й помага в живота. Тя би могла да се възползва перфектно от тази дарба и чрез нея да манипулира хората и да прогнозира най- точно постъпките им. Роза можеше да направи капитал от ясночуването си, но не пожела. Вместо това, тя скри чара и пленителната си усмивка от света и се отдалечи от хората. Казват, че е постъпила в манастир и е станала монахиня. Там се срещала с Бог и разговаряла с него. Само и единствено Бог няма нечисти помисли.
ГРОБАРЯ
Наричаха го Гробаря. Това беше неговият прякор. В действителност името му дори не се знаеше, защото прозвището му го характеризираше изцяло.
Когато бил още на пет години, майка му се разболяла тежко. Внезапно прокънтял гласа му като страшна поличба: „ Ще живееш още една година и един ден.“ И точно след една година и един ден майка му се споминала. Вместо да се потресе от черното си пророчество, той сякаш се почувствал окрилен. Започнал наляво и надясно да пророкува смъртта на хората, с които се срещал, и то с прецизна точност. Гробаря погребвал всеки човек, до когото се докоснел.
Така се случи, че поисках да ме запознаят със злия пророк. Очите му бяха черни, косата му беше катранена. Имах чувството, че се запознавам със самата Смърт. Настръхнах от вида му. Помолих го с уплах в гласа да ми спести смъртната присъда. Той се разсмя и ми каза:“ Спокойно, аз ще умра преди теб, още утре, в 12.30 часа, в леглото си, от инфаркт. Ти ще живееш много след мен. Разбира се, искам от сега да те поканя на моето погребение.“ Настръхнах още веднъж и побързах да си тръгна.
След два дни отидох на погребението му. Той наистина беше издъхнал в съня си от масивен инфаркт, точно в 12.30 часа на другия ден.
Това е историята на Гробаря, който погребваше с прецизна точност всеки, дори и себе си. А името му, кому е нужно да знае името му?
КУФАРЪТ
От малък Иван обичаше много пътуванията или по-скоро приготовленията. За него всяко пътуване беше истинско събитие и преди него той не можеше да заспи от трескава възбуда. Самият път не го вълнуваше чак толкова, колкото самата подготовка: опаковането на вещите и по-точно стягането на куфарите.
Затова родителите му го виждаха всеки ден, още сънен и преди да е закусил, как търси, сгъва и старателно прибира дрехи и тоалетни принадлежности в черния си куфар.
„ Куфарът е детската болест на сина ни.“- казваха често майка му и баща му. Но не беше точно така. Иван порасна, стана млад мъж, но силното му увлечение към куфарите не отмина. Жалко беше само , че не предстояха никакви пътувания. Иван беше саможив и никой не го канеше на никакво пътуване. Това ,обаче сякаш не се отразяваше по никакъв начин на страстта му към подготовката. Още преди да закуси и да си изпие кафето, той започваше с приготовленията. И така, в стаята му непрестанно присъстваше неизменният атрибут – големият черен, лъскав куфар.
Когато идваха чужди хора на гости, те се стъписваха при вида на куфара, сложен по средата на стаята, на централна позиция. „ Иванчо ще заминава“.- обясняваха родителите му. Но истината, разбира се, беше друга. Не предстоеше път. Само куфарът беше застинал в очакване…
Един ден се случи голяма злополука. На път за работа Иванчо го блъсна кола. Беше много пострадал и лекарите не даваха надежда. И неизбежното се случи. Душата и тялото на Иван потеглиха най- сетне на път.
Когато го погребваха, в ковчега сложиха и неговия любим куфар- отдавна готов и очакващ път. Пътя към отвъдното.
В ДРУГИЯ СВЯТ
Казваше се Мила и наистина беше много мила с хората, дори прекалено, защото повечето от тях злоупотребяваха с добротата й. Наивната Мила бе способна да вижда само доброто у хората, никога злото. Затова следваха разочарование след разочарование. Така и не можа да си намери истински приятели. В даден момент тя се отказа изобщо да общува и заживя само със себе си. Общуването с нея самата й доставяше удоволствие и не криеше опасност от разочарования. Никога не се оплакваше от самотата, никога не изпитваше скука.
