Елка Няголова е поет, белетрист, преводач от пет езика, антологист, културен модератор. Директор за Балканите на МАП (Международна асоциация на писателите). Председател е на Славянска академия. Главен редактор на сп. „Знаци“. Член е на Съюза на българските писатели и на неговия Управителен съвет. Редовен член на три международни Академии за литература и изкуства. Автор е на тринадесет поетически книги на български език и на още дванадесет книги, публикувани в други държави. Превеждана е на над 20 чужди езика. Носителка е на редица национални литературни награди, сред които: за дебют – „Южна пролет“, за цялостно творчество – „Изворът на Белоногата” и наградата „Дора Габе”, както и на наградите: „Мара Белчева“, „Георги Джагаров“. Удостоена е с Почетен медал „Пейо Яворов“ на СБП (за значими заслуги към българската литература) и др. Лауреат е и на международни литературни награди и отличия в Русия, Полша, Великобритания, Латвия, Сърбия, Черна гора, Македония, Република Сръбска и др.
ВРАТА В СЪРЦЕТО
КОГАТО…
Ще нарисуваш
врата в сърцето ми.
Ще влезеш на пръсти,
за да ме скриеш.
Ще заключиш отвътре,
а после ще глътнеш ключа.
Аз ще бъда от риба по-няма,
поела в последното плаване.
А ти на ухо ще ми кажеш
оная поема, в която
вървят по петите ми бели
мъгла след мъгла…
Ще ми кажеш навярно,
че ти си дневалният,
който отблизо ме пази
от всички проклети злини,
от зависти и от омрази;
че ти си духът на Рембранд
и още – нощната стража
пред моята тежка врата –
че с десен прав във челото
всеки крадец ще накажеш,
ако дръзне да пипне
прагá на живота ми…
Ще нарисуваш врата
в сърцето ми –
открехнеш ли я, да видиш
как слънцето ляга на хълбок,
а залезът не е край последен…
Ще можеш пак като някога
да ме носиш нагоре по хълма.
Ще дойде мигът и ще бъде
душата ми ангелски-лека.
Нарисувай тази врата!…
И аз самата ще стана
ключарят далечен.
ВЪЛШЕБСТВО
На кръщелницата ми Ния
Всяка чиста сълза е безценна, мое мило момиче.
Може хляб да замесиш с нея, ако няма вода.
Можеш даже сама да повярваш, че вече обичаш,
а Съдбата-скъперница да забрави да каже: „Да“!
Всяка чиста усмивка е скъпа, кръщелнице моя –
о, тя може да върне залеза обратно на Изток;
и Бялата птица, която за тебе вечер се моли,
да бъде твоята Нощна стража, ако поискаш.
Стръмна пътека е всяка мечта. И стига небето,
зная как силно люлее житейската аерофобия…
Ала върви и надолу не гледай, не бой се, детето ми!
Виждаш ли на хоризонта златното зарево?!
Твоята дума за обич без ключ вратите отваря,
такава е силата на всяка момичешка ласка…
А дойде ли Оня момент, непременно ще сваря
и тиквата омагьосана
да превърна в каляска!
ВЪПРЕКИ
И кой ти каза, че в пустинята насън сама си плача?
Не, само някога рисувам такива странни клоуни…
Тогава не допускам мрака да влезе под клепача ми.
Тогава на душата глуха долавям камертона…
Ранена, четката ми, следва браздите на живота!
Не зная само този клоун къде се бе потулил?
Не спира той да се усмихва и нещо да говори –
дали е луд и е избягал от градската ни лудница?
Косите му не сресвам. Нека така са разпилени,
и нека шепа жар да пазят от милион слънца,
да пламва в тях и оня спомен за миговете летни –
там бяхме елфи сред гората и тя бе наше царство.
Но кой ли ти внуши, че плача, сама сега под душа?
Не виждаш ли как този клоун задавя се от смях?
Вибрират от смеха му рибите, явили се на сушата –
когато бяха те летящи, и аз със тях в пасажа бях…
Но днес от смях умира циркът, о, чуй, от смях умира,
кънти смехът му – ситен пясък с мазилката се срутва.
Летящи риби? Луди клоуни? Картинки на кумири?
На тази приказка дори децата вярват трудно.
А помня как хриле отварях, та някакси да дишам.
А после пясъкът пустинен надраскваше очите ми.
Но днешната е друга приказка. И просто е излишна.
И двамата сега със клоуна пустинята ще чистим.
С усмивки! Не, със смях наглас, така, до изнемога,
смехът ни ще залива цирка от изгрева до здрача!
И ще прескачаме, потрябва ли, и обръчите с огън.
До смърт дори ще се разсмеем!
Но няма да заплачем!
ДУМИ СРЕЩУ ВЯТЪРА
Поетът просто проговори:
за всичко, дето бе мълчал,
за скрити в думите неволи,
за ден, когато бе отчаян,
за изгорелите си рими
във някакъв среднощен час,
за болката край свойто име,
за неизбродната печал…
Поетът просто проговори:
за бездната на самотата,
за смайващия си позор –
Любимата му го остави,
за тишината във неделите,
за грохота на новините,
и за алеите на смелите,
които не запомня никой…
Поетът просто проговори:
за Крим, за Рим, за този свят
и за момчетата от двора,
с които тичаше пред вятъра,
за руското поле, побрало се
в душата му – като решето,
за мъртвите – но не забравени,
за още живите поети…
Поетът просто проговори:
за неизбежната война,
помела чуждите и своите,
за непростената вина…
Не го прекъсвайте – Поетът
отворил си е днес душата.
