ЖЪТВА

Стоян ЧОБАНОВ

 

разказ

 

Викала тя всяка вечер, щом си легнат. По-точно, виела като вълчица срещу луната, както казват нашенци. Високо и страстно, та се чувало чак извън стените на къщата.

  • Оо, боже, ооо, божичко, ооох, боженце, ооу!

Илия овчарина – петоркаджията минавал от там случайно една вечер, връщайки се от кръчмата. Объркал пътя човекът. Нищо друго. Чул виковете и му станало любопитно. Поспрял се под прозореца, почакал, изпушил една-две цигари, повъртял се, а виковете продължавали. И на следващата сутрин, разбира се, разказал на селяните, чийто животни пасял, за виковете на младата жена на бай Стефан Дерта. И на другата вечер всички до един били там – под прозореца. Като угаснала лампата на втория кат, дали се минали десетина-петнайсет минути и се почнало едно пъшкане, едно охкане, реване, стенене…

  • Какво я прави бай Стефан, бе, та тъй вика?
  • Как ли го премята и тръшка туй младо яре – рекъл Илия и изплюл фаса.

Славел се като надарен мъж бай Стефан, та знаели за славата му. Четири жени бил сменил, тази била последната. Докарал я от града с кабриолета наскоро, около 30-40 години по-млада от него. Била пълна и хубава, червена като презряла диня, все усмихната и озарена. И все до него! Под ръка го държи.

Колкото повече време минавало, толкова по-силни ставали виковете. Леля Славка – шивачката казала веднъж на младата жена:

  • По-малко викай, чедо, че се чува надалеч. Пък, нали знаеш, хората сме лоши,…  селото е малко…  Приказват… Ще стискаш зъби. То, верно, трудно, ама… ще си завираш главата у възглавката! – каканижела ги леля Славка, сякаш личен опит имала. Нали била комшийка на бай Стефан като млада…
  • Не издържам вече, как` Славке!
  • Потрай, потрай… Още малко, моето момиче,… докат` свикнеш.
  • На такова нещо свиква ли се, я? … То да беше…
  • Свиква се, чедо, свиква се. Знай се, че човек свиква, а пък жената – на всичко…

Навеждала главата надолу младата булка и въздишала тежко.

Всяка неделя ходела на селската баня. Да се къпе. С какъв сапун се търкала, никой не знаел, ама като излизала от там, ухаела на пресен селски хляб. Сякаш от фурна изваден. Била зачервена и топла, та още по ги биела по мерака нашенци. Зимата пък, като се зачули с оня ти ми червен вълнен шал, от банята чак до Сарая, пара се вдигало от нея.

  • Тц, тц, тц… каква е таз гореща жена, бе!
  • Гледай, гледай… пара излиза от нея. Па-ра! Ще ни подпали като едното нищо!
  • Гасене му е майката, братко! С тоз огън шега не бива. Га-се-не…

А тя, усещайки забитите в гърба й мъжки сластни погледи, още по-бавно пристъпвала. Едва-едва… И с всяка срещната комшйка се спирала. Да поприказва. Ей тъй, нарочно. Да удължи любопитството…

Това лято бай Стефан получил възпаление на бъбреците, че го пратили на бани. На Хисаря. Жетвено време било. И не щеш ли, в неделята, като излизала от банята, срещнала Динко Зевзека:

  • Добър ден, Кате! Как си?
  • От банята излизам, Динко, че…
  • Ъ-ъъ.. виждам…
  • …. Сега съм топла и влажна. Бързам да се прибера. У дома.
  • Хм… влажна… та… не се ли прибърса?…
  • Суших се аз, ама нали знаеш… пусто в банята… задуха… Пък и млада съм, що да не съм… влажна – рекла Катето. Закачливо се усмихнала и побързала да се скрие.

„ Айдее… Отиде коня в ряката…” – минало през главата на Зевзека. Нещо го зачовъркало. Решил той пак да я издебне, да я срещне, демек.

Другата неделя, тъкмо се връщала през градината, от там бил пътят, Динко пък, ходел за вода на селската чешма, та случайно я срещнал. Кусал бил малко и затуй викнал отдалеч:

  • Как си, Катее?… Мокра ли си пак?
  • Бивам, бивам… Бързам, че на свиждане ще ходя. При Стефан.
  • Слушай – почнал Зевзека направо като я доближил. – Жътва е. Нивицата е млада. Плаче за сърп. Една нива, не я ли пожънеш овреме, тя се келеми… Ако имаш нужда нещо… от помощ… да намина довечерка… – Инак, хубав мъж бил Динко, весел, макар и непрокопсал за годините си.
  • Ааа, такива работи… аз вкъщи не правя – отвърнала смутено младата жена. – Ама щом искаш…, ела утре заран, рано, на нивата. Още преди изгрев. Да повалим кръстците навреме. Ще те чакам под Голямата круша.

