Емил ИЗМИРЛИЕВ

ПОНЯКОГА ми хрумва идиотската идея какво  ли бих правил, ако някой ден стана шеф или нещо подобно. Тогава се сещам за моя приятел Иван Стоянов, нещо като дребен началник в една държавна фирма, който често ми е споделял какво ужасно преживяване е да имаш починени, които с наказания да караш да работят.

– Не се спазва трудовата дисциплина – започва винаги с въздишка той спомените си. Нещо повече – работят при мен едни хора, които направо са убедени, че не трябва да се спазва. И действат съобразно убежданията си: разкарват се без работа из фирмата, решават кръстословици, пият кафе и водка, пазаруват в работно време, закъсняват или изобщо не идват на работа, при това, когато си поискат. А има и такива, които работят от време на време – на големи празници за тройна надница!

– Вземи и ги накажи! – съветвам го безкористно винаги на това място аз и допълвам: „Ако аз бях шеф, щяха да видят те!”.

И размахвам заканително пръст, като се усмихвам самодоволно.

– Казваш, да ги накажа – отронва с половин уста Иван Стоянов –признавам без бой, че и на мен ми е хрумвало понякога да извърша тази геройска постъпка. Да, ама, като реша да ги накажа, виждам, че това е абсолютно невъзможно, а понякога и доста деликатна работа!… – въздъхва дълбокомислено дребният началник и се почесва по главата.

– Как така?! – питам наивно аз – нали си шеф, можеш да им друснеш наказание, когато ти падне удобен случай!

– Случаите са много, но аз ще ти споделя една дузина и нещо, за да видиш в какви неловки положения изпадам понякога.

ПЪРВИЯТ, когото реша да ударя по главата с Кодекса на труда, заплашва, че ще ме спука от бой, ако го накажа, дори само със забележка. Искрено му вярвам, като го гледам каква планина от мускули е, затова в отговор му се усмихвам угоднически!

ВТОРИЯТ е първи братовчед на директора. Той тука не бил начначен да работи, а само да взима голяма заплата. Извинявам му се, че не прави нищо и тутакси го награждавам с премия от 2 000  лв.

ТРЕТИЯТ започва да реве като заклан и веднага сяда да пише жалба до синдикатите, че не съм му давал да работи, защото съм искал на неговото място да назнача балдъзата си. След броени минути от синдикатите пристига заплашително писмо, че започват стачка в защита на своя синдикален член, ако веднага не започна да се държа внимателно с него. За да докажа добрите си намерения към синдикалния активист, всеки ден трябвало да му правя малки подаръци под формата на различни суми в брой!

Изпращам телеграма мълния до синдикатите, че приемам условията им и погалвам успокоително синдикалния им член по главата. Той спира да реве…

ЧЕТВЪРТИЯТ  е компютърен специалист и работи само на частно. Ако го пипна с пръст, веднага ще го лапнат от САЩ или от Европейския съюз, а и е под закрилата на министър-председателя. Затова се правя, че не забелязвам, че работи само за себе си…

ПЕТИЯТ  е кръводарител. От Кръвния център го гледат като писано яйце и не му дават да кихне, камо ли да работи…

ШЕСТИЯТ е футболист. Идва само за заплатата и премиалните веднъж годишно.

СЕДМИЯТ  е жена и половина, и то мнго-о-о хубава. Ако я накажа, подава жалба в прокуратурата за сексуален тормоз… Как да не й повярват…А и не ми дава сърца да й посегна с Кодекса на труда, та камо ли с нещо друго…

ОСМИЯТ  започва да крещи истерично, че щял съм да му съсипя живота, след което обикновено припада. Викат и лекар, който ме съветва да го галя с перце, защото от бездействие е в прединфарктно състояние.

ДЕВЕТИЯТ  строи къща и трябвало по-често да си почива в работно време. Ако го накажа, жена му щяла да го напусне, а и от ръководството ми дават ясни знаци, че не им е безразличен…в преносния смисъл.

ДЕСЕТИЯТ е некадърен. Те са по-полезни, когато не работят нищо. А и няма такава практика да ги наказват – за какво, те и така винаги се изхитряват нищо да не работят срещу фантастично висока заплата.

ЕДИНАДЕСЕТИЯТ имал свой хора в три министерства. По поведението му личи, че никак не се шегува. Абе, де да го знаеш…

ДВАНАДЕСЕТИЯТ  е кандидат за ръката на дъщеря ми, която всяка вечер ме заплашва, че ще се хвърли от балкона, ако я зареже заради моите идиотски дисциплинарни наказания за щяло и не щяло.

ТРИНАДЕСЕТИЯТ  е фатален. Облякъл е фаналка с № 13 и винаги стои с гръб към мен и клати глава многозначително…

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИЯТ е партиен активист. Ако поискам да му друсна едно наказание, веднага го обявява за политическо и свиква екслузивна пресконференция. Идва и лидерът му, който в момента е министър-председател.

ПЕТНАДАСЕТИЯТ е от селото на баща ми – те там всички са роднини по различни линии… После няма да смея да стъпя на село – ще ме линчуват на мегдана…

ШЕСТНАДЕСЕТЯТ   е заврян зет и имал много лоша тъща. И тяхната не е лесна…

СЕДЕМНАДАСЕТИЯТ съм аз, въздъхва сърцераздирателно Иван Стоянов. За кой ли път ме вика директорът.

Отивам, а той строго ми обаснява за N-ти пореден път, че положението с трудовата дисциплина в моя участък не е никак розово и ми отправя апел за взема мерки, защото мястото ми може да изстине, а в най-добрия случай може и наказание да отнеса!

Както обикновено нищо не казвам на директора. А пък съм и свикнал да ме наказват за неща, за които не съм виновен. Колкото до изстиване на мястото ми – няма такава опасност, защото откъде ще намерят после човек като мен – да върши цялата работа вместо всички!

Такива едни дивотии ми разказва от  време на време моят приятел Иван Стоянов, когато ми хрумне идиотската идея да стана шеф.

По-късно, когато се прибирам вкъщи, винаги си казвам, гледайки се в огледалото,  че съм на прав път и продължавам да бъде шеф на самия себе си, което ми гарантира добро здраве и отлично самочувствие!