Тодор  КАРАКАШЕВ

Всички сме свидетели как светът се променя технологично (което е видимата страна на процеса) и интелектуално, нравствено и естетически, което пък е по-невидимо, но също е факт. По какъв начин това се отнася към детската литература, разбира ли се от писателите ни и как и доколко те го прилагат в произведенията си поне през изминалата година, ще се опитам да отговоря с предложените от тях книги. Книгата е събеседник на детето. Въпросът е, че тя е събеседник с визия. Освен това четенето прави децата различни. Дава им свободата да мислят. Така че детската литература не е само занимателно четиво или приятен начин за запълване на свободното време, а има ясно изразени възпитателни и социални функции.

Място в живота на детето. Всичко това променя не толкова естество-то на литературата за деца, колкото отношението към нея. Тя пак си е същата, само че облечена в нови дрехи.

И сега да се отправим към предложените книги. Първото налагащо се впечатление е, че имаме, с определени изключения, една талантлива литературна продукция, достойна за малкия читател.

Стихосбирката „Брани-недобрани“ на Атанас Звездинов съдържа най-доброто от детското му творчество. Най-интересното на тази талантива книга е, че поетът успява да пресъздаде света такъв, какъвто е в представите на детето. Стихотворенията се възприемат не като отделни произведения, а представляват части от един общ смисъл.

Разчитайки на интереса на малкия читател към занимателното и развлекателното, Атанас Звездинов влага по-дълбоки значения. Познати на пръв поглед теми и сюжети са интерпретирани по оригинален начин. Тук отличителен белег е честото преминаване от една тема към друга. Този преход става възможен благодарение на участието на героя в ролята на разказвач. Той влиза в диалог с читателя за съкровените неща на детството. За детето няма скучни работи. Всичко е интересно, от всяко нещо може да произлезе приключение.

В процеса на чететено се вижда, че идеите и състоянията са изведени посредством символи на достъпно и разбираемо за детето ниво. Например красотата на природата препраща към темата за любовта към родината. Даже в пейзажните стихотворения поетът не е описателен, а показва чрез действието някакво състояние. Той го прави в диалог или от първо лице, подканвайки невръстния си събеседник да търси скрития смисъл на посланията, закодирани чрез блага реч звънки рими и ведро настроение в текстовете. Това помага на читателя по-лесно да се интегрира в художествената действителност.

Чудесното оформление и красивите илюстрации допълват общото добро впечатление от книгата и заедно с всичко казано и недоизказано в нея, ни подсещат колко детската поезия е актуална и днес.

Книгата на Калоян Захариев „Проклятието на индианското злато“ е роман в стила на традиционния приключенски жанр, но вече в условията на модерния свят. Връзката между фантастично-приключенското и съвременните реалии (свят без граници, джипиеси, смартфони и прочее) показва възможностите за възраждане на жанра и това е голямо достойнство на романа.

Още от самото начало се завихря напрегнато действие, в което събитията се редуват буквално едно след друго.  Дадено приключение е последвано от друго, което от своя страна води към ново и така до самия край. Развитието на историята следва резултантната на тези събития, което определено поддържа вниманието на читателя, нетърпелив да разбере какво ще се случи накрая. Интересното е, че в по-късния стадий на действието нещата не само не се изясняват, ами се заплитат още повече. Това ни позволява да се абстрахираме от формалните единици на сюжета – …и причинно-следствена връзка и да се съсредоточим върху случващото се. В този смисъл написаното има кинематографичен ефект. Нека да вземем един пример, който илюстрира това твърдение. Много от главите в романа насочват към филмови заглавия: „От Русия с любов“, „Добрият, лошият и грозният“, „Bon voyаge“, „Сувенирът“.

