Петър АНДАСАРОВ

Да, за нея ще стане дума в моя доклад, който написах бавно и мъчно. А се втурнах с набег смел и с почти любовен апетит към огромния брой страници в предложените ми 42 книги. Кога са писани, не знам, но са издадени през миналата 2022 година. И сега ми предстоеше да ги изчета, а аз практикувам в такива случаи и втори, че и трети прочит. За да добия истински впечатления, въз основа на които да формирам точна оценка, която да споделя с вас, драги колеги, и с нашите читатели. С други думи – да съм честен към словото във всяка книга и към всеки, който я е сътворил. Оттук именно дойде мъчнотията по написването на този мой доклад. Първият път, през 2019 г., когато в полезрението ми бе поезията в сборниците със стихове, издадени през 2018 г. , бе по-лесно – те бяха в един жанр (род). А тези книги, някои от които от дебели по-дебели, бе изключително трудно да се определят жанрово! Макар че никой нямаше (мисля си) да ме упрекне ако ги сложа под общото наименование „Публицистика“. Съвсем деликатно е есето, чрез което „по оригинален начин се прави опит да се изясни някой литературен, обществен, културен или философски въпрос. По своите художествени и публицистични елементи есето се доближава до очерка, обикновено се отличава с оригинална композиция, с изискан, цветист (!) стил, изпълнен с афоризми“ според „Речник на литературните термини“ на издателство „Народна просвета“ от 1963 година.

И реших – доверявайки се единствено на критериите „Художественост“ и „Документалност“, разплитайки словесната прежда на всяка книга, да видя има ли или няма в нея тези два компонента и, което е изключително важно – да се убедя, че тя е в жанровата (родовата!) дреха „Публицистика“. Без да се съобразявам с предварителното жанрово определение от самите автори или техните издателства. И още нещо искам непременно да споделя преди да пристъпя към обзора си. То се отнася именно до публицистиката и нейното присъствие в литературния процес. Блестяща е тя в произведения на автори от Възраждането ни, които милеят и пазят с цената на живота си драгия им майчин език. Без който няма българска нация и Отечествена история! Традицията продължава във времето до наши дни, понякога поизлиняла – с по-рехави, по-слабовати или отсъстващи книги в жанра. Но примери с автори можем да назовем – в по-нови времена – с наследилите огнените български думи на Левски и Ботев! И понеже е рисковано, а и не е честно да пропуснем значими имена, само ще маркирам жалонно по изминатия път на публицистиката определени знакови нейни творци. На етика и естетика пръв мой учител, приел ме в своя кръг, е авторът на съвършените есета, есеистични и публицистични книги – Боян Болгар. Само две от тях: „Парижки мозайки или Ние хората“, „Обичани предели. Втора книга за родината“. Но преди него са оставилите светло-кървава диря в паметта на България и на родната ни журналистика и литература Гео Милев, Никола Вапцаров и Йосиф Хербст. За да стигнем и до по-близкото, до нашето време. И да споменем с гордост три имена – Георги Джагаров с публицистичната му книга „От Ботев до Ботев“, Владимир Башев с актуалните си публицистични статии и с книгата „Прекрасната зависимост“ и Любомир Левчев със своята есеистико-публицистична книга „Казани думи“. В същата времева рамка са и двамата всепризнати майстори публицисти и есеисти Станислав Сивриев и Серафим Северняк, който изгражда с екип от талантливи журналисти и писатели яркото публицистично издание (списание) „Отечество“. Близо до тях е друг майстор на есето, възродител на ботевия вестник и основател, на гола поляна, вестникарско значимо издание „Дума“. Автор на орисаната на дълготраен живот книга „Фред или Пролетта“, претърпяла цели шест издания е  Стефан Продев.