Мила беше прегърнала необятния свят на книгите и пред нея се разкриваха светове след светове. Тя четеше непрекъснато и се издигаше чрез познанията си все по- високо и все по- далече от прозаичния и отегчителен свят. В мозъка си побираше цели вселени, нови, интригуващи и привлекателни. Мисълта й трескаво изучаваше света. Книгите запълваха и обезсмисляха желанието й за контакт с околния свят.
Постепенно тя стана все по- мълчалива и все по-унесена. Все по-често хората я виждаха потънала в себе си и само гласовете им я сепваха от дълбокия унес. Тя стоеше с часове на един стол в стаята си и гледаше втренчено в някаква точка. Дали книгите, тези нейни най- верни приятели не я подтикваха към дълбок размисъл? Дали тя мислено разсъждаваше върху философските въпроси на времето, върху смисъла на живота или безсмислието? Дали общуваше с Бог? Дали търсеше нови светове в себе си и извън себе си?
И ето, че се случи. Tя напълно забрави за времето и излезе извън или по-точно отвъд живота. Дали бе открила времеви прозорец и бе излязла през него? Мила стоеше на стола в стаята почти неподвижно и гласовете на хората вече не я сепваха, защото тя не ги чуваше. От сутрин до вечер стоеше застинала на стола и не помръдваше, нито потрепваше. Само една бегла усмивка се беше настанила на устните й.
Когато нейните родители най- сетне се разтревожиха и я заведоха на лекар, той смръщи вежди и каза: „ Мисля, че съм длъжен да съобщя, че Мила вече не е тук. Тя се е пренесла в някакъв друг свят. Ще трябва да се изчака момента, когато и тялото й пожелае да си тръгне. Единственото, което мога да кажа за утеха е, че Мила е щастлива там, където се намира. Вижте усмивката й. Щастлива е отвъд живота. В другия свят.“
СТРАСТТА- ПЪРВАТА
Тя беше малко момиче и прекарваше лятото на вилата заедно с баба си. Много я обичаше, защото тя беше изключително мил човек и никога не й се караше, пък и Роза не даваше повод за това. Колкото баба й беше отворена към хората, приказлива и общителна, толкова малката Роза бе затворена. Баба й беше като разтворена уханна и красива роза, а внучката й приличаше на неразпъпила се розичка. Роза мълчеше и стоеше винаги близо до баба си . Тази затвореност притесняваше баба й. Тя се учудваше на саможивото дете, което или стоеше плътно до нея, или прекарваше часове до портата на двора с роза в ръка. Можеше ли да предположи, че малкото момиче очакваше по улицата да мине принца и тя да му подари любимото си цвете?“ Трудно дете ще бъде Роза, ще ти създава много грижи!“- споделяше тя често на дъщеря си Лилия. Но скоро след това забравяше тревогите за внучката си, защото имаше много приятелки, които обичаше да кани на гости или да посети.
Един ден тя хвана за ръка саможивата Роза и я заведе на гости при своя приятелка. Докато двете съседки си бъбреха сладко за всичките неща от живота, момичето бе застанало близо до портата в чуждия двор и гледаше влюбено едно цвете. Никой не видя как то поглъщаше с очи прекрасното бяло цвете, как ноздрите му ненаситно вдишваха омайния аромат. Роза не можеше да откъсне поглед от цветето, нито да помръдне. Мисълта, че ще трябва да се сбогува с цветето и никога повече няма да го види, я пронизваше като кинжал. Знаеше, че няма да може да понесе раздялата. И ето, стъпките на баба й приближаваха. Тя вече се беше наприказвала, а и слънцето се бе скрило.
В един миг, в един единствен миг на порив, на непреодолим импулс, който тя щеше да изпита неведнъж, когато порасне, Роза откъсна бялото цвете и го погълна. Изпита чувство на върховна наслада и удовлетворение, усещане за щастие…
По- късно, когато стана вече жена и опозна любовта, Роза разбра, че чувството, което бе изпитала към красивото цвете, бе страст и жажда за притежание. Първото й влюбване, първата й страст бе събудило у нея бялото цвете.