Д-Р ИВАН БОГОРОВ – ЖИВОТ И ДЕЛО

Стоян ГЕОРГИЕВ

 

 

 

Енциклопедистите като специфично явление винаги се появяват в прелезни епохи, епохи, в които коренно се променя мирогледът на хората, техните вярвания и начин на живот, когато се увеличават възможностите им за все по-цялостно опознаване на заобикалящия ги свят и на вселената, за все по-смелото им и дръзко проникване в тайните на човешкия дух.

В такива времена се раждат, подобно античните титани, тези невероятни личности, защото всяка една сфера от живота трябва да се преобърне и да се промени – било то математика, механика, астрономия, география или пък литература. Нужен е обрат и то многообразен, и то бърз, и то всеобхватен. Целият живот трябва да се сложи на нови релси, а за това са необходими и много знания, и неизчерпаема енергия, и непоколебима вяра.

Историята може да ни даде безброй примери в тази насока. Нека си припомним древна Елада, където се полагаха основите на всички науки и изкуства. Имената на Архимед, Питагор, Аристотел и Платон веднага засияват с безсмъртния си ореол.

Европейското и Източното Възраждане също изобилстват с подобни примери – Леонардо да Винчи, Микеланджело, Бенвенуто Челини, Авицена, Алишер Навои, Улугбек, Ломоносов и др.

Предтечите на Великата Френска революция Волтер, Русо, Даламбер и Дидро пък са наречени „енциклопедисти”, защото започват да пишат „Енциклопедията”, която с духовния си заряд ляга в основите на Новото време, характеризиращо се с интердисциплинарност на познанието, поради размиването на границите между наука и литература. Творците от тази епоха са всестранно надарени личности. Изключително полиморфен в дейността си е например Волтер, чиито събрани съчинения обхващат 72 тома. Той е едновременно философ, историк, теолог, драматург, поет, романист, критик и т.н., така както Нютън и Лаплас са не само физици, математици и астрономи, но и философи. Френската Енциклопедия излиза за около тридесет години (1751-1780 г.) в 29 тома, посрещнати с небивал интерес от читателите. Амбицията на създателите ù била да обхванат цялото им съвременно познание за света, тъй като тогава е била натрупана необходимата за целта „критична маса” от емпирични данни и познания. Тази Енциклопедия е била за онова време това, което днес за нас е глобалната мрежа Интернет – символ на безграничните човешки възможности да разширява сферата на познанието и да го довежда по най-краткия начин до всеки грамотен и любознателен човек. (7)

Какви, ако не енциклопедисти, са невероятният немски гений Йохан Волфганг Гьоте, който освен поет, драматург, романист и критик е бил ботаник и минералог или пък французинът Декарт, чието призвание била математиката, но тя не му пречела да се занимава и с философия, физика и физиология. И още много, много други.

Енциклопедисти дават и родните Балкани в своя подем през ХІХ век. Такъв е например сърбинът Вук Караджич (1787-1864), който в своя най-значим труд „Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия, с особен оглед към българския език” (1822 г.) пръв заявява, че българският език не е диалект на сръбския, а е оригинален и първоначален славянски език. Той е и първият, който отпечатва във втората част на горепосочения си труд 27 български народни песни от Македония и Разложко, популяризирайки забравената от цял свят съседна България. (6)

