ИВАН КАРАНОВСКИ
(Иван Тодоров Атанасов)
(5.ІV.1882 – 22.Х.1960)
Роден в гр. Карнобат. Учи гимназия в Сливен и Русе (1901), а висше образование (литература и философия) – в София, Женева и Фрибург (Швейцария, 1909). От 1901 до 1906 г. е начален учител в селата Стефан Караджово, Палаузово и Крушаре, Бургаско, а след завършването на висшето си образование е гимназиален преподавател по български език и литература в Кюстендил, Ямбол и София (1909–1929). Работи и в Етнографския музей, и в Министерството на народното просвещение. Участва по време на Първата световна война през 1915 г. в сражения в Черна гора, Албания, Косово и в Македония (1916) в състава на 11 пехотен полк. За пръв път печата в ученическото сп. “Нов живот” в Сливен, през 1898 г. Редактира сп. “Тракийска лира” (Ямбол, 1915), “Парнас” (Ямбол, 1921–1922), “Яснина” (1923), “Кръгозор” (1925), в. “Шега” (Ямбол, 1911), “Тунджа” (Ямбол, 1919) и “България” (1920). Съставя “Поетична година. Антология от българските поети, наредена според рождените дни”, отпечатана от издателство “Ново училище” (1920). Сътрудничи на сп. “Общо дело”, “Летописи”, “Съвременник”, “Демократически преглед”, “Ново общество” и др.
Издадени книги: “Тежки минути” (1901, 1923), “Стихове” (1905), “Горски цветя” (1911), “Моята почивка. Подбрани стихотворения” (1911, 1915, 1923), “Анемони” (1919), “Тракийски легенди” (1920), “Ветви от бръшлян” (1922), “Под дъжд от есенни листа” (1923), “Мигове от вечността” (1924), “Селото Чучувей” (1928), “Светлата книга” (1929), “Тунджанската хризантема” (1929), “Разкази в 3 т.” (1929-1931), “Гордиян Лунатов” (1933), “Пълно събрание стихотворения” (1934), “Карнобатски предания” (1935), “Лов” (1936), “В Пантеона на Карнобат” (1939), “Детски спомени” (1939), “Слънчеград” (1939), “Златозар Тагинин” (1940), “Алпийско лято” (1947), “Радости” (1947), “Талисман” (1947).
ПЕСЕН
Додяло ми е, майчице,
по чужди села да бродя,
при чорбаджии омразни
аргатин пусто да ходя!
Хората, майко, охолни,
туй милост, що е, не знаят,
кат псе не жалят сирмаха,
за мойта младост нехаят.
– Кажи ми какво, сине ле,
за теб да сторя горкана,
когато и от татко ти
имане не ти остана?
Овците – мъка отгледна –
през гладна зима измряха,
а ниви чудо хубави
за борч – давнина – земаха.
ПРОЛЕТТА
Пролетта – дивноприказна фея,
на каляска, с лазурен алков, –
долетя и флага бял люлее
на възторга тържествен и нов.
Небосводът в аркада висока,
планината в огромен сапфир,
и гората в шир зеленоока
тя превърна, облъхна ги с мир.
По градини, в поляни, в безкрая
пъстроцветни килими постла,
заплени и очите в омая,
на мечтите донесе крила…
ВЕЛИКИЯТ СКУЛПТОР
Таз нощ, в студа и в тъмнината
невидим скулптор слезе на земята
и тихо, без да го узнаят,
навредом чудеса извая.
Прозорците извеза със цветя,
с пера и сребърни листа.
Дървета голи украси
с изящно блеснали реси.
Къщя и улици наметна
с дебел чист сняг: и всичко светна.
И както той невидим слезна,
така невидим пак изчезна.
БОЖИЯТА КНИГА
Високо, в светла нощ, над нас
разтваря се голяма книга:
в мълчание на чуден час
тя само с поглед се достига.
По страниците й звезди
писмото са на слово свето.
Проблясва, грее и трепти.
Таз дивна книга е небето.
Деца, за да сте вий добри
и нея за да разберете,
след дневни трудове, игри,
учете се да я четете!
МАЙКА
Радост в наший дом настава,
щом зората затрепти,
и душата ни запява:
Майко, радостта си ти!
Слънце лъчезарно грее,
светъл дух над нас лети,
в светло чувство ни люлее:
Майко, слънцето си ти!
Вяра бодра нас окриля
и в очите ни блести,
дава смелост, нови сили:
Майко, вярата си ти!
