Димитър Петров /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ

Димитър Петров Петров е роден на 30 март 1956 г. в Разград в учителско семейство. Завършил е магистратура „Библиотечни и информационни технологии и културна политика” в СУ „Свети Климент Охридски”. Работи като директор на Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев” – Разград.

Литературно – творческа дейност:

Краеведски изследвания: Издадени краеведски изследвания: „Село Островче” /история/ – 2011 г., поредица художествена мемоаристика „Известни разградчани”: „Да оцелее човекът в теб” /за художника Владислав Бабаров/ – 2005 г., „Да раздадеш себе си, да изгориш в себе си”/за Йорданка Куцарова/ – 2006 г., „Д-р Иван Кирчев или хомофабер” – 2007 г., „Борката – народният човек” – 2008 г., „Върти се мое колело”- етнопсихологическо изследване – 2005 г., „Родът Панчеви” /очерк за един разградски род/ – 2008 г.;

Кореспондентска дейност в местен и централен печат: От 1997 г. е кореспондент на регионален в-к. „Екип-7″, от 2005 г. на в-к „Гледища Днес” /води културната рубрика за поезия и белетристика „Огнище”/, от 2007 г. – на в-к „Лудогорски вестник” /води поетичната рубрика „Светилник”/. Има редица публикации в централния печат – в. „24 часа”, „Литературен вестник”, в. „Словото днес”, „Български писател”, „Новият пулс”, „Форум – север” и др. Има публикации в списанията „Разград”, „Път”, „Делиорман”, „Везни”, „Будител”, алманасите „Ирин-Пирин”, „Море”, „Дъга над Лудогорието”, „Брод”, в сборниците на СБП.;

Литературно творчество – автор и редактор: Авторска поезия: „Малки райски ябълки” – 1999, „Огън за двама” – в съавторство – 2005; Пише къси разкази публикувани във в-к „Словото днес”, в-к „Форум север”, в-к „Екип7″ и списание „Брод”. Участва със свои статии в различни научни издания. Съставител на сборника „Поетични хоризонти на българката” /2015/. Редактор на стихосбирки и други издания: „Ретро поза”, „Топли значения” – на Донка Василева, „Лудогорски напеви” – на Мустафа Чете, „Една лула тютюн не струвам”, „Сухи чирози” – на Иван Вълков, „Щъркелов урок” – на Ирина Петрова, „Среднощна елегия” – на Милен Йоцов; „Войнишките паметници в Разградска област” – на Стоян Великов, на книгите „Един живот за размисъл” на Росен Пенчев и „Пътека, съдба и приятел” на Пенка Цонева и др. Негови стихове са превеждани на руски, турски и румънски езици.

Награди: Национален литературен конкурс „Поетични хоризонти на българката”- Разград 2007 г. – Трета награда за поезия; Международен поетичен конкурс „Мелнишки вечери на поезията” – 2010 г. – специалната награда за най-добро стихотворение, писано за град Мелник; Специална награда в литературен конкурс за любовна лирика „Горчиво вино” – 2017 г.; Втора награда в Първи национален конкурс за вълшебна приказка „Гора вълшебница и нейните сестри Музика и Поезия” – 2018 г. Стара Загора. Специална награда за оригиналност на Трети национален конкурс за вълшебна приказка „Гневът на морето и неговите пазители“ – 2020 г. Стара Загора. Първа награда в  Четвърти национален конкурс за авторска приказка 2021 на тема „Приказка за слънцето и надеждата”.

Носител на голямата награда „Никола Икономов” в Разград за принос към културата на града. От 2011 г. е член на Съюза на българските писатели. Кореспондент на в-к „Словото днес” за Област Разград. Отличен с награда и грамота от СБП за принос към българската литература за 2020 г. Отличен за творчеството и книгата с разкази „Асо купа” със „Златен Пегас” за 2022 г.

 

 

 

 

ИГРА НА СУЛЬО И ПУЛЬО

разказ

 

В следствената служба на полицията се бяха събрали дванайсетте дарители на кръв. Тричленна комисия се състоеше от цивилен полицай от Службите по сигурност „Cosmic peace”, психолог от Института по приложна психология и научен специалист от Комисията по космически открития. Седяха на маса срещу привиканите лица. Психологът, жена на средна възраст в сив костюм, с прибрана платинено руса коса и строго лице, ги разпитваше:

– Защо дадохте кръв?

– Ами искахме да помогнем, затова.