Тук сме длъжни да отдадем заслуженото и на гръцките енциклопедисти, играли важна роля в развитието на образованието и културата на балканските народи. Те създават широки интереси към естествените науки – физика, математика, зоология, анатомия, медицина, както и към философията, историята, езикознанието, етнографията и поетиката. Като се опират на рационализма в естествознанието, те се борят за развитието на народното просвещение, за освобождаването му от религиозния схоластичен дух – да бъде достъпно за народа. Константин Вардалах (1775-1830) е най-видният представител на това демократично и научно течение в Гърция. Енциклопедист и педагог, той е бил  ръководител на „Бейската академия” в Букурещ, когато при него се записва да учи видният наш възрожденец и енциклопедист д-р Петър Берон. Вардалах дълго време учителства в прочутото училище на Хиос, после се премества в букурещкото гръцко училище, а след това – в гръцкото училище в Одеса. През 1817 г. в този град е открито Гръцкото комерческо училище, в чиято програма са включени естествени и хуманитарни науки, богословие, търговия. Преподават се руски и италиански езици. През 1828-1830 г. Васил Априлов е член на настоятелството на това училище, чийто директор е Константин Вардалах. Той, заедно с българина Никола Пиколо се били едни от „пионерите на гръцкото Просвещение.” (3) Вардалах навсякъде внася духа на новото време, създава множество учебници и пособия, събужда интереси към съвременните научни знания. Медик, възпитаник на университета в Падуа, той е типичен просветител-енциклопедист и рационалист, който упражнява силно влияние и върху българското просветно и културно движение. Неговите книги и ръководства се използват от българските учители и просветители Неофит Рилски, Васил Априлов; някои се превеждат на български език. (2)

Повечето от представителите на нашето Възраждане, закъсняло с векове от европейското, са също своего рода енциклопедисти. Имената на д-р Петър Берон, Г. С. Раковски, Матей Преображенски, Найден Геров, Никола Пиколо, Васил Априлов са много показателни в това отношение. Със своята вяра и идеализъм, както и с неизчерпаемата си енергия, те са „наливали основите” на народностното ни пробуждане и просвета.

Един от най-ярките енциклопедисти у нас безспорно е д-р Иван Богоров.

Както при всички енциклопедисти, и неговите търсения в различните сфери на човешкото познание в крайна сметка изкристализират в една най-висша проява. И ако Леонардо да Винчи, въпреки неуморните си търсения в областта на архитектурата, медицината, военното инженерство, хидротехниката, си остава преди всичко гениалният художник, сътворил божествените картини „Мона Лиза” и „Тайната вечеря”, Архимед ще се запомни като физикът, който чрез умелото насочване на слънчевите лъчи палел платната на римските кораби, обкръжили родната му Сиракуза, за да не я превземат и плячкосат, а Авицена – ненадминатият медик, който лекувал психично болните си с музика и, за да не постигне никой неговите знания, добити в саманидската дворцова библиотека в родната Бухара, според легендата умишлено я запалил, така и Иван Богоров е преди всичко журналистът и езиковедът-пурист, човекът, създал първия български вестник. (1)

Но неговите разнообразни и неуморни търсения в различните науки, с които се е занимавал през бурния си живот, са му помогнали неимоверно много в журналистическата му дейност, зареждайки го с онези безценни и необходими знания, правещи го забавен, прецизен и незабравим журналист или по-точно „баща на българската журналистика”. За това естествено допринася и вродената му дарба на публицист и разказвач – ироничен и  мъдър, проницателен и съветващ, но винаги безукорно честен и предан на своя народ.

Богоровият „Българский орел” и до днес е разперил могъщите си криле над нашата журналистика и бди с острия си взор над почтеността и професионализма на всеки един, дръзнал да борави с родното слово, за чиято чистота бележитият ни книжовник се бори до последния си дъх.

 

***

 

„Може да се каже – пише Боян Пенев в своята „История на българската литература”, – че Богоров е един от най-малко познатите писатели на нашето Възраждане – обикновено у нас се споменава за него с ирония, от неговото име е образувано нарицателно богоровщина, с което се характеризира всеки смешен опит да се реформира издъно българския литературен език, всеки стремеж да се коват нови думи, които нямат нищо общо със свойствата на народната реч. Когато искат да осмеят някой български пурист, наричат го Богоров, ученик на Богорова, а делото му наричат богоровщина.” (5)

