ПРОФ. Д-Р ВЕНЕЛИН ГРУДКОВ

ЕМИЛИЯНСТАНЕВИЯТ „АНТИХРИСТ“ ВЪПРЕКИ

ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ЦЕНЗУРА

В травматичните пластове на националната ни памет болезнено отекват редица въпроси – за предателя на Левски; за ръката, погубила Ботев; дарена ли ни е свободата и т.н.

Посрещнахме демократичните промени от края на 80-те години на миналия век с още един тревожен въпрос – защо сред българските писатели нямаше разпознаваема дисидентска вълна? Така ли е в действителност? Трябва ли да живеем с още един комплекс и наистина ли „чекмеджетата се оказаха празни“, или това бе теза на неколцина, които търсеха легитимация на инакомислещи в тоталитарния период и чиито имена днес трудно си спомняме.

Настоящият текст няма претенции да даде генерален отговор на въпроса, по-скоро той е само един щрих към разрешаването му.

През 2003 г. бяха публикувани „Дневниците от различни години“ на Емилиян Станев (1907 – 1979), чиито основни бележки са писани в периода 1973 – 1979 г. Дори първият им прочит говори, че писателят е имал ясно съзнание за същността на времето си. Ще приведем отделни фрагменти, които илюстрират горната теза: тоталитарният пропаганден модел отнема изконните добродетели на българина; обществото ни се състои от невярващи в обещаваното бъдеще хора; културата се ръководи от „невежи узурпатори“; казионният писателски съюз (СБП) покровителства посредствеността и т.н.

В Недописаните си спомени (останал незавършен опит за автобиография) Ем. Станев определя тези и подобни прозрения като „отрова“, която разяжда душата му, поражда „вътрешни неразрешими конфликти“. Ако погледнем глобално на литературното дело на писателя, разбираме, че той намира антидота (определя го като „противоядие“) в историческата проблематика, а резултатът са философско-историческите му романи „Легенда за Сибин“ (1967), „Антихрист“ (1970), „Тихик и Назарий“ (1977).

Според мемоарните бележки на съпругата на писателя Надежда Станева („Дневник с продължение“, кн. 1, 1981; кн. 2, 1983), той превръща българската история в „своя незаздравяваща рана“. Чрез собствената си преценка за отминалото време, той търси корените на българската менталност, обяснява настоящето.

Първият исторически роман на Ем. Станев е „Легенда за Сибин, преславския княз“. Работната концепция на писателя вижда героя като последовател на поп Богомил (Х век), който напуска България при управлението на цар Борил (1207 – 1218), включва се в дуалистичните движения в Италия и Франция през първата половина на XIII в., впоследствие се отрича от еретическите си заблуди, става инквизитор, а в края на живота си се връща в България, за да остави тялото си в родната земя. В процеса на писане на романа (1964 – 1967) тази идея търпи промени. Писателят лишава героя си от европейска ефективност, оставя го заключен само в българското пространство в ограничен времеви период – първите десетилетия на тринадесетото столетие, когато върхът на борбата на официалната ни църква с богомилите е Бориловият събор против еретиците от 1211.

Финалът на „Легендата“ – в своя устрем колективът/социално потиснатите/силата, на която според идеологическата пропаганда принадлежи историческата перспектива, убива аристократа Сибин – осигурява добър прием на романа от тогавашната критика. Но тя остава сляпа за редица въпроси, заложени в дълбоките пластове на посланието: Как колективът избира водачите си? Водят ли го те във вярната посока? Как се употребява властта – в името на колектива или за собствена изгода? Кога пада маската на самозвания лидер? Убийството на един човек води ли до социална хармония?

Като логическо продължение на Легендата се мисли  „Антихрист“. Но при втория философско-исторически роман на Ем. Станев героят Еньо-Теофил е поставен на значително по-широк исторически фон, белязан с драматични събития за съдбата на балканските православни народи. Това е времето от втората половина на XIV в., по думите на светогорския монах Исай (Исай Серски XIV в.) „най-злочестото от всички зли времена“. В този план Еньо-Теофил е не само свидетел, но и пряк участник в процесите на духовни търсения на времето си (православие, исихазъм, еретизъм) и „помръкналата търновска слава“ след падането на „богоспасяемия Царевград“ (17 юли 1393).

Основната част от романа е създадена под работното заглавие „Житие на душегубителя, грешника и смешника Теофил“. Първите редове на бъдещия роман „Антихрист“ (безспорно сполучливото онасловяване на текста е намерено броени дни преди завършването му на 30 май 1970) се появяват в края на 1967 г. Обстоятелството, че Ем. Станев създава роман, в чието временно заглавие присъстват основно религиозни категории (житие, грешник, душегубител) и като основна фигура в сюжета присъства патриарх Евтимий Търновски го поставят под ударите на идеологическата цензура. Сблъсъкът между писател и нормираната от принципа на партийността култура е документиран в мемоарните бележки на Н. Станева. Позицията на Съюза на българските писатели е: „Трябват ни книги, които да отразяват социалистическата ни действителност, устрема, възторга, ентусиазма, характерен за нашия живот … Такива произведения ще помогнат на нашето социалистическо строителство и ще покажат предимствата на нашия строй … Нямаме интерес нито да издаваме, нито да предлагаме за превод попски истории. Те няма да ни представят пред света, който не се интересува какво е било през XIII и XIV столетие“. За неживелите в това време е трудно да си представят каква смелост и дълбока убеденост в собствената си правота трябва да притежаваш, за да се изправиш срещу всесилната система и да не се пречупиш. А Ем. Станев го прави. Документираният му отговор е: „Слушайте, аз от 40 години правя литература и няма да ме уплашите, нито съблазните. За мене изкуството е култура, търсене на истината за света, човека и живота, а не груба пряка агитация и пропаганда. Не го профанизирайте… Ако вие смятате патриарх Евтимий за поп, то си остава за ваша сметка. Историята ще ви съди за това. Служители на църквата или служители на народа са Паисий, Софроний, Миткалото, Левски и хиляди други. А мене оставете да си гледам работата…“.