Но това увлечение по динамиката кара автора да забрави за различните състояния на обстановката или героите. В живота децата се колебаят, страхуват се и изобщо преживяват различни чувства. При героите на Калоян Захариев подобни чувства няма, а следователно такива ще липсват и на читателя. Лишени от емоции, персонажите са се съсредоточили върху действието. Превърнали са го в своя житейска философия, изразена в начина им на мислене и поведение. Освен това тяхната самоувереност ги прави предизвестени победители. Това от една страна е добре за читателя, защото го кефи, но от друга излиза недостоверно. Защото ако вникнем в текста, ще видим, че героите почти не срещат съдбоносни изпитания. Ако все пак им се случи, те бързо и безпроблемно решават нещата, благодарение на едва ли не безкрайните си умения. На   възраст между 14 и 27 години те вече умеят да стрелят с автомат, да карат камиони, владеят карате и при това знаят всичките езици, на които им се налага да общуват, според това къде ще ги запрати съдбата. Да не говорим, че вече са обиколили всички континенти, островната държавица Вануату насред Океания, били са в Брюксел, Пном Пен и къде ли още не.

Този начин на изложение логично насочва към съдбоносната предопределеност на приключението. Но интегрирането му в разказа става по съвършено нов начин. В конвенционалната проза за деца, кога случайно, кога не толкова, приключенията сами нахлуват в живота на героите като го променят. В „Проклятието на индианското злато“ героите сами ги предизвикват. Те никога не са изненадани. Единствената неочакваност е появата на Стареца с флейтата, която е от съдбоносно значение. Участието му в сюжета има двоен статут. От една страна да улесни героите в тяхната мисия, като същевременно им покаже, че нещата имат сакрален характер. Второто е още по-значимо. То говори, че индианските богове са избрали децата за откриватели на съкровището.

Романът на Христина Панджаридис „Часовникът, който върви назад“ е построен на обратния принцип. В него преобладава психологическото начало, докато самото действие се развива повече в зоната на виртуалното. Историята показва два паралелни свята – реалния и фантастичния, през преживяванията на едно пораснало дете. Нина е 14-годишно момиче.   Светът на големите силно я привлича, но детският още не бърза да я пусне. Тъй че, още от първите редове ставаме свидетели на двойнствен разказ, в който събитията имат общ произход.   Началото е едно пътуване до Франция, където живее новият приятел на разведената Ј майка. Водена от желанието за силни емоции, тя трудно се приспособява. Нина е раздвоена, но не и разколебана. За да върне душевното си равновесие, тя се хвърля устремно в света на красивата измислица. В този момент повествованието променя характера си в едно безкрайно сегашно време. Фантастичният свят я пренася в детството. За това помага часовникът, който върви назад, случайно намерен от момичето. Необикновеното в него е, че той неочаквано се оказва омагьосано момиче. Връзката между тях се засилва когато се разбира че и двете са деца на разведени родители.

От този момент следват фрески от приказки за омагьосани жаби, вълшебни гарвани, надарени с човешки качества, оживели портрети и прочее. Тук от особено значение е присъствието на Часовника, който върви назад. По принцип часовникът се възприема като символ на линейното време. Но Часовникът Дафна  сякаш се опитва да върне времето назад към безметежното детство. Така той от символизиращ се превръща в символ. Символ на символа.

Кратката ваканция на героинята отъждествява прехода от детството към моминството. Дали нейното пътуване е само случайност? Дали не е намесата на съдбата? Това може да каже читателят сам за себе си. За нас по-важно е друго – мисълта, че момичето е пораснало, но завинаги ще си остане в детството. Това е истинската му магия и магията на тази книга.

Книгата на Кръстю Пастухов и Севдалин Генов „Лети лети… слонче“ ни води в приказния свят на отминалото-неотминаващо детство. Приказките в нея са близки до стила на Джани Родари и Доналд Бисет. Те са изпълнени с фантазия, която придобива смисъл единствено в представите на детето. Както в най-хубавите образци на жанра и тук всичко е възможно – локомотивче да си пада по шоколадовите торти, слончето да лети, а градината да плува в морето подобно на кораб.

Най-важният принцип, който прави разликата между сборника и другите подобни четива е в подхода към изображението. Авторите не учудняват очевидното, а тъкмо обратното – представят чудесиите като нещо нормално и постижимо.

Различните истории в книгата са късчета от детския свят. Затова всяко значение може да се разбере само и единствено ако се погледне през очите на детето. Същото може да се каже и за героите, от което произлиза тясната връзка между тях и малкия читател. Персонажите са надарени с въображение и добронамереност. Те откриват смисъл там, където той изобщо липсва в света на големите хора. Същевременно през цялото време общуват с читателя – показват му чудни неща, забавляват го, карат го да съпреживява историите им и така го предизвиква да участват в процеса.