Зад тези думи на нашия виден критик се крие горчивата истина, че нерядко търсещият, мислещият и нестандартният човек в България е възприеман като налудничав. „Посредствеността изяде половината от таланта ми” – споделя с горчивина Емилиян Станев. За синдрома на търсещия дух Алеко беше написал: „По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня.” Недоволството на Богоров го издига много високо над тълпата и тълпата не му прощава този орлов полет. „Българският орел” цял живот трябва да се бори и да се сблъсква с непросветените и невежите еснафи, с хорските суеверия и скъперничество, с човешкото късогледство и скудоумие. Стоян Михайловски твърдеше, че полуграмотността е проблемът на България и д-р Богоров с пълна сила изпита на гърба си тази истина на злъчния ни сатирик. Много от неговите начинания не успяха поради полуграмотността, с която той воюваше безкомпромисно и неуморимо. Виждаме, че и в наше време тази полуграмотност, тази самодоволна посредственост изяжда живота на българите, като ги хвърля в прегръдките на тъмни сделки, подмолни криминални субекти и примитивна чалга. Колко много днес ни трябват и Богоров и богоровщината! Неслучайно националният ни поет Иван Вазов беше изрекъл през 1919 год. знаменитата си фраза: „Да, тогава Богоров трябваше, сега сто богоровци трябват – те ще ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега – турям и себе си в това число – грешим против чистотата на езика.”

Богоров е преди всичко цивилизатор на своя народ. Годините, прекарани от него в чужбина, са му помогнали да направи сравнението между европейския начин на живот и българския. Той дава упътвания по самолечение, внушава, че само индустриализацията, рационализирането на труда, кооперирането ще помогнат на българите да създадат онази икономическа база, върху която по-късно да развият духовните си способности и да се образоват. Богоров желае съгражданите му да живеят и по-богато, и по-хигиенично, и по-естетично.

Той е истински народен будител, агитатор и пропагандатор на своите идеи. Това обяснява фактът, че е пионер  в много начинания.

Богоров пръв издава през 1841 г. в Одеса литография с образите на царете Иван Асен и Иван Шишман, както и българския държавен герб („беляз”), който взел от „Стематографията” на Христофор Жефарович.

Пръв превежда една география от руски на български език – „Математическа география” на В. Бардовски в Одеса през 1842 г. Отпечатва и първата „Кратка география, математическа, физическа и политическа” в Букурещ през 1851 г., където описва „надълго и широко Европско Турско и най паче съща България”, „каквото описание за България няма и днес.”

Той пръв издава народни произведения – „Български народни песни и пословици”, Пеща, 1842 г.

През 1844 г. отпечатва в Букурещ и „Първичка българска граматика”, чието заглавие е показателно, че авторът ù много добре е осъзнавал нейната стойност и новаторство.

Богоров е първосъздателят на нашия вестник – „Българский орел”, Лайпциг, 1846 г., както и на първия траен български лист „Цариградски вестник”, 1848-1862 г. Тук е мястото да отбележим, че самата дума „вестник” (първоначално „известник”) е сътворена от него.

За пръв път в „Цариградски вестник” той въвежда романа като жанр, превеждайки за целта бележитата творба на Даниел Дефо „Чюдесиите на Робенсина Крусо”, която издава и като отделна книга през 1849 г. в османската столица.

Създава и първата трайна българска печатница в Цариград 1848 г., историческата „Типография „Цариградски вестник” в Балкапан хан.

Богоров е един от първите, проповядващи за българска църква изобщо и съдейства за построяването на български храм в Цариград.

През 60-те години той основава в Пловдив първото българско списание по икономически въпроси „Журнал за наука, занаят и търговия”, 1862 г. С това слага началото на своята пропаганда за създаването на българска национална промишленост, за модерен транспорт, търговия, земеделие. Връхна проява на тези негови усилия е несполучливият му опит да построи първата в България фабрика за предене и за тъкане на памук.

През 1867 г., като участник в Славянския събор в Москва, Богоров е първият българин, приет официално от руския император Александър ІІ, нещо, което го изпълва с гордост.

На връщане от Русия за малко е и първият редактор на вестник „Народност”, 1867 г.

Той издава и първата отделна книга с пътеписи с неоспорима литературна стойност – „Няколко дена разходка по българските места”, Букурещ, 1868 г.