Сън не спал цяла нощ Динко. На сутринта, рано-рано, преварил той в къра. Едва белезникава мъгла се надигала над нивите още. Миришело на влага и жито. Стегнат и треперещ, вървял къмто дървото. Ама нищо не се мяркало. И тъкмо си мислел, че може да му е скроена шапката, Катя изникнала изпод сянката на крушата. С бяла плът и бели ръкави. Косата й светела в злато, досущ – житен клас. А гърдите й, сякаш някоя стопанка забравила в нощтвите тестото, и то, превтасало, излизало от тях. Така се показвали те – големи, кръгли и бели.

  • А сега да те видим, жътварю, наемаш ли се да жънеш? Наточи ли сърпа? – подразнила го жената и захвърлила настрана ризата.

Наоколо нивите, навирили стръкове, чакали жътва. Всичко замлъкнало. Мъглата ги покрила, като я повалил той на земята да ги пази от хорските очи. Само птиците беснеели отгоре. Сега тя викала на воля, колкото й глас държи. Викала, крещяла, смеела се… Тогава Динко угадил, че тези викове били други… По-истински.

Таман свършили и мъглата се вдигнала. Сплела си тя косата като житен сноп, запретнала ръкави и двамата навлезли в истинската нива.

„ Хърт – хърт-хърт „ – чувало се само съскането на сърповете. Китка й подарил Динко – от мак, лавандула и синап – та още по-красива изглеждала тя. Свършили до вечерта и прибрали зърното. Под навеса. Там още на няколко пъти Зевзека я овършал. Тогава тя му разказала историята си. Ама  нали и въздухът има уши, та леля Славка сметнала, че това е нейна работа и тъй научило цялото село.

На пазара в града я срещнал бай Стефан. Работела слугинче в една бирария. Чорбаджията хем я ползвал някой път, хем я биел, хем не й плащал. Харесал я Стефан. И нали милозлив бил, като всеки селянин, и щом видял сълзите в очите й, я заразпитвал каква е работата.

  • Виж какво мойто момиче сега… как се казваш ти?
  • Катя.
  • Кате, слушай сега. Аз мисля да те отърва от тоз мискинин. Идваш и заживяваш при мен, у нас. Аз съм сам. Нямам никого. Ни роднини, ни близки. Хем ще ме наглеждаш, хем ще има с кого блага дума да си кажа. Всичко ще ти припиша – и къщата, и двора, и нивите. И парите ще ти дам, дето съм ги скътал за черни дни. Като царица ще те гледам, хубаво да знаеш. Само едно искам от тебе…
  • Кажи, бай Стефане…
  • Стефане!
  • Дааа…. Стефане!
  • Вечер като си легнем, щом угасим ламбата, искам да викаш. Ама тъй, сякаш много хубаво ти става. Тъй да викаш, че да мислят, че двамата правим туй-онуй. Разбра ли? Друго не ща от тебе. Стара слава имам, мойто момиче. Не ща да я изтърва.

И докато допивал бирата си, тя му дала отговор, че е съгласна и той я довел в село.

Скоро се върнал бай Стефан от курорта позакрепен. Още по-радостен станал като видял, че нивата е ожъната и житото е прибрано под навеса. Минало известно време и тя му рекла:

  • Стефчо, ако искаш, недей се качва при мен. Леж си в стаята, да не те натискам. Стар човек си, пък и болен… аз сама ще си викам. Да не се умаряш. Да оздравееш. Зарад тебе го правя. Искам правилно да ме разбереш…
  • Добре, Кате, каквото кажеш, мойто момиче…

Тя останала в къщата, а той – долу в одаята, до нея. Виковете нощем ставали все по-силни и по-радостни. Бай Стефан бил доволен, че всеки ден хората като го видели, се усмихвали загадъчно. Мислел за славата си старият човек. А Катя разцъфвала от ден на ден…

Динко влизал всяка вечер през прозореца и оставал до съмнало. Цяла нощ те се любели, а тя тъй викала и стенела, че гласът й пробивал стените на къщата и сякаш го чували всички мъже в околността.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПОКАНА
Next post ПОКАНА