Простичките наглед случки и ситуации пораждат сложни асоциации. Детето не само ги изживява, но ги и преживява. За това допринася езикът на писателите, който в лека и достъпна форма осигурява достъпа до значенията. Книгата е богато илюстрована, което е едно допълнително достойнство към талантливото четиво в нея.

От представените заглавия може да се направи извода за увлечение към приказката. Ако се абстрахираме от обстоятелството, че всички приказки са подчинени на действието, то те могат да се групират в две категории. Първата от тях засяга функционалната страна на историята. При нея е важна поуката. Според идеолога на това течение Владимир Проп, всичко в нея е подчинено на логика и последователност в действията. Освен това всяка мисъл, постъпка или състояние следват добрата стара причинно-следствена връзка. Втората категория чийто най-изявен представител е Джани Родари, е един празник на фантазията. В приказките от този тип на най-обикновени, познати, тривиални действия се придава магически характер. В тях е възможно абсолютно всичко, без да се налага мотивировка на случващото се.

„Приказната азбука“ на Живка Сланчева определено се причислява към първата от двете групи. Тази книга най-ясно показва една съществена краска от многоцветната палитра на детската литература у нас, която, за съжаление в последно време бива пренебрегвана. Авторката се връща към образователно-занимателния принцип в приказното слово, като изразява по художествен начин важни човешки и социални ценности и мястото им в живота на детето.

Оживяването на азбуката е най-краткият начин да се достигне до интереса на детето. Той е доста познат като модус, многократно експлоатиран в гатанки, стихове и други жанрове. Причината е, че писателката залага преди всичко на лесното усвояване на текста. Малкият читател разпознава важни значения от живота и отношенията между хората посредством познати и обичани другари – буквите. Самата азбука е отправна точка за навлизане в художествената реалност където всъщност е истинският смисъл на четивото. На подтекстово ниво авторката прави паралел между азбуката и живота. Азбуката съдържа привидно неголям брой буквички, но с тях се образуват безкрайно много думи. И човешките добродетели са немного на брой, но са предпоставка за неизброими добрини. И както буквичките оживяват само когато са събрани в думата, така и нашите ценности придобиват стойност ако са приложени към хора, имащи нужда от тях. Най-важното е да се усвои азбуката на живота.

Погледнати от такъв ъгъл, това не са обикновени приказки, а приказни исто-рии за човешките добродетели – милосърдие, доброта, любов към знанието и още много като тях. Те са истории с мисия. Прицелени към човешката природа, подсещат ни, че във всеки от нас съществуват добри страни, за да даваме живот на доброто.

Банко Банков в сборника си „Шарена торба с днешни приказки“ разказва случки, в които случващото се е някъде по средата между измислицата и живота. Приказките му са малки по обем, но големи по смисъл. Техни герои са животинките, станали приятели на децата от илюстрованите книжки още в най-първите им години. Самите персонажи са надарени с човешки черти. И те като децата са палави, жадни за приключения и разбира се, неуморни в своите лудории. В основата на сюжетите попадат нелепици от случаен характер, които  определят развоя на събитията. Случките стават още по-привлекателни когато от тях следва друго действие. Те неизменно имат весел характер. Като охлювчето Ули, което тръгва на околосветско пътешествие с обещанието да се завърне на следващата заран за закуска (комичното тук произлиза от несъответствието между възможности и желания), или пък очилатото маймунче, фен на фантастичните приказки. Тези епизоди често провокират малкия читател да прояви определени чувства.

Постъпките на героите силно наподобяват тези на децата. Това е достатъчно условие малките читатели да се замислят  за поведението си и да се поучат. Възможността за съпоставка надхвърля чисто занимателното и разказът се превръща в средство за убеждаване. Но децата не обичат да ги поучават. Те предпочитат да приемат истините по иносказателен начин, който задължително да е и интересен. Приказките на Банко Банков правят точно това.