Пръв той съставя и издава във Виена френско-български и българо-френски речници (1869-1871), които имат голям успех и се преиздават.

Богоров пръв започва и борбата за чистотата на българския език. За тази цел създава и първото българско списание с езиковедска насоченост – „Книговище за прочитание” (1874-1875), печатано отначало в Прага, а после във Виена. Пак със същата цел, още през 1878 г., той започва първото новосъздадено след Освобождението българско списание със своебразния „главулек” (заглавие) – „Чистобългарска наковалня за сладкодумство” и макар да няма нито един абонат издава цели седем броя от него.

На учените днес им е трудно да причислят Богоров към някакъв определен вид дейност, защото той сякаш е бил навсякъде. Ако Неофит Рилски е бил учител и учебникар, Петко Р. Славейков – поет и вестникар, а Любен Каравелов – писател и революционер, то при кого биха могли да причислят те д-р Богоров – дали сред журналистите и печатарите, сред фолклористите и езиковедите или сред търговците и индустриалците, като не се забравя, че е бил и учител, и лекар, и преводач, и обществен деец, и издател. Смятам, че всичките интереси на този велик човек са се вливали като отделни поточета и ручеи в пълноводния океан на неговата безсмъртна журналистика, защото всеки проблем, до който се е докосвал, всяка задача, която е разрешавал, той го е правил чрез своята пламенна, неспокойна и иронична журналистика. Вестниците и списанията са били неговата вродена стихия, на техните страници е разсъждавал върху най-различни сфери от обществения живот, науката и религията, спорил е със своите опоненти и е давал мъдрите си и безценни съвети. Затова според мен д-р Иван Богоров е най-вече „бащата на българската журналистика.”

Многообразието на неговите интереси обяснява и неимоверната му продуктивност на книжовното поле. Той е автор и издател на 22 книги и брошури, от които 2 са български граматики (една от тях в четири издания), 6 са по разни въпроси на българския език, 4 са речници (от които 2 български, 1 френско-български в три издания, 1 българо-френски), 3 брошури по въпроси на промишлеността, 2 книги по география, 2 фолклорни сборника, 1 книга с пътеписи, 1 автобиография. Към тях трябва да се прибавят 5 книги на преведени или адаптирани от Богоров работи. Всичко това, освен множеството статии във вестници и списания, го очертават като един от най-значителните и плодовити възрожденски будители.

Досега ние нямаме пълно издание на съчиненията му, както нямаме такова на Стоян Михайловски и на Антон Страшимиров, а и на много други книжовници, към които нашата наука все още е длъжник. Тук отново ще припомня думите на проф. Боян Пенев, който твърди, че Богоров е „най-онеправданият от българските възрожденци.” Върху творчеството му са писали автори като: В. Априлов, Н. Геров, Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ал. Теодоров-Балан, Иван Шишманов, К. Иречек, М. Дринов, Ив. Вазов, Ст. Чилингиров, Ст. Младенов, В. Пундев, Боян Пенев, Б. Ангелов, М. Арнаудов, П. Динеков, Д. Казасов, Ст. Стойков, Г. Боршуков и др.

Добре, но непълно той е представен в следните сборници от негови съчинения:

Д-р Иван Богоров, „Избрани съчинения”. Увод, редакция и бележки от Лилия Стоичкова, Хемус, София, 1940 г.

Д-р Иван Богоров, „Избрани страници”. Избор и бележки от д-р Стойко Стойков, Хемус, София, 1944 г.

Иван Богоров, „Избрани произведения”. Под редакцията на Р. Русев, Български писател, София, 1963 г.

Иван Богоров, „За народна свяст, добро поминуване и родна реч”. Избрани произведения под редакцията на проф. Георги Боршуков, София, 1970 г.

Иван Богоров, „И се започна с „Български орел”. Подбор от Петко Тотев, Български писател, София, 1983 г.

Преиздадени са като отделна книга и пътеписите му – Иван Богоров, „Няколко дена разходка по българските места”. Стъкмил Ст. Илчев. Издание на Добромир Чилингиров, София, 1942 г.

