ЗА ДУМИТЕ И ТЯХНАТА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ
Преди думите да разпространят своята преодпределеност, поетът ги облъхва с романтика и драматизъм. Съчетани с техни посестрими, те заблестяват някак по-различно от обичайното, добиват осезаеми измерения и трасират интуитивни пътища към познати и непознати далнини.
Подобни размисли събуди у мен „В олтара на душата“ – юбилейната поетичната книга на Петко Каневски, създавана последователно, съсредоточено и целенасочено с мисията тя да бъде мост към несбъднати хоризонти. С прецизността на отговорен и самовзискателен творец, авторът постепенно разширява емоционалните диапазони, подвластни само на онези, които успяват да разтълкуват словесните картини, вниквайки в непредсказуемите предикати на иносказанието.
Трудно е да се изброят темите, които поетичната дарба на Петко Каневски успява да изведе като водещи. Голият потос е чужд на този проникновен поет, защото драматизмът променя посоките на нравственото съзнание към дебрите от състрадание и съпричастност. Състрадание към ощетените от съдбата и съпричастност с жертвите на антихуманния социален преход, в който живеем десетилетия без надежда, че ще дойдат по-добри времена. Ето защо в „Елегия за свободата“ четем:
…Стига е зъзнал вън и търкалял тръни,
епохите отдавна завряха в гърнето с боба –
Маркс препариран на фотос се гъне,
Ботев си търси отчаяно гроба…
Социалният градиент разпростира своята разтърстваща мащабност в поемата „Живот на кредит“, отразяваща последните четири десетилетия от вековната история на Отечството ни с техните падения и възвисявания, с превръщането на човечността в стока за продан, а мерзавщината – в способ за благоденствие. В поемата идеалът влиза в двубой с отрицателите му, повярвали си, че са победители за вечни времена. Към тези низши твари са насочени словесните филипики на Петко Каневски, превърнал своето поетическо слово в щит и броня срещу всевластието на подлостта.
Като своеобразен антипод на гневните социални рефлексии звучи интимната лирика на Петко Каневски – възвишена и сякаш примирена от времевите ограничености, които предлага битието, но озарена чрез вътрешни емоционални градиенти:
И не спи лавандулата,
в нея свети щурец,
звездни ноти събула
върху златен конец.
Този цвят от лилаво
разлюлява света –
хоризонтите здраво
се кълнат в любовта…
„Юлска нощ“
Посвещенията на най-близки хора – родители, съпруга, деца, внуци, приятели – заемат несменяемо място в книгата. Те допълват портрета на този талантлив български поет, разтварят вратите към душата му и внасят нови багри в калейдоскопа от образи, звуци и внушения. Богатата метафоричност на стиховете одухотворява обикновените думи, озвучава техните съчетания с неподозирана символика и подкупваща искреност. Тя става вдъхновител за добротворството, с което Петко Каневски е дарен по рождение и е обогатявал през своя достоен живот. В годината на красивия му юбилей желая да остане все такъв – непримирим към несправедливостите, всеотдаен към приятели и близки, и отдаден изцяло на поезията!
Боян АНГЕЛОВ
/От книгата „В олтара на душата“, издателство „Български писател“ С. 2026/
МАМА
Сребрее косата ти рано –
от път ли, от обич ли много?
Къде са годините, мамо,
когато ме гледаше строго?
Прости ми за времето, дето
в мен светлата песен не стига.
За теб аз оставам момчето
в ръка с непрочетена книга.
И с куп пеперуди на рамо,
звънящ с пъстроноги пътеки –
къде ли не скитах се само,
но вярност не срещнах у всеки.
Сребрее косата ти рано –
и в мен есента се обажда.
Пътуваш с надеждата, мамо.
Ти знаеш света да прераждаш!
НЕБЕСНО ДОСИЕ
На сина ми Юлий
и дъщеря ми Паулина
От древните шумери знам,
човек се ражда със съдбa.
С душа – на свободата Храм.
И път, белязан със борба.
Но няма смисъл този век
и няма смисъл мойта кръв,
щом болката да си човек
не я усещаш вече пръв.
Затуй оставям и на Вас,
небесно досие Добро,
щом дойде звездния Ви час,
България да е Хоро!
Юли 2001
СПОМЕН
И тиха,
и метежна,
познавам
тази вечер,
измамно
младолика,
синя
до забрава.
Как
миналите дни
са нужни
на човека,
където
и да бъде,
когато
сам остава!
ПОПИТАЙ ХЛЯБА
На проф. д-р Людмил Бояджиев, кардиолог,
спасил хиляди животи
Попитай хляба за цената на надеждата,
на зърното за деветмесечната тъмна нощ,
когато всичко равно и безизходно изглежда
под купола на цялата вселенска мощ.
Попитай го кога е нафора, кога е залък,
тъй труден за преглъщане дори и в глад!
Кога въздига и кога човека прави малък,
посял в историята рай или пък ад.
За нищетата питай по отрупани трапези.
За ценността на малките, изсъхнали трохи.