Една книга прави впечатление – „Лупо и тумбо“ още с първите си редове спечелва благоразположението на читателите.  Двамата герои идват при децата да им открият красивата мъдрост, която се съдържа в многообразието на живота.  Нека да видим как авторката Петя Кокудева защитава тези идеи.

Макар и кратки, отделните текстове съдържат дълбоки истини, които могат да се разберат по имагинерен път, без намесата на логиката. Всяка логика убива приказката. Тумбо и Лупо имат отговор на всеки въпрос и обяснение за всяко свое деяние. Читателите ще останат възхитени от начина, по който го правят. Повествователят се изкушава да говори по своя шантав начин, без да се подлага на съмнение, че може да остане неразбран. Основното, което ги води в разсъжденията им, са въображението и усещането за красота. Тумбо и Лупо намират привлекателност и в най-непривлекателните неща – мъглата, бедата или страшния леопард, защото са дарени със способността да виждат живота само откъм хубавата му страна.

Текстовете нямат пряка логическа връзка помежду си. Но съдържанието в тях дава много основания идеята да не прекъсва. Същевременно всеки епизод е в състояние да промени възприятията на детето. Той представя изображението и едновременно с това представата за него. А това е възможност детето да се научи да мисли синтезирано и в образи.

В книгата на Петя Кокудева фантазията и мъдростта влизат в съперничество, резултатът от което е едно наистина забележително четиво. Общото впечатление се допълва от прекрасните илюстрации на Ромина Беневенти. Без съмнение, тази книга ще се сдобие с много читатели, а симпатичните герои Тумбо и Лупо – с нови приятели.

„Гошо и малката вещица“ на Чичо Ники подсеща за някои нравствено-етични проблеми. На практика сюжетът започва от момента, когато Лалка започва да пречи на игрите на животинките. По този начин тя влиза в живота им като разваля най-любимото от него. Те се опитват да си помогнат, докато не изпадат в безсилие. От този момент присъствието им е нещо като отсъствие. Неслучайно след като ги застига опасността, те се изпокриват. Все пак действията им имат значение и то не едно, а цели две: първо, абдикацията им определя по-нататъшния развой на събитията и второ, дават възможност да се открои истинската същност на главните герои – Гошо и Лалка. Лалка е вещица по неволя, което не оправдава нейните постъпки. На злините Ј вълчето отговаря с добро. Така авторът изпраща ясно послание до своя читател, че едно зло не може да се поправи с друго зло, а единствено с добро. Твърдението съдържа препратки към християнските ценности, най-важната от които е милосърдието, а също и любовта към ближния. Сълзата на Гошо, а после и целувката му връщат вещицата към първоначалния Ј облик на симпатична козичка. Чудото на злото побеждава магията на злото. Играта може да продължи…

Най-значимата  характеристика в стихосбирката „ШЈ“ на Дита Маркова е, че на практика обхваща най-важните теми в детския свят – сестричката, учителката, игрите, природата и животните. Тази многообхватност представя текстовете в нова обстановка, която увеличава тяхната значимост и красота.

Стиховете в повечето случаи са сюжетни. Те имат пряко отношение към живота и по тази причина конкретната идея винаги е защитена от конкретни действия. Затова може да се твърди, че психологическата причинност следва събитийната. Без съмнение и тук основната тема е детството в различните му проявления. Тя влиза в множество интерпретации, като в крайна сметка се налага усещането, че то е навсякъде. Но не че детството е навсякъде в живота, а че животът е навлязъл в детството и е приел неговите черти: весел, искрен, занимателен и винаги различен.

Добро впечатление прави умението на авторката да избягва поученията. Същевременно тя е чужда на версификаторството, а изповедите пред малкия читател са не само дълбоко лични, но и много емоционални. Това я доближава до детското светоусещане, сякаш стиховете са писани от деца. Дори когато като разказвач влиза в ролята на детето, творческото Ј поведение позволява на малкия читател да приеме стиховете като свои.