Дясната му ръка, с принос за утвърждаването интересния лик на вестника и също майстор на публицистични текстове, а по-късничко и на книги с неповторима словесна светлина е Тодор Коруев. Негов събрат, също преминал отвъд видимия свят е знаменитият ковач на красиви и високосмислени думи Никола Инджов. Той е достоен наследник на оставилите негаснеща следа на територията на чистокаратовата публицистика Иван Пауновски с книгата си „Възмездието“ и Исак Паси, магически ваятел на есеистичното слово. Само няколко заглавия на негови книги: „Есета“, „Естетически студии“, „Метафората“, „Автобиографични есета и други статии“…

Жалонни в развитието на публицистиката и есеистиката са и повечето от книгите на Юлиан Вучков, а с най-ярката си „Магнетофонната младеж“ предизвика взривен интерес у читатели от различни възрасти на тогавашното поколение. Както и Марко Семов, който стана изведнъж популярен с острото си перо в книгите „За Япония – като за Япония“, „Народопсихология“ в 3 тома, „Будители народни“, „Писма до България“, „Най-значимите българи на XX век“. А книгата му „Четиридесет крачки зрелост“ (забележете!) е поредната от поредицата „Публицистика“  на издателство „Народна младеж“. Да добавя към това и двата специализирани клуба за журналисти и писатели – публицисти, на вестниците „Работническо дело“ и „Труд“. Те имаха свои рубрики, а „Трибуна на писателя“ бе също специална за този жанр – на първа страница на вестник „Вечерни новини“. Там, редом със споменатите до тук, гостуваха с талантливите си писания Веселин Андреев, Николай Христозов, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Евстати Бурнаски, Лъчезар Еленков, Драгомир Шопов, Калин Донков… А книгите на Иван Динков  разбуниха духовете не само на хората от литературните среди, а и на всички читатели: „Почит към литературата“ с три издания, „Моминството на войниците“, „Цветя за махалата“, „Навътре в камъка“ и други, разбира се!

И ето че неусетно дойдохме до нашето си време, макар че доста от нас пропътуваха и годините от живота на повечето споменати в дотук написаните редове от този мой доклад. В личните ни приятелства и в медиите с публицистични текстове вече отсъстват активни и талантливи писатели, които поддържаха високия градус на един от основните жанрове в литературата ни – публицистиката и есеистиката. Тя осиротя с имената на Юлиан Вучков, Чавдар Добрев, Николай Петев, Велин Георгиев, Драгомир Шопов, Никола Статков, Лъчезар Еленков и с всички преди тях. Всеки ни остави своя пример и урок за служене с вярност, честно и с пламенно слово на род и родина. За съжаление малцина са днес продължаващите представители на щафетната им редица. При положение, че всеки ден се давим в море от тревожни теми за недостойни деяния, престъпления и обидни за нацията ни събития, колцина вдигат глас срещу тях с личното си слово? Разместват се пластовете на историята, обръщат я с главата надолу разни фалшификатори и продажници; поругават се имена и паметници, убийците от миналото изведнъж станаха герои, а героите – терористи. Доказателства? Достатъчни са само: неколкократното убийство на един от най-светлите, световен наш поет – Никола Вапцаров и гаврата с героите от близкото минало, имената на чиито убийци са изписани на стената на „жертвите на комунизма“. А кой ще възкреси имената на скъпите жертви на фашизма? И защо мълчим, а не кажем със словото си, че именно управниците от фашистките правителства унищожиха цвета на българската интелигенция? Казват, казват тук и там, само някои от нас! Ами другото непростимо престъпление – изхвърлените имена на велики наши писатели от учебниците и заменянето им с имена на псевдолитературни мъничета! И още – натрапването на Истанбулската конвенция и джендърската идеология в съвременната ни политика. Или – изопачената истина за военния конфликт между Русия и Украйна! А си имаме и наши теми, свързани с нашата си къща – Съюза на българските писатели. Остатъчни елементи от неуспелите да го превземат за свое ползване хвърлят кал по него, натрапват тезата си за двете литературни реалности – тяхната; и другата – нашата. Представете си: Те (американските и соросоидните храненичета) били лицето, видимата част от литературния свят у нас. От друга страна пък (според тях) са „синодалните старци на литературата – хора, обединени в един немодерен, напълно ретрограден съюз, гръмко наречен „Съюз на българските писатели“. Ние – двама-трима, не преглътнахме този отровно-горчив хап, но нали Дядовазовия съюз, когото така жестоко оплюват хрантутниците на Сорос и Фондация „Америка за България“ има стотици свои членове! И тук, нека ми бъде простено, но ще кажа: Съюзът на писателите, не е (хранилница) хранилка, а храм за нас и за българското слово. Задължение е за нас да го пазим от охулване. За съжаление по-голямата част от неговите членове остават индиферентни към дълга си да пазят чист неговия образ, а подават ухо на изменници и явни злосторници, които хвърлят сянка върху него. Стоят в този храм само от меркантилни съображения – съюзното издателство да им издаде  безплатно книга, вестникът да публикува страници за тях, без дори за година да се абонират за него. И още – да получават литературни награди или финансови подаяния. Слава Богу – има и наши колеги, които със словото си бранят традициите и завоеванията на Съюза, неговите ценности и отбиват словесните вълни от обиди и безпочвени нападки.

