КЛЮЧ ЗА НИКЪДЕ
Изтъняха чувствата,
изхабиха се –
подобно ключ за никъде.
Пак се срещаме,
вино пием,
а думите – ключ за никъде.
Премълчавана истина
дреме тихо край масата –
правим се, че не разбираме.
Хубаво е.
Неискрено е.
Аз ти разказвам вицове.
Тръгваме.
Тишина.
Тъжно е.
И даже глупаво.
Аз подавам ръка.
Ти подаваш ръка –
миг за никъде!
ПТИЦИ
Пеят птиците.
На радост
и пролет се учат.
Пеят
сред камбанния звън
на тъгата.
И летят!
В необятния свят
свобода –
летят.
Птиците!
А човекът?
Ако можеше да лети…
Ех, човеко!
Ако можеше….
БЕЛЕЖКА
НА ВРАТАТА
Валяло е.
Ти сигурно си идвал.
Но стъпките ти
е покрил снега.
И аз не съм те чула
във съня си,
а ти навярно дълго си звънял.
В разсъмналото питам,
но звездите
отдавна спят,
от тебе няма вест.
Бележка ти оставям на вратите:
Когато идваш, не звъни.
А влез!
ЗАКАЧАЛКА В КОРИДОРА
Грозновата, невзрачна
и ръчно направена,
тя блестеше щастлива
в коридора изправена.
Много гости пристигаха,
много верни приятели
и на нея окачваха
свойте дрехи немаркови.
И сияеше тя,
невзрачна, но весела
от многото дружески
дрехи навесени.
Натежала от радост,
от много приятелство –
окачалката стара
се счупи, за жалост.
И купихме нова.
Масивна, модерна –
за дрехите нови
на другарите верни…
Днес, голяма и празна,
тя стърчи в коридора,
че отдавна не идват
вкъщи никакви хора.
И сега на вратата,
на дата позната,
единствен звъни
за пари инкасатора.
ПРОВИНЦИАЛНИТЕ
ПОЕТИ
Те нямат ни титли,
ни кабинети
и почти на коляно
пишат свойте куплети.
Не попадат в проекти
и във ничии сметки,
и за тях няма сгради,
и престижни награди.
И безшумно минава,
тъй, без никаква слава,
денят им самотен,
и НЕоборотен.
Те живеят без титли,
даже без кабинети,
но за нас на коляно
пишат светли куплети.
САНДАЛЧЕ С ЛЯТО
Отива си лятото
и тъжно, и весело,
с бели сандалки,
със цвете в косите.
Целува ни весело,
целува ни есенно –
отива си лятото,
вече тръгват мъглите.
Ала някъде там,
във багажа ни скрита
песъчинка в сандалчето
блести дяволита.
Може сняг и мъгли
да покрият земята,
ала всеки си има
сандалче със лято!
ВИНОВЕН Е БЕЛИЯТ СНЯГ
Пак е снежен града
и се прави на весел
с побеляла брада
и коледна песен.
Тича весел хлапак,
птица пърха премръзнала,
пада белият сняг
по пътеката хлъзгава.
Тръгват стъпки навън
и нощта мълчалива
оживява. Звъни
в чаша глътка пенлива.
А навън все вали
и вали, и не спира.
Побелява градът
и пътеката скрива.
Хлопва пътна врата.
Оживяла надежда
в побелелия град,
в тъмнината се вглежда.
Но притихва край масата
празен столът ти пак
и виновен отново е
белият сняг.
ОБРАТНО НА ВРЕМЕТО
Обратно на времето, не мисля
за пари и за слава.
Мисля за онази топола, която снощи
някой беше отсякъл.
Над трупа ѝ огромен
разтревожени птици оплакваха
нечия участ –
на дърво или гнездо осиротяло,
не разбрах.
И не исках да зная…
Гледах ръцете
на мълчаливите мои съседи
и не мислех за пари,
и за слава не мислех…
Над мен, разтревожени, птиците
продължаваха да кръжат,
разотиваха се съседите,
автомобилите им с безразличие
отхапваха време,
обратно на времето, в което
разтревожени птици летят…
ГЕРДАН
И се ронят годините
като скъсан гердан
някак жалки, обидени
от деня огрубял.
Чувства тъжно потъват
в неоткрити очи,
все по-често ни лъжат
и в душата горчи.
Неизпратена обич
гасне в дом без адрес
и е сякаш във повече
тишината ни днес.
Не отварям вратата,
телефонът мълчи
и с отдавнашна дата
отминават мечти.
Вън подсвиркват сирени,
в новините – стрелба
и присяда до мене
вече друга съдба –
олисяла и грешна,
със фалшив бандерол,
и нахлупила смешно
нечий чужд ореол –
с жест помита годините,
този скъсан гердан,
разпилян от обидите
на деня оскотял.
* * *
Ръце
ще идват
да ни поздравят,
нозе
ще си отиват
с тежък спомен,
слова
ще обещават
дълъг път
и ще утасват
с първия следобед.
Ще помним
и ще губим имена,
любов
ще се изнизва
без постеля,
а някъде
от мрака
хладина
ще изпълзява
и ще ни обсебва.
В ръзъсмналото вече
ще мълчим
невярващи,
непътни,
полузрими.
И само тайно
в нас
ще озвучим
едни докрай
неизвървяни рими.