– Не ви ли се стори необикновено това?

– Не! Чувствахме се щастливи.

В разговора се намеси седящият малко по-назад мъж, облечен в тъмнозелен спортен костюм:

– Кой от вас ще ми каже какво се случи, след като дадохте кръв?

– Аз – заговори на висок глас Петър Зевзека. – Като си отидох вкъщи, детето ми бе здраво. Марона, шуреят, го помоли да помогне и той каза, че е готово.

– И аз – викна Перлюб Морския. – Аз исках да ми помогне да си намеря паспорта.

– И… какво стана? – отново зададе въпрос Зеления.

– Ами, каза ми така: „Върви си у вас. Отвори Библията на страницата на (Матей 7: 7-8). Там е паспорта ти. Така и стана. Там беше. Обаче…

– Какво обаче, какво има още?

– Там пишеше следното: „Попитайте и ще бъдете възнаградени, търсете и ще намерите…”.

– Чакайте, чакайте! – провикна се Чавор Пастеловиц. – Преди три години ябълката пред входната врата на къщата ни изсъхна. Реших да го помоля да цъфне. Ама хич не вярвах в това.

– Е?… – намеси се отново Зеления.

– Като се прибрах, жена ми ме чакаше на прага, плачеше. Ябълката бе цъфнала.

После Комисията изслуша и останалите привикани на дознание. Изгледа записа от камерата в кръчмата от въпросната вечер. Ето какво видя.

– Добър ден, хора! – каза новодошлият.

Почерпените мъже си избистриха погледите. Нещо не бе наред с този тука. Първи го заговорва Петър Зевзека:

– Ти какъв човек си, бе?

– Ами като вас.

– Защо имаш сърце. Защо ти свети около главата. Да не си се мазал с фосфор? Я да видим, имаш ли криле?

Чу се кикот. Винаги след изказване на Зевзека се смееха.

– Да ви обясня – казва човекът притеснено. – Това около главата ми се казва нимба. Не мислех, че я виждате.

– Ха, ха, ха, ха… – примряха си от смях присъстващите.

– Ти не си като нас. Можеш ли да лекуваш с ръце?

– Навярно мога.

– Слушай, страннико, да те черпим едно… Какво ще пиеш?

– Аз не пия… Ще ми повлияе лошо.

– Няма… Това е ябълков балсам. Ще станеш като нас. Ще виждаш света с блеснали очи.

Новодошлият бе с дълга русо-червеникава коса. Със сиво-кобалтови очи и набола рижава брадичка. Попита, сякаш питаше малко дете:

– Защо градините ви са пълни с ябълки? Не трябваше ли да има само едно дърво. Мислех, че ще срещна Адам и Ева. Евите и Адамовците са тук в кръчмата, а в градината с ябълките има само едно куче.

– Тоя ще стане май за компания… – викаха вкупом развеселените пийнали мъже.

Единствената жена в помещението бе Катерина сервитьорката. Веднага хареса новодошлия. Отърка се в снагата му и го погледна в очите. Потръпна. Сякаш я удари електрически ток. Премина през гръбнака ѝ. Разбра интуитивно, че е човек, който знае какво прави. През това време присъстващите викаха през глава:

– Абе, пришълецо, майната им на ябълките. Правим ракия от  тях – ябълкова.

Наляха на странника голяма чаша. Казаха задружно „Наздраве!”. И отпиха. И той отпи. Наблюдаваха го, защото бе висок и необичаен за тези земни ширини. В гърдите му видимо пулсираше сърце. На всички до един на местата, където трябва да е сърцето, зееше празнота, обвита с прозрачна здрава ципа. В кухината нямаха сърца. Там капеха капки кръв като в системите за кръвопреливане в болниците.

– Пийвай, пийвай! Като омекнеш от пиенето, ще те питаме други работи. Само да не дойде Калин Маронов.

Точно в този момент в кръчмата влезе самият Калин. Всички млъкнаха. Той бе висок четиридесет годишен здравеняк. Смел и безразсъден, често налиташе на бой и винаги печелеше. Здравенякът постоя около две минути в центъра на залата. После приближи новодошлия. Изведнъж от очите му закапаха сълзи. Наведе се, коленичи, целуна го по ръката и започна да се моли. Присъстващите ахнаха! Как е възможно? Марона да се моли и да целува ръце!

– Човеко, – каза Калин. – Излекувай детето на Зевзека! Моля те! Жена му Адна ми е сестра.