Потвърждение на всички тези мои изводи и констатации са материалите, в нашия, съюзния вестник „Словото днес“ и в най-значимото списание „Везни“. От тях става ясно кой от нас пасува или активно участва, за да е деен и богат живота на СБП. И – кой отминава, или реагира на всяко събитие, на невярна и злостна информация. С други думи – двете издания са огледало на състоянието на публицистиката в литературния процес. И веднага ще отбележа – оскъдно е присъствието й, малко са нейните автори. Преди всичко с текстове на злободневни, актуални теми. Те станаха още по-малко след като се преселиха в отвъдното такива майстори на публицистичното, есеистичното и художествено-документалното слово като Ефрем Каранфилов, Йордан Радичков, Богомил Нонев, Коста Странджев, Чавдар Добрев, Иван Динков… Ето най-често срещаните имена на колеги, които не напускат тази територия: чл.-кор. проф. Иван Гранитски, Боян Ангелов, проф. Андрей Пантев, акад. Георги Марков, проф. Стоян Райчевски, проф. Симеон Янев, Панко Анчев, Любомир Котев, Борислав Геронтиев, Георги Н.Николов, Валерия Велева, Иво Атанасов, Енчо Господинов, Борис Данков, Борислав Бойчев, проф. Ивайло Христов, Благовеста Касабова, Боян Бойчев… Прави чест на Румен Стоянов, Александър Гочев и Тотко Найденов, чиито имена не слизат от страниците на споменатите вече издания. Почти няма значима тема на деня, на която те да не са откликнали. Как не се умори с писанията си този радетел и амбразурен защитник на нашия, на българския език – Румен Стоянов – да бие тревога и ни призовава за опазването на неговата автентичност и чистота! Само той, Банко Банков и проведения разговор-дискусия в редакцията на в. „Словото днес“ с участието на акад. Владимир Зарев, проф. Симеон Янев, Боян Ангелов, Надя Попова, Иван Есенски и, разбира се, на Румен Стоянов всъщност изпращат тревожния сигнал до заспалите съвести на всички службаши-депутати, които трупат прах върху проектозакона за българския език, внесен в Народното събрание от Съюза на българските писатели.

Не по-различна е картината и в предложените за доклада ми книги от рода на публицистиката, есеистиката, мемоаристиката, документалистиката и историографията. Неприятно впечатление ми направи фактът, че няма нито една книга, съставена от есета. Някои от тях авторите сами са определили в раздела „Есеистика“, но те нямат нищо общо с изисканото есе. То е с метафоричен изказ, с поетичен език и темата обикновено е одухотворена. С малки изключения всички останали са в разделите „Публицистика“ и „Документалистика“. Но… време е да ги представя на вашето внимание. И, спазвайки изискванията и критериите за оценка на литературните произведения, да определя с моя аршин тяхната художествена и тематична стойност.

