Емил ЕНЧЕВ
И ще ме попитате: Защо?
Ами, защото изкуственият интелект никога няма да има кадифения радио глас на поетесата Надя Попова, че и таланта на красивата ѝ поезия. Този натрапен изкуствен интелект никога няма да усети „Цветовете на тъгата” и да напише като Боян Ангелов:
… В далечината там да съзерцаваш
контурите на планини кристални,
притиснати съвсем от ледовете.
Готов ли си, така усамотен и
така студен, и недостъпно тъмен,
да срещнеш цветовете на тъгата…
А това е усет към осезаемата дълбина на живота, който живеем. В открехнатата врата от „Реставрацията на обелиска” намирам стих, който ми даде обяснение:
Щом космосът задвижва много сфери,
превърнали съдбите ни в одежди,
дали ще се смили, за да намерим
изгубени завинаги надежди?!
„Цветовете на тъгата“ е една тъжна, но красива стихосбирка, сътворена като седемцветната дъга на небето – красива, но тъжна. Бояновата философия на живота е претворена в стихотворението „Коприна” – дълга сага за любовта като тръпка и разочарование, като настръхването от първичния любовен нагон, заради кожата на жената, която блести като гладка коприна. Изказа на стихотворната форма в стиховете на Боян Ангелов е като мерена и освободена реч. Той не претворява мигове от живота, а ги създава и това създаване не е самоцелно, защото е преживяно. Обикновено поетът Боян Ангелов разкрива човешкото всекидневие, но веднага трябва да добавим, че той полемизира с него като видоизменя и претворява миговете от преживяното в своите стихове. Те не са квантозни, нито прехласнати, защото животът така го е научил – да носи усета на поет и да помага на другите колеги, защото душевността не се учи. Тя се създава от човещината на тези, които са го родили… простичко казано: „Поетите се раждат с космичният знак на небето, от далечния необятен космос, където звездите кодират своето искрометно мълчание”. Затова истинските поети за обич светят… Защото в стихотворението „Калуга”, посветено на Иван Есенски, той ни даде знак, че „Любовта е случайно име“, тъй като тя пристига с космичния знак на звездите и обсебва душата.
Прочел съм много стихотворения от поета Иван Есенски – пренаситено метафорични, дори понякога социални! Но най-вече човешки, защото поетиката на неговите стихотворения са звездици, взети направо от живота. Затова поетът Боян Ангелов в посвещението към Иван Есенски пише:
Напъпили колкото кутре,
без шум ще избухват рози
в несигурното ни утре
и в свръх бял град като този…
Стиховете на Боян Ангелов и на Иван Есенски си приличат, защото са сложни белостишия. Затова читателят открива поетиката на метафоричния и красив изказ, който не втълпява и не поучава, а възбужда неговите сетива за живота… А тегобата от далечни и забравени неща стигат до прозренията човешки…
През далечната 1984 година се срещнах с поета Добромир Тонев в пловдивското издателство „Христо Г. Данов”. Докато чаках да им свърши оперативката, забелязах на бюрото ръкописа на „До поискване” – лирика от поета Петър Адасаров, посветена на дъщеря му Анна. От ръкописа на поета Андасаров аз, бъдещият поет, прочетох:
За какво друго да мечтая в този живот –
и чист като ангел – и грешен,
за какво друго, освен в тъмни минути
в душите ви с бял лист да светя…
А това беше истинската среща на двама поети, които не се познаваха, но бяха завинаги свързани душевно и поетично. Още от тогава помня куплет от „Пролетно заричане”:
Обичай ме. В небето птиците плетат
посоки за завръщане.
А мислите ми пролетно растат
от съмване до мръкване…
След няколко години и аз, поетът Емил Енчев, издадох в същото издателство своята първа стихосбирка със съвсем човешкия си интелект и в нея нямаше нищо изкуствено.