Виктор Самуилов е доказан майстор на поетичното слово за деца. В сборника  „Нъцки“ текстовете му не са обикновени стихотворения, а весели истории от детското ежедневие. Интересът се поддържа от непрекъснатото сравнение между читателя и лирическия герой. От отделните делнични случки авторът налага внушения, които имат важно значение за живота на детето („Измиване на лицето“, „Лесно и трудно“, „Късмет“ и други като тях). По този начин прави делничното значимо, обикновеното – интересно, скучното – занимателно. Разглеждани по този начин, темите придобиват съвършено нов смисъл. Те се превръщат в опонент на всяка трайна установеност, тривиалност или безтворчество. В тях откриваме склонността на детето да оприличава живота според своите представи и никой не може да го отклони от тази негова представа. Дори за неприятните във всяко отношение неща като обидата или болестта, то намира начин ако не да ги коригира, то поне да ги направи преодолими. Това обяснява как външно веселият тон зарежда читателя с настроение и оптимизъм.

С други думи, връзката между логиката на случката и шегата е тяхната взаимна обвързаност. Всяко от значенията е причина и аргумент за другото. Това, че Виктор Самуилов говори за сериозното по шеговит начин е една от най-важните характеристики на неговото творчество. По този начин читателят не само ще усвои по-добре историите, но ще ги приеме като свои, лични, защото те отговарят на неговата същност.

Стихотворенията на Славейко Чамурлийски във „Весело хорце“ показват, че той добре познава света на детето с неговите особености, мечти или приумици. Авторът борави с теми, засягащи обичайните и обичани от малчуганите дейности или състояния – игрите, училището, любовта към майката и пр. Най-хубавите работи са посветени на игрите и детското ежедневие.

Но въпреки сполуките на сборника, в него се виждат и редица несъвършенства. Преди всичко стиховете изразяват идеята прекалено открито и директно. Така се губи магията на словото. Авторът повече преразказва, отколкото да изгражда от обикновеното една необикновена художествена реалност. Лексикалният набор от изразни средства също не помага за читателското възприемане. Може да се каже, че книгата не е слаба, но и не впечатлява като идейно-тематично съдържание, слово, образност или послания към малкия читател.

„Котешки съд“ на Милчо Марков е колкото кратка, толкова и съдържателна. Историята се развива в стила на Макс и Мориц. Героят е палаво дете, което изразява въображението си в игрите за сметка на невинните котенца. Постъпката на Иво, която е в основана на сюжетното действие, повече е плод на палавата му природа, отколкото на жестоко отношение към животинките. Това обаче не го оправдава. Защото дори да сме сигурни, че момчето не влага умисъл, остава въпросът – дали онова, което прави на другите, им се харесва?

Действието в разказа минава по смисловата верига грешка-наказание-поука. И ако грешката е несъзнателна, както вече казахме, а наказанието – въображаемо, то поуката е напълно реална и в това е смисълът на тази иначе кратка история.

Иван Мишев е представил две книжки. „Приключенията на Ежко“ съдържа няколко истории за най-малките. В тях главен герой е таралежчето АЙ-ОЙ. Всяка негова постъпка е предизвестие за весела случка. Комичното произлиза от това, че бодливото животинче се опитва да прави добрини, но се получават злини. Или, както би казало то, „аз не съм ги викал, те самички идват“. И все пак краят е оптимистичен, какъвто трябва да е във всяка детска книжка. Думите на Ежковите татко и майка съдържат дълбока мъдрост, която е насочена колкото към него, толкова и към малкия читател. Другата му книга „Шарено козле“ обхваща стихотворения с теми от детството, доста от които са познати от илюстрованите книжки за най-малките – игрите, Баба Марта, майката, домашните любимци и прочее. Самите текстове в повечето случаи са кратки, което отговаря на нетърпеливата природа на малчуганите. Те принадлежат на идеята във всяко нещо да се търси светлото и увлекателното, което определя детството като най-привлекателното място за човек, независимо от възрастта му. При това го прави на ясен и достъпен за читателя език. Всичко това няма как да не предизвика неговия интерес.

Кирил Назъров е друго знаково име в съвременната ни литература за деца. Книгата му „Весело букварче“ съдържа стихотворения, тематично ориентирани към съзидателните импулси на първокласника да усвоява азбуката. Освен пряката функционална зависимост на стиховете, която така или иначе е факт, поетът помага на детето да погледне с други очи на учението, разширява неговите естетически възприятия и възможности, подпомага образното му мислене едновременно по ментален и сензитивен начин. Текстовете му носят значения, необременени от версификаторството и измислените писания. Кирил Назъров търси пътя до познанието чрез близки на детето понятия. Използвайки дадена буква от азбуката се заформя история, която от своя страна е възможна благодарение на буквичката. Едното значение съдържа в себе си другото и обратно.