Ще започна с книгите от най-компактната, най-физиономичната поредица „Дълг и чест“ на издателство „Захарий Стоянов“.

Сред петдесет и една книги от поредицата най-голям дял заемат тези, написани от умната и трудолюбива ръка на проф. Стоян Райчевски. Те направиха силно впечатление на читателите поради факта, че са посветени на светли исторически личности на Отечеството ни – Георги С. Раковски, Княз Александър I Батенберг, Григор Пърличев, Любомир Милетич, Екзарх Антим I и от по-сетнешно време – Александър Малинов, Борис Сарафов и последната засега, посветена на големия българин генерал Стефан Тошев. Тя е сред представените за моя обзор. И за написването ѝ Стоян Райчевски е положил къртовски труд и уменията си, изследвайки многобройни исторически факти, за да изпълни поставената си задача – да изгрее пред нас сияйната личност на изключителния военен  стратег и човек-сърцевед генерал Стефан Тошев.

Бях на премиерата на току-що излязлата тогава книга на Димитър Калев за Петър Дънов, Учителя, която се състоя във Варна. Самата тя не беше стандартна, както е нестандартна и книгата. Има нещо необяснимо за мен – уж е популярен, обичан и знаменита личност не само за българите, а всъщност много хора знаят малко за този свят човек, който не е само със живот като на другите, но и със свой свят, с разбирания за живота, за природата и за човечеството. И най-важното – той е изследвал всички времена и движещи сили на света, за да стигне до заключения на бележит учен. И Димитър Калев е постигнал своя успех – представя ни Учителя в практически и в научен аспект. Чрез делото и огромното му влияние върху човека, културата и най-новата история на християнската цивилизация. И най-вече чрез блестящото си слово. Задълбочени и интересни са анализите на автора, които според мен са ключ към разгадаването и опознаването на тази светла личност. А те се отнасят до: Историзма и месианизма, Езотеричен прочит на словото на Петър Дънов, Учителя, като проява на Бодхисатва Майтрея. И в завършващата глава, която също се отличава с високия си научен стил – Противопоставянето сциентизъм-езотеризъм и учението на Петър Дънов.

Много е богата на фактологичен материал и новата книга в поредицата – „Иларион Макариополски“ от Вера Бонева, която тя определя като монография. Впрочем пълното заглавие е „Иларион Макариополски: път подвижност, памет“. А на титулната страница авторката е отбелязала, че тя е „биографичен разказ със 101 илюстрации и 5 приложения“. Четох я с нарастващ интерес и с чувство на драгост, защото и в нея видях цялостния ръст и светлия му образ, значи тя наистина е документален разказ за родения сякаш „за подвижничество, което той продължи докрай, изправен като неустрашим пълководец всред почнатата и водена трийсет години непрекъсната борба.“ (Стефан Савов Бобчев). Той е безспорно герой на църковната борба – започнал като търновски митрополит и останал в паметта на историята ни – „личност на най-авторитетния и непоколебим в опазването на православието – владика Иларион-епископ Макариополски и митрополит Търновски.

