МИНА КАРАГЬОЗОВА
Вариации на критическото мислене
Кой е Ивайло Балабанов – един окован щурец, един поет с преправена бяла риза, един мъж, останал цял живот дете, селянин от Хухла, пръв от своите загърбил хлебните ниви заради поезията, заради една мечта – да се освободи от тежките окови на битието…Неговият живот се сбира в две прости думи: „България“ и „Обичам“. Неговите потомци трябва да го търсят в думата „Любов“. Над него горят звездите на съзвездието „Кураж“, а той иска от птицата, която е спасил, полет до седмото небе. Несретата и духът, живял под псевдоним, са цената, платена за този полет…Детската вяра в бягството от смъртта „в небесния живот широк“ го води под скучното неделно небе, в което дори ангелът дежурен е заспал…
Той е поетът, дето животът му сипва вино от татул в празничната чаша, поетът с уморената от вечната борба за хляба душа, поетът с раненото чувство за вечност. Той знае че ако си простиш сам страха, страшен грях си сторил. Той знае, че животът е вечна съпротива, той знае че юмрукът и ласката живеят и трябва да живеят заедно… Той знае, че има време за смърт, че животът има смисъл, когато никой не може да го спре по пътя към небето.
Животът е безкрайна съпротива
и вечният му смисъл е в това.
Реката тръгне ли на път – не спира,
дори да я пресрещнат канари.
Посял ли си – по жетва не умирай!
Градил ли си, на покрива умри!
Небе ми трябва – искам да опитам
посятия от мен човешки плод.
Това е мойта българска молитва.
Останалото вече е живот.
И, може би, в него живее частица от лудия негов съселянин, който в празното село приготвя рало, за незнайния единствен жител, който трябва да е оцелял. И прави невъзможното, за да му приготви семе за посев. Защото това, което не направи войната, направи го сривът на българското общество – умряха и умират онези магически селца, създали съзвездия наши духовни водачи. Но докато ги има хората като Ивайло, които наричат себе си „селянин от Хухла“, докато ги има хухленските „Мистерии“, има кого да чакат селцата, жив е българският дух.
Ивайло е поетът, който казва на света: „България – това съм аз!“. Той е поетът, който е готов да заплати със смърт за докосването до звезда… Той е поетът, който въплъщава в себе си и в своите стихове висините на духа български…небесният гурбетчия, който граби с пълни шепи от красотата на света и я носи на България…
Той е и поетът, който предупреди за страшната опасност да загубим духа си в борбата за хляба в едно жестоко в своята откровеност стихотворение.
Когато мисля за Ивайло, мисля за тежкото вино, за тъжните мъже, за прекрасните жени, събуждащи в душите ни копнеж за прекрасното. Мисля за полета на птиците и хората. Мисля за живота, който е истински живот, когато е докосване до звездите и до красотата.
Той моли сина си за прошка, че му е откраднал света на узрелите череши, лозята и дивия бръшлян. Но това, което нито един човек не може да отнеме на друг човек – това е виждането и усещането, че светът е голям и хубав…. Такъв е и светът, създаден от поета, – голям и хубав…
Ивайло е поетът, който се опитва да запълни и освети празните пространства „между орел и кърт“, между вълчите дири и пеперудата, залепнала в калта. Гигантско е неговото усилие като атлант да крепи на плещите си товара на битието, товарът, който в никакъв случай не бива да смаже устрема на крилете ни…
Светът на Ивайло е свят на достойните мъже. Неговата съдба е „с небесен корен“, неговият завет е „да издържим до Втората тръба“. Светът на Ивайло е светът на неизпитото вино и нецелунатите жени….
Ивайло Балабанов е поетът, който е Любов.
Излезе българо-руска двуезична книга със стиховете на големия български поет Ивайло Балабанов. Основна заслуга за това има известният руски поет и преводач Валерий Латинин. Той е не просто преводач на книгата. Той осъществи този проект от началото до края. От първоначалния замисъл, до излизането на книгата.
Да, Ивайло Балабанов е голям поет. Но той така се е сраснал с българските реалии, с българската история, култура, митология, с българското усещане за света, че е много труден за превеждане. Как се превеждат стихове за Балканджи Йово, за Алтанлъ Стоян, за Руфинка и за самодивите. За Асен и за убиеца му Иванко, за Боримечката и черешовото топче… за Гергана и везира… И все пак – преведени са. Със завидна вещина и проникновение, със съпричастие и любов, каквито е заслужил Ивайло Балабанов. Поетът, който е Любов. И неслучайно е избрано заглавието „Площадь надежды“/„Площад „Надежда“, взето от едно емблематично негово стихотворение – „Двете думи“. Защото, въпреки цялото трагично минало на нашите прадеди, въпреки безкрайните житейски перипетии, Вярата, Любовта и Надеждата пронизват битието ни, а оттам – и извисената поезия на Ивайло Балабанов. Много бих искала да цитирам българския и руския преводен вариант на стихотворението, дало заглавие на книгата. Една кратка илюстрация на текстовете в тази двуезична книга:
Съдбата ни е скрита
в тези думи две изглежда,
защото по закон божествен,
древен и суров
животът винаги започва
от площад „Надежда“
и с нас върви до края той
по улица „Любов“.
И руският вариант, в превод на Валерий Латинин:
В этих великих словах судьбы
вершатся, как прежде,
в них – и небесный закон,
и человеческий зов,
будет всегда проходить жизнь
через площадь „Надежды“
и бесконечно идти
вдоль по проспекту „Любовь“…
Бог в стиховете на Ивайло е добър, човечен, той може да бъде поканен на вечеря, той слиза от небето в нашето битие, за да ни покаже истинския път. Звучат вечните въпроси – накъде сме тръгнали. И къде ще стигнем. И Бог в стиховете на Ивайло е българин, „но го е срам да си признае“.
Стиховете на Ивайло Балабанов са стихове на народен поет.
Дълго време тези стихове бяха някакъв апокриф, преписван от ръка на ръка, изразяващ достойнството и бунта на нашия изстрадал народ срещу новите поробители. Властите дълго време не забелязваха и игнорираха тази поезия. Във Фейсбук беше основана специална група за защита на тезата, че стиховете на Ивайло Балабанов трябва да влязат в учебниците по български език и литература за средното училище. За съжаление, политкоректните управници не позволиха това да се случи.
Но всенародната любов все пак ги принуди да признаят неговите заслуги. По случай неговата 75-годишнина той беше награден с орден „Кирил и Методий“ и му беше определена персонална пенсия.Ивайло стана почетен гражданин не само на родното си села Хухла, но и на Ивайловград, Кърджали, Свиленград.
Но големите творци не принадлежат само на един град, една държава или една нация. Със своя хуманизъм светлина и оптимизъм, с любовта към живота и към хората, които проповядва в своите стихове, Ивайло Балабанов е станал гражданин на света и на една поетична вселена, където са най-големите световни поети.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“