Иван Богоров, „Няколко дена разходка по българските места”. Предговор от Петко Тотев. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София, 2001 г.

Близо два века след рождението на д-р Иван Богоров творчеството му остава все така непознато, а в някои отношения и недостатъчно изследвано. Към неговото значително по обем литературно, научно и публицистично дело би могло да се прибавят и архивни материали и документи, но те са сравнително малко. Вероятно след смъртта му – Богоров не е бил женен – е нямало кой да съхрани останалото от него, забравения и недостатъчно оценения на-времето.

Д-р Иван Богоров е роден в Карлово в края на декември 1820 г.

Произхожда от бедно, но трудолюбиво семейство. Баща му се казвал Андрея Богоя. До 1858 г. синът се подписва Иванчо Андреов, или Иван Андрея Богоев, след което се преименува на Иван Андреов Богоров. Бащата умира много млад – удавя се в река Дунав при Галац, където отишъл на гурбет. Майката Дона, дъщеря на троянеца Гешо Кожухаря и Тана Трантеева, след смъртта на мъжа си проявява изключителна устойчивост и упоритост на характера, като успява да отгледа и изучи децата си с непосилен труд. Тя завежда невръстния си син при учителя Райно Попович с думите: „Ето наш Иванчо. Тебе го предавам и те моля да го изучиш и да стане човек, добър и прочут и да е полезен на всички българи.” (4)

Прилежен и трудолюбив ученик, Богоров скоро спечелва обичта и симпатиите на прочутия си учител-елинист. Образованието, което получава при него, само засилва още повече жаждата му за знания.

Затова той отива във „Великата школа” – Куручешменското училище, основано от гърците през 1803 г. в Цариград, да продължи обучението си, където попада в една буд-на среда от младежи с повишено народностно съзнание. Не-гови съученици са Иларион Макариополски, Сава Доброплодни, Г. С. Раковски, Гаврил Кръстевич и др. В своята авто-биография години по-късно Богоров отбелязва: „…Там бяха дошле няколко нашенчета да са учат, един от които и да беше станали прочут Раковски, та при вечерните наши расходки край лъскавото море у Мега Ревма[1], при свирките на цигулките из султановия сарай бленувахме заради заспалата българска народност, която по то време едвам са пробуждаше.” („Живота ми, описан от мене”, София, 1887 г.)

Образованието, което Богоров получава в гръцкото училище, не задоволява напълно духовните му интереси и потребности. Както повечето българи тогава, той решава да отиде в Русия, за да черпи знания не от гръцки, а от славян-ски източници. През 1840 г. той е вече ученик в Ришельовската гимназия в Одеса. По това време българската колония, начело с Априлов и Палаузов, полага постоянни грижи за устройството на българската просвета. В Одеса Богоров отпечатва споменатата вече литография с българския герб и ликовете на двамата царе Иван Асен и Иван Шишман. Тук той издава и „Математическата си география”.

През 1843 г. Богоров е вече в България и става учител в Стара Загора. Вследствие конфликт с гръцкия учител след година той напуска града. През това време превежда „Всеобща география за децата” (1843) и  издава в Букурещ „Първичка българска граматика” (1844).

С парите от продажбата на граматиката си и с помощта на букурещки търговци, през 1845 г. Богоров заминава за Лайпциг, където се записва студент по химия. Тук той поставя началото на българската журналистика със своя „Български орел” (1846 г.), от който излизат само три броя.

През 1847 г., останал без всякаква материална подкрепа, за да продължи учението си, Богоров отново се озова-ва в Цариград, където следващата година започва да печата в своята собствена печатница в Балкапан хан[2] „Цариградски вестник”, просъществувал цели 13 години. Той работи упорито при неимоверно тежки условия, докато накрая не издържа и заминава за Влашко. В неговото отсъствие кредиторите му продават печатницата на Александър Екзарх, който продължава издаването на вестника.

Богоров взема дейно участие и в изграждането на българската църква в Цариград.