Принос за обогатяването на поредицата „Дълг и чест“ на издателство „Захарий Стоянов“ има и Боян Ангелов с великолепните си книги, посветени на панагюреца Марин Дринов и на клисуреца Марко Балабанов. Първата бе посрещната от читателите, от писателските и научните среди най-радушно и определена като една от най-успешните и най-значимите. Съвсем скоро втората има̀  бляскава премиера в галерия „Мисията“ на Министерството на външните работи. Това културно място не бе избрано случайно, тъй като освен много други дейности и заслуги за установяване на църковната ни независимост, в градителството на нова България, Марко Балабанов е един от първите участници, избиран на високи длъжности, между които първи министър на външните работи и още два пъти е първият дипломат в правителствата на Драган Цанков. Много фактология е осветена с духовния, с творческия плам на таланта на автора. Явно той е търпелив изследовател и с усърдие работи за всеобхватието на живота и дейността на героите в своите книги. Честно казано преди да зачета страниците за Марко Балабанов си зададох въпроса как ще стигне високо вдигнатата летва с книгата си за Марин Дринов, а прочитът ѝ ме убеди, че и двамата са на една и съща висота. Ако трябва да разкрия достойнствата на тази, пак повтарям, великолепна книга на Боян Ангелов, ще трябва да изпиша много страници, затова ще завърша с думите – авторът има страст към този вид литература и със своята методология и талант е истински биограф и библиограф на своя герой. И още – историограф е на времето, в което израства и работи всеотдайно за своето Отечество Марко Балабанов.

В този обзор не търся непременно и стриктно белези, по които да класифицирам отделните книги по жанр (род) и вид. Най-малко да очертавам строга рамка за рангово подреждане. Защото – в разгледаните току-що има смесица от подходи. В книгата на Боян Ангелов има и научно изследване, и художествено пресъздаване на събития и образи. Тази на Вера Бонева е наистина документален разказ, но тя си я определя и като монография. И понеже в големия куп от представените ми книги има и смесица от жанрове, колкото и да ми е трудно, ще се опитам кратко да ги коментирам.

„На Дунав“ от Иванка Христова е съставена от разкази, очерци и интервюта, тоест от проза и публицистика, макар тя сама да ни уведомява, че в първия раздел „Разкази“ има и есета. Книгата съдържа успешни страници, но и такива с декларативност, особено в очерците, където присъства журналистическия подход. Като цяло тя е добра книга, но с неравностойни качества като художествена оценка.

Затруднявам се в оценката си и за книгата на Екатерина Данчева „Срещи във времето“. Очаквах еднородна да е – с интервюта. А се оказа, че е от спомени и отзиви за книги. И тя съдържа успешни страници, но като цяло не е единна в художествено отношение.

Книгата на Красимир Премянов „Кой се страхува от истината?“ на пръв поглед е еднозначна по отношение на жанра – сборник от интервюта, доклади, статии и изказвания и аз я определям като справочна документалистика, не художествена. Тя наистина е „своеобразна панорама на политическия и социалния живот на България през последните три десетилетия.“ Ценна е с фактите и документите – огледало на миналото, каквото е било. И в този смисъл тя е полезна книга – жива следа по пътя на нашето историческо развитие.

Най-интересна ми бе срещата с книгата на Милена Върбанова, защото не познавам авторката. За съжаление и тя ме затрудни – как да вземам отношение към творби от различни жанрове – съдържа „поезия, драма, история, публицистика“. Приятна е изненадата ми в разделите „Поезия“ и „Публицистика“ – има добри и много добри няколко стихотворения и чудесни редове, особено впечатляващи са текстовете в последния цикъл. Публицистичните заглавия са силни, с остър полемичен стил, с ясна авторова позиция, с изразителен език и насоченост към тематиката из сегашния ни живот.

По-скоро към краеведческите трябва да отнеса следващите няколко книги, които ,няма спор, са продължители на този вид литература от миналото. В издателството на Отечествения фронт едно време имаше специална поредица „Бащино огнище“, която водеше Николай Хайтов.

Стойко Сарабеев ни предлага „Община Брезово – социализмът и хората“, която е обстоен и честен разказ за живота и постиженията на хората там в отричаното днес време на социализма. А всъщност и от тази книга е повече от ясно колко градивно е било то. И – незабравимо!

Тъничка и необходима е и книжката на Светла Дамяновска с линогравюри от талантливия художник Тодор Ваков „Миналото на Хайредин в думи и образи“. И фактологична, и с необходимата художественост е наситена тя. Като малка поема-възпев за този край.