и вижда той как в двора свети
в ръце момчешки
хванат Вятърът!
ДЪХ НА АКАЦИЯ
В паяжината от грижи,
сред календара от знаци,
лепне от сладост – вижте:
бяла крайпътна акация…
Светят нейните гроздове
в тъжните ми пространства,
пълни с безумна проза,
и със отровни страници.
Бяла акация… Спомен
за едно мое хвърчило…
Мина небесните порти,
в облак един закачи се.
Моето детско хвърчило
със аромат на акация.
Още една причина –
за да не мога да кацна!
Махам отгоре. Небето е
сън несбъднат за старците.
Пейка пред портата, ето ги:
гроздове бяла акация!
Лудо ухае навсякъде.
Рай, а не родно кътче!
Татко ми клонче отсякъл е.
Днес след горчилки всякакви
сладките гроздове дъвча…
ЕСКИЗ С КРЕДА
На Борис Христов
…На сушата излизат вечер делфините смутени,
да кажат на света обречен, с настръхнали антени,
такива думи, след които единствено мълчи се.
Отвориш ли уста след тях, звучи едно ручило.
Но щом клисарят неподстриган помита пода вече,
прииждат в храма и не мигват душите ни обречени.
Сълзите бършат те покорно на Богородица и Бога.
И думи, думи до възбог, до транс и изнемога…
…Аз слушах тихо, вкаменена от шепота на свещите.
Течеше восъкът по мене, разказваше ми нещо…
А този неподстриган, дето мълчи си от години,
пред всички паднали души като Спасител мина…
Изправи ни. Тромпет вечерен ехтеше по редицата.
Надежда някаква зачена се сред млъкналите птици!…
И дума в думите роди се. В небето – знак отново!
Но онемял бе тромпетистът. И оглушал без Слово!
…Аз молех се във тишината едничък звук да чуя,
да светне ярко от стената едно неземно чудо…
А можеше стихът му мощен да ни спаси до корен!
Така е нужна в тези нощи намолена икона!…
ЛЪЧЪТ
Лъч светлина
в цитаделите, знам, се разбива.
Може би затова
и душата ми гола скърби…
Все по-рядко се качва
на доверието по хълма.
И с широк жест не кани
всички облаци към върха.
Върховете са скучни,
там е вятър и той те разпъва.
Падаш-ставаш. И учиш.
Единствено важен е Пътят.
Лъкатуши през тебе.
А душата ти гола трепери.
Тишина е потребна –
в нея лъч да намериш.
Тишина, а не лайкове,
жжжужащи в пространството.
Жигове, жертви – накрая
душата е тъжен странник.
Изтънява сама в гърдите ти,
да изхвръкне се мъчи.
Хайде, почвай, разпитвай я,
тя е последният лъч.
Той пробива мъглиците леки
от интриги, ласкателства,
от „приятелските” пътеки
на сподвижници всякакви.
Осветява онези, които
криха гъба с оцет зад гърба си.
Затова понякога планините
са ужасно навъсени…
Няма време – Пътят отвесен е.
Горе снежен връх диша.
Ако има с кого, ще е лесно
една ябълка да разделиш…
Търпеливо очакваш да светне
оня лъч, който дар е.
Той сега помежду ни снове.
И гласа ми задавя…
Лъч последен, все още готов
в цитадела да се разбие.
За един само миг любовен!
И за думата „НИЕ”.
МАЙКА
Аз съм Майката, Господи!
Аз съм онази, която роди
с благословената Божия истина
всичките тях – далечни един за друг
в Близкия Изток…
Господи, аз съм все тази,
с ръце нагоре издигнати,
и шепнешком моля Небето:
да са близки онези древни езици,
да ги чуват в шума поетите –
да разбират дума по дума
другия – дори по пулса забързан,
в днешния шумен и сляп Вавилон.
И да звучи благослов на всеки език,
с мир и любов, когато се молим.
Аз съм Майката, Господи…
Лежа сред света и хапя си устните.
Морета от кръв покрай мене –
кръвта си пролях, докато ги раждах.
И беше нощта червена…
Тя бе като нар в края на лятото,
от лепкава сладост разпукан.
И още – бе срязана вена в небето –
оттам днес изгреви болни капят.
И тези стихове бели…
Аз съм Майката, Боже!
Взривена от болка, си казвам:
Дали синовете ми са видели
цъфтежа мистичен на мирния нар,
когато и Ти се помоли в неделя?
Аз съм Майка ви, слепи човеци –
излязох от сетната притча…
Видяхте ли как милионите майки
кърмят децата си насред Вавилон
и млъква земята смаяна?
Да кажа ли: „Аз съм Майка ви…“
Чуйте, след взрив гласа на Вселената,
колко отчаяно глуха е, колко е бедна!
Но продължавам да кърмя. И сучат
милионите бебета…
Господи! Ти, Който си на небето!
Нека тази горчива чаша да ни отмине!
И песен да светне! Раните ни заший!
Ако не… да останат гладни децата ми –
и Млечния път в гърдите ми
пресуши!