Димитър Иванов Попов
16.XII.1876 – 25.IX.1953
Роден. в гр. Карнобат. Завършва гимназия в Сливен. Учи медицина в Нанси, Франция. Завършва Школата за запасни подпоручици. Учител, чиновник, участва като офицер в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Редактира сп. „Червен смях”, „Наши дни”, „Нови дни”, „Наковалня”. Преводач на френска и руска класика. Автор на многобройни публикации в левия печат.
Издадени книги: „Морски капки” (1907), „От изток до запад” (1909), „Катастрофа. Едноактна пиеса” (1911), „Откровение“ (1919), „Железни стихове” (1921), „Избрани стихотворения 1895 – 1945” (1945, 1947), „Белият гълъб” (1951), „Избрани произведения в 2 т.” (1952-1954), „Избрани произведения” (1955), „Избрани стихотворения” (1958), „Събрани съчинения в 6 т.” (1960-1961), „Избрани творби” (1966, 1967, 1968, 1969, 1970, 1971, 1972, 1973, 1980, 1983, 1985), „Избрани съчинения” (1976, 1986).
ЖЕРАВИ
По небето мълчаливо
се зачува дрезгав глас
все по-ясно, приветливо –
жерави летят над нас.
Преорават се нивята,
жълти листи капят вред,
зачерняват се полята –
жерави летят напред.
Остър вятър ей повява,
есента студена веч
близка зима предвестява –
жерави летят далеч.
Няма веч цветя и песни,
няма вече слънце тук
с жарки си лучи да блесне –
жерави летят на юг.
Другаде е сега лято,
другаде зад морский шир,
там далече по земята –
жерави летят безспир.
И човека, ах, да има
като жерава крила
да избяга тая зима
на страдания и тегла.
По небето мълчаливо
се дочува дрезгав глас
все по-глухо и сънливо –
жерави летят от нас.
БЕЗРАБОТИЦА
Сутрин излизам с вяра последна,
вечер се връщам с празни ръце,
в къщи не смея право в лице
жената гладна да я погледна…
„Жено, прощавай, напаст голяма –
работа никъде няма!”
Минала зима, идвала пролет,
но аз не виждам слънце и ден,
аз виждам само глад и неволи:
скитам и моля, тъй, примирен,
тук господата, тамо ратайте:
„Работа, работа дайте!”
Нито съм болен, ни мързелив съм,
нито сакат съм, ни глух и сляп,
даже на звяра пища не липсва,
за мен – човека – няма и хляб!
Днеска благува само злодея.
„Работа, работа де я?”
——————————
пища (рус.) – храна
СЛЕД ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ
На тържествата в Оборище околийският началник
произнесе възторжена реч…
Из вестниците
От Оборище до Вола
бляска героичний път,
в пурпура на ореола
великани се редят…
След Каблешков исполинът
ей Бенковски – тоз титан,
като метеор преминал
през възкръсналий Балкан.
Петдесет години вече!
А по-живи са те днес –
и безсилна всяка реч е
за прослава и за чест.
Не безсилни – светотатски
речи се отправят тем
от витии, с бяс злорадски
що коват за нас ярем…
А народът гол и гладен
клати клюмнала глава,
той – добитъкът параден
в тез „народни” тържества.
И Бенковски, и Каблешков
питат със тревожен глас:
„Все ли тегне иго тежко?
Все ли турско е у нас?”