А книгата „Провадия и околностите преди и след Освобождението“ Марин Маринов казва, че е написал „по спомени на Панайот Николов и други източници“. Тя подбужда патриотични чувства и е интересно четиво.

Ако се доверим на думите от автора на „Ловни страсти в пазвите на Радюва планина“ Васил Венински ще прибавим и нея в този раздел. А те са: „Надявам се настоящата книга да е един скромен принос към историята на Павелско и миналото на района в бившата Рупчовска околия“ Да, принос е!

Хем историческа  хроника, хем своеобразен справочник са книгите: „Забравеният Хипократ“ от д-р Тотко Найденов – за лекари със съществен принос за опазване здравето на хората и развитието на родното ни здравеопазване. А „Хипократ и пегас“ на Анна Свиткова е галерия от медици-автори на словото от Възраждането до наши дни. Ценен е азбучникът в края на книгата с имената на 220 творци, голяма част от тях членове на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“ и изтъкнати наши членове като Валери Петров, Миладин Апостолов, Банчо Банов, Христо Ганов, Весела Димова, Мирон Иванов, Руденко Йорданов, Златимир Коларов, Тотко Найденов, Валя Василева, Тео Буковски и много други – нечленуващи в съюза. Съвсем справочни, с публицистични щрихи са и книгите на Златимир Коларов – за филмите, реализирани по негови сценарии и за киното. Публикувани са сценарните текстове, бележки (коментари) по тях, а с интерес се четат мислите, провокирани от съответния филм. А въздебеличката книга на Румяна Емануилиду „Приказните хора“ е всъщност „Кратка история на театъра за деца и кукления театър в Бургас – 1930-2022 г.“ Като прибавим към тях и също обемистия сборник от спомени, документи и размишления на Веселин Панайотов, озаглавена „Пристрастен свидетел“, разбираме колко полезни са подобни издания за историографията на българската литература и култура. Тя впрочем е посветена на едно от знаковите едновремешни списания у нас „Младеж“ през периода 1963-1967 година.

Истинска съкровищница на народната мъдрост е поредната книга на Лилия Старева, доктор по философия, „Светове и създания“ с подзаглавие „Български митове, легенди и приказки“. Страниците са изпъстрени с вълшебни истории с престари духове и чудновати същества, дяволи и змейове, орисници и самодиви. Тя е плод от талантливо и грижовно съставителство, а и на прецизно изследване.

Изключително вълнение и гордост предизвика у мен книгата на Иво Милев „Владимир Димитров-Майстора“, който я е определил като биография. Да, и биография е, но е едновременно и завидно изследователско творение, и монография за живота и огромното рисуваческо дело на един от най-великите ни майстори на четката и палитрата.

Така бих охарактеризирал и книгата на Владимир Талев и Андреас Талев „Епохата Талев“. Тя допринася за извисяването образа на техния баща и дядо – Димитър Талев – будител на народната свяст и като Иван Вазов – те са „хроникьори на своите епохи и самите те епохи в изпъстрената с трагични превратности, но и с величави мигове следосвобожденска действителност“, както пише в предговора си  чл.кор.проф. Иван Гранитски. Той е категоричен, че книгата трябва да бъде използвана като учебно помагало в българското средно училище, като безценен извор за сведения върху живота и творчеството на големия възрожденски дух Димитър Талев.

Биографично звучи и книгата на Марин Маринов „Дядо Стати Попов“ със спомени от живота и дейността му преди Освобождението. Всъщност това са страници от „собственоръчно написаните от дядо Стати тетрадки“, редактирани от автора, който ги предлага на читателите.

Многозначима е и изследователската книга на Стефан Дечев „Стамболов след Стамболов“. Тя обхваща всичко почти, казано и написано за този противоречив, но и велик български политик със щастлива и трагична съдба. Тя започва с първите вестници, които съобщават новината за кончината му и завършва със спомена и паметта в наше време „за една ключова за българската история личност“.