През 1851 г. в Букурещ той издава една „Кратка география, математическа, физическа и политическа”.

За две години учителства в Шумен, а през 1853 г., със своите скромни спестявания, заминава за Париж, където завършва медицина.

Към 1858 г. е вече лекар по вътрешни болести в Цариград. Тук Богоров поема напуснатото редакторство на „Български книжници”, урежда няколко книжки от това списание и завършва годишнината му.

После отива в Пловдив, където е лекар три години. Тук през 1862 г. започва да редактира „Журнал за наука, занаят и търговия” и основава акционерно дружество за построяването на фабрика за памук в града. Във връзка с тази си дейност той издава и следните книги: „Основа заради направа на една фабрика да преде и тъче памук в Пловдив” (1863 г.), „Съдружество за памучна фабрика в Пловдив“ (1865 г.), „Различни познания за ученици” (1865 г.).

През 1865 г. Богоров предприема едно пътуване из по-главните български градове, за да проучи техните възможности и условия за създаване на индустриални предприятия. Впечатленията си от тази обиколка той излага в прекрасния си пътепис „Няколко дена расходка по българските места” (1868 г.), с който слага началото на този жанр в българската литература, доразвит по-късно от редица писатели като Иван Вазов, Алеко Константинов, Любен Каравелов и др.

През 1867 г. отива на Славянския събор в Москва, на който присъстват представители от всички славянски народи. Благодарение на него тук се чува и българска реч. После Богоров е на аудиенция при руския император Александър ІІ – Царят Освободител на българския народ. „Достойно ради забележвание е що през петстотин години робуване само един българин турски поданик се е представил официално пред Всеросийски Император” – пише той с гордост в автобиографията си.

На връщане от Русия в Букурещ бил помолен да издава вестник „Народност”. След това отново отива във Виена, където отпечатва „Упътвания за българский язик”, 1869, 1870  и 1872 г. В тях подлага на безпощадна критика езика на всички новоизлезли български книги. Пак във Виена през 1869 г. издава „Френско-български” и „Българо-френски речник”. „За когото се пръснаха около хиляда наполеона – пише той, – които, ако ги имаше друг, щеше да бъде доста редовен търговец.” Започва да отпечатва и части от „Академически български речник”, но не успява да го завърши поради липсата на материална подкрепа.

През 1873 г., след една авантюристична и необмислена борсова операция, Богоров загубва всичките си средства и едва стига до Цариград, където започва да помага при из-даването на българския вестник „Турция”, но бива наклеветен пред турското правителство, което спира вестника.

Следващата година той е в Пловдив, където започва да издава нарочно списание „Книговище за прочитане”, 1874 г., в което се обявява срещу съзнателната или несъзна-телна русомания в езика на нашата интелигенция, както и срещу черковнославянския, застъпван ревностно от много негови съвременници. Богоров утвърждава народната реч в основата на нашия литературен език.

Той издава само една-единствена книга по своята специалност – „Селският лекар” през 1875 г., която е с чисто практически характер.

Като лекар и преводач, участва в Сръбско-турската (1876 г.) и Руско-турската освободителна война (1877-1878).

След Освобождението започва да издава в София и Пловдив, като продължение на своето „Книговище”, „Чистобългарска Наковалня за сладкодумство” (1878-1879 г.), от която излизат седем книжки. Като част от нея той отпечатва и своята автобиография „Живота ми описан от мене”.

Неговият пуризъм намира израз и във вестника му „Бранилник за българския язик и за народна облага” (1880 г.)

Книжовната му дейност след Освобождението има изключително филологически характер. Ето някои заглавия от този период: „Български народни песни из И. Богоровия книжатник”, София, 1879 г.; „Български речник”, ІІ издание, София 1882 г.; „Извод от словата, приказвани по язик чисто български в народната училня у София”, София, 1884 г.; „Отговор към бивалица за гласните знакове в българският язик, списана от д-р Ф. Миклошич”, Виена, 1885 г.; „Софийска самоуправа и голяма България”, София, 1886 г.; „Язикословно единство за българска слава”, София, 1886 г. ; „Словения, Денник държаствен и язикословни”, София, 1887 г.; „Всеобщий славянский язик, сравнен с французкий”, Средец, 1887 г.; „Мисъл за церковно-гражданско правописание”, София, 1892 г. (шест хвърчащи листа); Богоров участва като лекар и в Сръбско-българската война от 1885 г.

