Димитър Иванов Попов

16.XII.1876 – 25.IX.1953

Роден. в гр. Карнобат. Завършва гимназия в Сливен. Учи медицина в Нанси, Франция. Завършва Школата за запасни подпоручици. Учител, чиновник, участва като офицер в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Редактира сп. „Червен смях”, „Наши дни”, „Нови дни”, „Наковалня”. Преводач на френска и руска класика. Автор на многобройни публикации в левия печат.

 

Издадени книги: „Морски капки” (1907), „От изток до запад” (1909), „Катастрофа. Едноактна пиеса” (1911), „Откровение“ (1919), „Железни стихове” (1921), „Избрани стихотворения 1895 – 1945” (1945, 1947), „Белият гълъб” (1951), „Избрани произведения в 2 т.” (1952-1954), „Избрани произведения” (1955), „Избрани стихотворения” (1958), „Събрани съчинения в 6 т.” (1960-1961), „Избрани творби” (1966, 1967, 1968, 1969, 1970, 1971, 1972, 1973, 1980, 1983, 1985), „Избрани съчинения” (1976, 1986).

 

 

 

ЖЕРАВИ

 

По небето мълчаливо

се зачува дрезгав глас

все по-ясно, приветливо –

жерави летят над нас.

 

Преорават се нивята,

жълти листи капят вред,

зачерняват се полята –

жерави летят напред.

 

Остър вятър ей повява,

есента студена веч

близка зима предвестява –

жерави летят далеч.

 

Няма веч цветя и песни,

няма вече слънце тук

с жарки си лучи да блесне –

жерави летят на юг.

 

Другаде е сега лято,

другаде зад морский шир,

там далече по земята –

жерави летят безспир.

 

И човека, ах, да има

като жерава крила

да избяга тая зима

на страдания и тегла.

 

По небето мълчаливо

се дочува дрезгав глас

все по-глухо и сънливо –

жерави летят от нас.

 

 

 

 

БЕЗРАБОТИЦА

 

Сутрин излизам с вяра последна,

вечер се връщам с празни ръце,

в къщи не смея право в лице

жената гладна да я погледна…

„Жено, прощавай, напаст голяма –

работа никъде няма!”

 

Минала зима, идвала пролет,

но аз не виждам слънце и ден,

аз виждам само глад и неволи:

скитам и моля, тъй, примирен,

тук господата, тамо ратайте:

„Работа, работа дайте!”

 

Нито съм болен, ни мързелив съм,

нито сакат съм, ни глух и сляп,

даже на звяра пища не липсва,

за мен – човека – няма и хляб!

Днеска благува само злодея.

„Работа, работа де я?”

 

——————————

 

пища (рус.) – храна

 

 

 

 

 

 

 

СЛЕД ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

 

              На тържествата в Оборище околийският началник

              произнесе възторжена реч…

                                                   Из вестниците

 

От Оборище до Вола

бляска героичний път,

в пурпура на ореола

великани се редят…

 

След Каблешков исполинът

ей Бенковски – тоз титан,

като метеор преминал

през възкръсналий Балкан.

 

Петдесет години вече!

А по-живи са те днес –

и безсилна всяка реч е

за прослава и за чест.

 

Не безсилни – светотатски

речи се отправят тем

от витии, с бяс злорадски

що коват за нас ярем…

 

А народът гол и гладен

клати клюмнала глава,

той – добитъкът параден

в тез „народни” тържества.

 

И Бенковски, и Каблешков

питат със тревожен глас:

„Все ли тегне иго тежко?

Все ли турско е у нас?”