Това се бе случило преди време. Сега вървяха разследванията. Комисията събираше информация и трупаше опит с цел да се докаже кое е било реално и кое не е. От доклада ѝ ставаше ясно, че има няколко въпроса, висящи без отговори. Случилото се и последвалите проблеми тръгнаха от петъчната вечер в кръчмата. Играли на „Сульо и Пульо” с новодошлия. Играта бе забранена от властите. Наливаха в дванайсет малки чаши ябълкова ракия. В едната от чашите сервитьорката Катерина впръскваше отрова. После подреждаше чашите в редица, без да се знае коя е със „светената” течност. Присъстващите заставаха в кръг. На масата пред наредените чаши, един срещу друг противниците в играта пиеха и се приближаваха към центъра. Двамата в случая бяха Бертолди Мавродинов и гостенинът. Той бе предизвикан, за да влезе в играта с лоши думи, засягащи го на достойнство и чест. Под ритъма на музиката, биене на тъпан, пляскане на ръце и поощрителни викове, играчите пиеха чаша след чаша. Запиваха вода и пак. Докато единият падне. Това се случваше всеки път, вследствие на изпитата отрова. В този момент напрежението се покачваше, защото не след дълго падналият ставаше от набъбналия в жилите му адреналин и започваше да се пули. Сякаш очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Викаха му „Пульо, Пульо…”. Вдигаха ръката на Сульо като победител. Победителят Сульо печелеше награден фонд от предварителните залагания. Пульо си тръгваше ошашавен, олюлявайки се, унизен и загубил играта. Така стана и този път. Пульо бе новодошлият гостенин. С изпъкнали очи, криволичейки и залитайки, се изниза тежко от кръчмата. Отвън се чу страшен трясък. Всички изскочиха и що да видят. Огромен камион бе блъснал човека със сърце. Оня лежеше на платното пред кръчмата и трептеше. Пияните мъже го натовариха на пикап и с още две коли придружители, го закараха в Спешното отделение на болницата. Дежурният лекар ги помоли да останат. Екипът от доктори и мед. сестри се щураха около два часа около тялото на странника. После главният лекар излезе в коридора и помоли, който желае – да даде кръв, за спасяването. Всички дадоха. Бяха дванайсет на брой. Там бе и Катерина сервитьорката. Бе доста притеснена, защото в тази игра досега не е имало смъртни случаи. Отровеният от веществото в чашата лежеше седмица вкъщи и се оправяше. Отровата не бе смъртоносна. Но сега се бе случил инцидент.

Рано сутринта в събота дежурният лекар отвори вратата на чакалнята и каза на задрямалите кръводарители, че пациентът е умрял. Тръгнаха си изнурени и нещастни. Трупът бе отнесен в моргата. В понеделник сутринта патологът отключи железните врати и ахна. Трупът го нямаше. На стената с белите плочки с красив почерк бе написано с кръв „Присъствието смалява славата!”.

Комисията по изясняване на случая оповести две загадки. За изчезването на трупа бе ясно. Някой го е измъкнал в събота или в неделя и е нарисувал надписа. Катерина Макавеева – сервитьорката, бе изчезнала безследно. Проблемът бе, че дванайсетте наблюдатели в играта „Сульо и Пульо”, дали кръв за спасяването на Човека със сърцето се промениха. Започнаха да им растат сърца. Това се виждаше явно в кухините на гърдите. Смисълът на случилото се противоречеше на всички закони на живота. Чудо невиждано. Ако бяха взели кръв от човек със сърце – щеше да има някакво обяснение. Но те бяха дали. Това караше властите и учените да търсят причината за промяната в Закона за безсърдечието. В старите предания и писания пишеше, че ако се появи човек със сърце, скоро ще започнат да растат и крила на хората. Те ще излетят и няма да има кой да бъде управляван, напътстван и държан в закони. Големият проблем бе, че кръводарителите, макар и „хванати” и прибрани в специализирана лаборатория за изследване на човешкото тяло, бяха разпространили случките си свързани с Човека със сърцето. Така го наричаха – Човека със сърце. Дори и да останеха завинаги в лабораториите без да видят бял свят, разказите им нямаше как да бъдат „изтрити”. Предаваха се от човек на човек, от уста на уста и лавината от зародиши на сърца растеше заплашително.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ДЕКЛАРАЦИЯ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ
Next post ПАМЕТНА ВЕЧЕР ЗА СЛАВ ХР. КАРАСЛАВОВ