Попитай хляба и за душите на онези
с неразорани бурени в духовните лехи.
Попитай хляба как зърно в него диша,
как Сътвореното не спира своя ход.
Покълва житото. И аз за хляба пиша…
С надежда да нахраня целия народ.
МОЛБА
Върви си сега и не казвай,
че си страшно сама и горчи.
И на спомена в топлите пазви
не отваряй врата. Замълчи!
Колко много надежди си тръгват
подир твоите стъпки в нощта.
И минутите боси осъмват,
прекосили отдавна света.
А какво ли е нужно се питам,
за да стане сънят ми във ден?
Просто трябва да спра този ритъм –
тези стъпки да тръгват към мен!
Но върви си сега и не казвай,
че си страшно сама и горчи!
И на спомена с топлите пазви
не отваряй врата. Замълчи!
ЕЛЕГИЯ ЗА СВОБОДАТА
На Гроздан
Сърмен залез в сърцето ми слиза,
облечен със спомени дъждът плаче,
бяга моето детство по шарена риза
да отвори вратата на вятър-сираче.
Стига е зъзнал вън и търкалял тръни,
епохите отдавна завряха в гърнето с боба –
Маркс препариран на фотос се гъне,
Ботев си търси отчаяно гроба.
И само на стълбата към небето
дякон Игнатий ни се усмихва.
„Свобода или смърт” е раят, където
дяволът не може да вземе лихва.
ТРЕВОГА
Живота си живеем от заплата до заплата,
не винаги обаче месецът е щедър
на лапад и коприва, и бобена салата,
и смях светулков във храмове от кедър.
Защо мълчиш, народе? Родината я няма.
Очите ти изтичат в доброто старо време.
Децата ти в – чужбина. Надеждата голяма,
че с евро се лекува… И онемяло племе,
че вехтите войводи ще слязат от портрета –
земята ще целунат, от вълци ще я бранят;
че днешните копои по-бесни са от псета,
с душата на народа котките си хранят.
И няма как да свети слънцето за всички,
щом още сме с вериги, дамгосани от стреса.
Българийо безсмъртна, Българийо едничка,
мъжете ти къде са, мъжете ти къде са?!
ПОЛЕТ
На Иван Евлогиев
Тринайсет века сме роби, акране,
седем на чужди и шест на свои.
Тръгне ли някой да ровне имане,
до него се лепват десет копои!
Един ти дава съвет „на зелено”,
друг, богохулник, в Олтара те вкарва.
Те искат да се въртиш като вретено,
а те забравят… Балкански нрави!
Пещерни шерпи, пигмеи духовни,
в душата ти плюят, най-святото цапат.
И те подкупват с усмивки отровни.
Размекнеш ли се и си излапан.
Но ти си го знаеш, приятелю стари…
Душата ти топла, душата ти трезва,
когато часът на истината удари,
ще полети високо над бездната.
И кумирите твои, и кумирите мои
ни спомнят повели, победи и рани.
Седем на чужди и шест на свои –
колко още ще сме роби, акране?!
ГОРЧИВ ДЪЖД
Не си спомняй за мен, не си спомняй за мен
в тази толкова сложна планета.
В циферблата, от ярост на две разделен,
не си спомняй за мен, за поета.
Не гълчи вечерта, не гълчи вечерта,
с тази луна-кехлибар от старинна монета.
Своя панделков смях завържѝ на телта,
не гълчи вечерта на поета.
Не разлиствай очи, не разлиствай очи,
опази своя весел прозорец.
Непослушните мисли в съня заключи,
поръси ги с нетрайност отгоре.
Но горчивият дъжд, но горчивият дъжд,
щом пристигне при теб отдалече,
ти къде ще се скриеш в този свят изведнъж?
На кого ще разкажеш съня неизречен?
ДНЕС
На поета Тенко Тенев
Твоята Тунджа и моята Марица
плачат за Индже и Петко войвода.
Родината като уплашена птица
бърка посоката към небосвода.
Към Светлината, в стъклата се блъска,
че изходи няма в туй смутно време.
Радост посърна и младост дръзка
от празни надежди за мъдро племе,
за горди потомци на генерали,
свели английските флагове бойни.
Уж сме юнаци, не сме маргинали,
а си оставаме кухненски войни.
Зная, ще кажат: „Времената са други”
пишурки разни от интернета.
Жадни за слава, болни влечуги,
сеят раздори, страх и несрета.
А ние, братко, си теглим хомота
и неуморно бием за памет камбани.
Онази памет за солта в живота,
с която посипват народните рани.
В ОЛТАРА НА ДУШАТА
Камбани бият пак в несвяст,
но раждат всеки звук достойно.
Под сянката на чезнещия бряст
Вселената е седнала спокойно
и се почиства от паркетна суета,
от слепи векове и истина горчива,
за да блести библейската врата
елмазено-сапфрирено красива.
В олтара на душата е минорно
от радостни печали и негалени звезди.
И Луцифер е разпнат най-позорно,
щом Бог единствен пулса ни следи.
18 юли 2025