Разбира се, към момента на издаването на „Дневник с продължение“ (1981) Н. Станева се ограничава да представи само в най-общ план позициите на двете страни. Времето не ѝ позволява да повдигне завесата докрай.

В своите „Дневници от различни години“ под дата 10 февруари 1971 Ем. Станев отбелязва, че редакциите не приемат рецензии за „Антихрист“ и, че знае кой стои зад мълчанието на критиката. Н. Станева, вече в посттоталитарния период, пояснява, че съпругът ѝ има предвид Георги Джагаров, тогавашен председател на Писателския съюз. Самият Ем. Станев се е отнасял с насмешка към увлечението му по властта и го е съветвал да се интересува „повече от перото, а не от бюрото“. Все пак романът попада под ударите на идеологизираната култура. Въпреки че се появява на книжния пазар през 1970 г., той е „пропуснат“ в списъка на новите книги, които се обсъждат за премиране.

Философско-историческите романи на Ем. Станев имат една цел – народопознание. Търсене отговор на въпроса „Що за народ сме ние“, който поражда редица частни въпроси. Писателят често се вмисля над проблема – защо някога сме били един от най-големите народи на Балканите, а сега сме един от най-малките. Отговорите трябва да търсим във философско-историческата му проза и най-вече в „Антихрист“. Сюжетът на романа е базиран на сблъсъка между Еньо-Теофил (основен герой) и Евтимий Търновски, който според идеологическата цензура е персонаж от „попски истории“, а писателят го налага като трудно постижима духовна и исторически нужна фигура.

Еньо-Теофил постоянно сменя своите роли – той е християнин, изповядващ култ към Спасителя, исихаст, непостигнал търсеното Таворско озарение, еретик, чужд на „кратунарската мъдрост“, който не открива покой дори в съжителството с Арма, истинското тържество на плътта над духа. На практика Ем. Станев открива, че като преминава през различни културно-исторически сфери Еньо-Теофил (в авторовата концепция българинът в универсално времево измерение) не успява да намери реализация в нито една от тях.

В коренно противоположен план се фикционализира фигурата на Евтимий Търновски. Застанал на висотата на историческото си призвание да брани докрай балканското православие и българската държава, той е монолитен като образ. Дори да изпитва съмнения в проповядваната от него идеология, те никога не излизат на повърхността, не пречат на целеустремеността му. За него исихазмът не е само аскетична практика, която се следва от балканското монашество през XIV в., а има по-широки функции – чрез него се търси верска консолидация за единни действия в контекста на османските завоевания.

Ем. Станев продължава да живее със съдбата на героите си дълго време след завършването на конкретния текст. Той постоянно разсъждава над сблъсъка на Еньо-Теофил и Евтимий Търновски и го разрешава окончателно броени дни преди кончината си. В бележка от своя Дневник под дата 20 февруари 1979 сочи Евтимий като „единствен духовен връх“, а в поруганата телесна красота и осланена духовна същност на Еньо-Теофил вижда трагедията на лутащия се във времето българин. Посланието е еднопосочно – чак когато героят по твърде болезнен път се издига до нивото на Евтимий, открива призванието си. Във финала той се отправя към парчето все още свободна българска земя някъде между „Сливен и село Марен“, да брани от иноверците своя поруган род. Краят на романа е открит, но няма съмнение в окончателната трансформация на героя. Той превръща Евтимиевата героика на духа в героика на действието. Ясно е, че Ем. Станев болезнено усеща липсата на личности от мащаба на Евтимий в своето време, които да разсейват скепсиса и да сочат исторически правилната посока.

Поставените в Легендата въпроси, обогатени с опита от създаването на „Антихрист“, намират своите отговори в повестта „Тихик и Назарий“. Това не е литературен текст в чист вид, а по-скоро философски трактат, който налага три основни тези: всяка диктатура се крепи на лъжата и страха; абсолютната власт формира не свободни хора, а роби; попадналият в тоталитарна среда творец загива.

Народопсихологическите прозрения на писателя са болезнени, но те звучат като предупреждение: с насилие не може да се управлява дълго, рано или късно идва нов диктатор, а съдбата на стария е жестока; робското преклонение пред абсолютната власт е пагубно за обществото; изневерилият на кредото си човек на изкуството не оставя трайна диря. Въпреки че са изведени на базата на сюжети, вкоренени в историческия фон от XIII – XIV в., в своето универсално измерение те имат пряка връзка с времето на писателя, показват болезненото му усещане за средата, в която живее и пише.