Тодор КАРАКАШЕВ
В сборника на Александър Гочев „Далечни светлини“ са събрани 7 пиеси. Действието им се развива в мултикултурна среда. Събитията са ситуирани в обстановката между два свята – времева, пространствена и нравствено-психологическа. Галерията от образи също е многообразна – от обикновени бачкатори до преуспели бизнесмени и научни работници. В идеен план е видимо желанието на автора да се насочва към скритите причини за действието, както и към вътрешните механизми на тяхната мотивировка. Самото действие се развива в две насоки. Първата е съставена от събитията, случващи се в живота на участниците в историята. Втората насока разкрива техните представи за живота и близките им, чиято същност е функция по-малко на характерите им и повече на това как героите разчитат новата обществена действителност.
В пиесите си Александър Гочев дава своя драматургичен модел на метаморфозите на чувствата, провокирани от колизиите на времето. Социалната проблематика, която тука е повече от другите теми, се преплита с личните преживявания на персонажите. Без да познавам автора, мисля, че това усеща-не се подсилва от автобиографизма като един от най-важните елементи в драматургичните му конструкции. Дали съзнателно го е търсил или просто не е могъл да излезе от него, но произведенията независимо от художествената задача, която си е поставил, се превръщат в личен диалог с времето по въпросите на социалното битие в едно, меко казано, двусмислено ежедневие.
В пиесите се долавя афинитета на автора да развива сюжети и да изгражда характери на фона на отделни събития – нетрадиционни, динамични и неочаквани. Разбира се, нещата са много по-сложни, за да се мисли, че могат да се обяснят в една страница.
Ако приемем, че дотук в сюжетно отношение е доминираща социалната проблематика, Сергей Комитски е по-камерен. При все че и той не може да избяга от темата. Тя също присъства в пиесите му, но вече не толкова остра и конфликтна. На неговия прицел са човешките взаимоотношения. Както виждаме от отделните произведения, действието в тях се развива в нестандартна среда, често пъти без пряка връзка с нормалния свят: в пещери, на морски фар, в сборище на клошари и т.н. Така авторът подлага героите си на изпит на чувствата. Своеобразието на обстановката и самотата ги карат да разкриват истинската си същност, да свалят маските, наложени от цивилизационния модел на битието. Без да декларират открито, но и без да го отричат (това се вижда най-вече по постъпките на участниците в действието), се разбира, че разчитането на обществото е като една математическа задача. Както и да комбинираш, каквито и подходи или варианти на използваш, няма да намериш верния отговор. Можеш само ако препишеш.
Проявите на времето, средата и героите са вместени в една обща идея. За да успее да докаже тезата си, а това той прави успешно, Комитски използва оригинален похват, определим като смесване на времената. Така миналото се съдържа в настоящето, а настоящето носи генетичния код на миналото. Това най-отчетливо се вижда в „Следствието“, но също в „Кармичен възел” и на други места. Зрителят може да го разбере, ако открие закономерните връзки между тях. И съответно да спечели.