В последните години от живота си той получава един твърде скромен израз на благодарност и признателност от потомството за своите заслуги към България. Народното събрание му отпуща пенсия от 200 лева месечно.

Д-р Богоров, освен пословичното си родолюбие и трудолюбие, е притежавал една черта, която му е била изключително присъща – оставал е винаги верен на себе си, издигал се е над обстоятелствата и условностите, нещо, което го е правило да се чувства свободен – независим от несгодите, които е преодолявал, от завистта и сплетните, които е подминавал, от ламтежа за богатство, който е презирал и от егоизма, който му е бил непонятен.

Обичан от народа си, поглеждан от учените с неподправена снизходителност, този светъл лик на един истински възрожденски будител си остава все още не напълно разбран и оценен. Портретът му и до ден днешен не е изяснен докрай. Не става дума за физическия му изглед, макар че тук ще направя отклонение за една любопитна и показател-на подробност. Въпреки че по негово време фотографията вече се била наложила и дори била модна, той не си е направил нито един фотографски портрет. Идея за външния му вид ни дава една скица на младия Йордан Иванов, още студент. Бъдещият учен и професор издебнал през 1891 г. седналия в Софийската градска градина вече стар и уморен, може би позадрямал, Богоров и в няколко бегли щрихи, ни е оставил впечатлението си от интересния образ. То несъмнено е искрено, но ни дава съвсем бегла представа за душевноста на модела.

На 20 октомври 1892 г., съвършено самотен и изоставен, д-р Иван Богоров умира от апоплексия, изпратен в последния си път от група признателни студенти от Висшето училище, които съпроводили скромната катафалка с останките на забравения учен от Александровската болница до Софийското гробище. Така те му отдали подобаващата му се почит от своя вечно залисан във всекидневните си грижи народ, който и до днес яростно тресе вятъра на нихилизма и късата памет, на късно идващия ум и безсмислените дрязги и интриги, но както вярно беше констатирал патриархът на родната литература Иван Вазов българинът не може да живее без две неща – „без политика и без ежби”. Това се вижда много ясно днес, когато партиите се роят като пчели, а омразата и скандалите са всекидневие. Дали призивите на Богоров и „богоровщината” ще пробият тази тъмна пелена, из която се чуваха гласове за замяна на кирилицата с латиница, както и за разпродажбата на безценица на бащината ни земя и за утвърждаването на унизителен слугинаж към всеки хитър чужденец, който може да господарства у нас със своите капитали, добити обикновено по съмнителен начин, но лустросани в дрехите на демокрацията?

Д-р Богоров е нужен в днешния ден на своя народ повече от всякога. Той е вграден в неговите духовни основи и устои за вечни времена!

 

 

Стоян Георгиев

 

 

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

 

  1. Богданов, Ив., Авицена, София, 1977.
  2. История на българската литература (под редакцията на Стойко Божков, Георги Димов, Петър Динеков), т. 2, БАН, София, 1966.
  3. Налбантова, Ел., Васил Априлов. Време и съвременници, Одеса, 2004.
  4. 4. Недялков, Хр., Доктор Иван Богоров, Народна младеж, София, 1977.
  5. Пенев, Б., История на новата българска литература, т. 2, София, 1977.
  6. Ташева, В., Вук Караджич – за величието на българското слово и народност, Бургас, 2007.
  7. Хаджикосев, С., Западноевропейска литература, т. 2, Кръгозор, София, 2003.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЛЮБОМИР НИКОЛОВ/ Стихове
Next post СТОЯН ГЕОРГИЕВ/ Автор