Може би трябваше да отнеса тази книга към разгледаната вече „Светове и създания“ на Лилия Старева. Става дума за нашумялата и получила безспорно висока оценка книга от неотдавна напусналия ни Тодор Коруев, един от най-ярките ни публицисти, „Сос ми грачиш, гарванчу“ – „истории с хайти, разбойници и комити“. И тя е резултат от трайните му знания за живота на народа ни и за неговото минало. И разбира се – на талантливото му перо.

Идва ред на две книги, посветени на вярата на човека в Бога и на Библията, която съпътства живота му. Първата „Светлината на живота“ е от Старофорен иконом Дончо Александров, в която са поместени тридесет есета за страха и вярата, молитвата, служението, рождеството, възкресението и прераждането. А втората е на известния лекар и писател д-р Тотко Найденов със заглавие „Здраве, любов и живот в библията“. Тя е насочена към общението на човека с Бога и вярата в чудесата, които са предназначени за истинския му живот на земята.

В книгата си „Зограф  – огнище на българския дух“ Илко Шивачев, дипломат от кариерата, е събрал спомени и преживявания в българския манастир „Св. Великомъченик победоносец Георги Зограф“ в Света гора. Тя съдържа и биографичен очерк на Стефан Шивачев за Григорий Шивачев – врачански митрополит Климент.

И още една книга на дипломат от кариерата с име Христо Георгиев. Чувал съм от хубави по-хубави думи за него от хора на Външно министерство, но нищо не зная за тази му дейност. Познавам отлично обаче писателя Христо Добротинов, който получи годишната съюзна на- града за проза за книгата си „В търсене на холивудския прислужник“, излязла през 2019 година. Който прочете сега „Скритото очарование на Кипър“ – страна, в която е бил посланик цели четири години, ще получи пълна представа за тази южна слънчева страна с пребогата история, култура и природа. Тя е една от най-силните сред представените ми книги.

Най-дълго чета книгата на един изключително интересен автор Джорж – Марк Райнов, озаглавена „Икономика и морал или какво е да бъдеш човек“. Сам той изповядва: „Пиша я вече повече от четвърт век. Някои от есетата в нея са публикувани преди двадесетина години.“ И – „В своя защита ще кажа само, че съм се старал да се придържам стриктно към историческите факти и това е лесно документируемо.“ Книгата е един океан от теми и личности, свързани с идеи и реализацията им от ЧОВЕКА! А какво е той – умно и интересно разсъждава авторът. А аз, за да проникна до дъното на всичко в тази свръх нестандартна книга, ще трябва да се връщам отново и отново към нейните страници. Още повече, че материята в нея не ми е съвсем позната!

Строго научна е за мен книгата на Георги Фотев „Диалогичният разум“. Бих я отнесъл към най-професионално написаните студии. И ми се искаше поне малко по-популярна да е и с изложението си, защото тя е толкова дълбока и загадъчна, че истинското удоволствие от нея би изпитал специалистът в тази област. Значи – книгата е със запазено място в научната литература.

Чудесен публицистико-документален разказ е книгата на един от най-активните ни писатели по актуална тематика – „Етикети за рибни консерви“ – Александър Гочев. И странно, и похвално е, че той реагира остро и талантливо на наши  (и на световни) проблеми, без да живее в родината си България, а в далечните Съединени американски щати. Книгата е написана по оригинален начин в успоредица с „Улица Консервна“ на Джон Стайнбек.

Не съм чел първото издание на „Извоюваната свобода“ от писателя Тодор Згуров, но второто допълнено е ярка книга за забавилото се Освобождение през Балканската война; за героичните дни на 1912 година, с участието на войниците от 21-ви пехотен средногорски полк на връх „Средногорец“ – Родопската Шипка.

Второ издание е книгата на Продрум Димов „Нестихващ огън“, за Константин Величков, получила отдавна своята оценка. И двете книги са с интервюта – едната – на Никола Иванов „Беседи от балната зала“ (книга първа) и другата „Откровения“ (книга трета – живея в два паралелни свята – интервюта, идеи, мисли) на Златимир Коларов. Различават се коренно по това, че първата е интервюта на автора с поети и белетристи, а втората – интервюта с обявения автор на корицата. И двамата са известни имена в съвременната ни литература,  доказват го и с въпросните книги – Никола Иванов като опитен литератор, един от най-изявените оперативни критици, е използвал модела на въпросника на проф. Иван Шишманов за интервюто си с Иван Вазов. И са се получили наистина интересни портрети на интервюираните. Златимир Коларов е автор на отговорите и в този смисъл книгата е поделена между него и интервюиращите го. Правят впечатление идеите и споделените мисли в края на книгата.

Оставих за почти накрая една книга, която според мен, не е нито публицистична, още повече документална, тя е художествена литература – повест, много добра повест. Печеля това, че минах през страниците ѝ  втори път и се убедих, че авторът на „Вълненията на Скокльо Пишурката“ – Валентин Мутафчиев е талантлив разказвач и книгата му е скрито биографична. Поздравявам го за нейния успех!

И завършвам своя обзор с най-актуалните три книги. „Усмивката на Клио“ от Иван Воденичаров е с „полемични страници за политиката по света и у нас“ както сам ги определя. Не познавам автора, а той има богата биография и библиография – издал е доста книги в различни области. Статийните текстове, донякъде и с публицистичен стил, са отражение и размисли за най-актуални събития и личности, участници в тях и в това е нейната сила.

Двете съвсем тънички по обем заглавия „Войната в Украйна – отново мъка и сълзи“ и „Дипломация без грим“ са на тема, която разтърсва света и най-вече Европа, в нашето размирно време. Техен автор е един от най-популярните ни журналисти, кореспондент на БТА, специален кореспондент и пратеник в много страни по света, между които Афганистан, Корейската народна и демократична република, Монголия, САЩ, Китай, Аржентина и… В тази тъничка книжка Георги Найденов разплита усукания възел от истини и лъжи за историята на Украйна, за премълчавани събития и за самия днешен руско-украински конфликт.

За мен най-силната публицистична книга с другата актуална тема, коментирана от медии и политици в целия свят – холокоста – е „Еврейският холокост, арменският геноцид и българското спасение“ от Тотко Найденов. Силно е словото му, покъртителни са страниците за това чудовищно унищожаване на хора и деца от други човеци! И е възпев на мисията за спасяването на евреите от българската държава!

И ето, че приключвам със своя обзор на литературната продукция в раздела „Публицистика, есеистика, мемоаристика, документалистика и историография“ с представените ми над 40  книги, излезли от печат през 2022 година. Ще завърша с думите: заслужва си да се чете всяка книга, все ще научиш нещичко, което ти не знаеш. А аз се обогатих, сдобих се със знания за много страни, събития, личности и хора. Чрез хилядите страници, които минаха през ръцете и пред погледа ми. Благодаря на всички автори. И именно на тях искам да кажа, а с вас да споделя, че абсолютно физиономична есеистична или публицистична книга нямаше сред тях. Безпокои ме, че е изтъняла или съвсем скъсана нишката на традицията – до неотдавна в националната ни литература присъстваха блестящи книги от тези жанрове (родове). Вече ги споменах, да не повтарям заглавията им. Само ще добавя тази на Никола Радев „Когато господ ходеше по земята“. И друго ме тревожи – отсъствието на злободневните, актуалните теми на времето, в което живеем. И още – лековатото боравене със словото, което значи, че писателската работа е принизена. А нали всички знаем – в началото бе Словото, то е у Бога и комуто го е дал, той трябва да свещенодейства пред него.