От важните достойнства на книгата е, че читателят достига до идеите не чрез поучения, а по занимателен и атрактивен начин. Благата реч и обичта към детето от страна на автора сякаш премахват бариерата на несигурност и правят предизвикателството приятно и което е по-важното – преодолимо. Въпросът има и друг аспект – поетът дава свобода на малкия читател в процеса на четенето да съкрати текста до възможния минимум, като не позволи разточителство.

След като е усетило всичко това, детето е разбрало идеята и нещо повече – то няма да се откъсне от нея.

По подобен алегоричен начин развива идеята си и Юлия Момчилова в приказката „Търся приятел“. В основата на сюжета са явления, които са характерни за хората, но детето ще ги разбере по-добре чрез поведението на горските обитатели. Виждаме как някакво качество или черта на лирическите герои, забутана в периферията на ежедневието, се възражда не чрез определено действие, а чрез емоционалното преживяване от него. В началото те заслужено си навличат неодобрението един другиму, но в края спечелват симпатиите на читателя. Защото са се завърнали към истинската си същност и отново са милите същества и добри приятели, познати от приказките.

За книгите на Йоанна Папазова, а те са три, ще кажем, че историите в тях са в пряка зависимост от персонажите. Заглавията са обединени в три идейно-тематични цикъла, посветени на растенията, животните и света в гората и полето. В опитите си да доближи читателя до идеите, тя одухотворява природата и дарява животните с разум и чувства присъщи за хората. Давайки на детето определени познания за тях, авторката го прави по един доста своеобразен начин – изхожда от факта, търсейки значението на идеята не като действие, а като резултат от това действие. Намерението Ј е детето да осъзнае по художествен път техните качества, което ще му позволи да ги заобича от малко.

Това понякога подвежда писателката. На моменти повече разчита на описанието, отколкото на метафориката и образността. Нещо повече, тя изобразява ония атрибути на обекта на произведението, които тъй или иначе са добре познати. Ето само някои от многото примери: „Тя е дърво плодно, зная…“ (сливата), или пък „В лозето живее тя, крие гроздето с листа…“ Все пак истинска утеха е да се върнем към смисъла на стихотворенията, с който Йоанна Папазова изпраща послания до децата да обичат природата и нейните обитатели.

Под хубавото заглавие „Деца като слънца“ са събрани приказки, стихове и песни не на един, а на цели шестима автори – Снежана Желязкова, Маринела Стоянова, Теодора Стоянова, Зоя Симова, Исмет Уручев и Славина Петкова. Всеки един има своите творчески особености и предпочитания, затова интерес представлява общото в идейно-тематичен и мисловно-емоционален смисъл, което определя книжката като единно художествено цяло. Отличителното за всички е вдъхновената обич към малките, което е характерно за хора които са най-близо до тях  в живота – родителите и учителите.

Произведенията са ориентирани към доброто и ще бъде така. Това обяснява защо детето, което се налага като лирически герой, е носител на тези добродетели. Авторите го изразяват по един непретенциозен, на моменти и наивен начин, но кой може да каже, че това няма да се хареса на малкия читател?

„Злостории“ на Явор Цонев е книга в стила на старите приключенски романи. В същото време двамата герои са деца на съвременното поколение на смартфоните и таблетите. Ще оживеят ли романтиката и приключенията в подобна обстановка. В действителност тук откриваме склонността на детето във всяко нещо да съзира приключения, а когато не ги открие, да си ги измисля.

Поредицата от подобия и несъответствия свързва тайната книга с фантазията на детския свят. Това напълно променя същността на изпитанията. Търсенето на книгата се превръща в търсене на код, чрез който се достига до естеството на акцидента като лайтмотив в разказа. Накрая обяснимо се прокрадва мисълта, че не децата са открили тайната книга, а книгата е открила тях. А перипетиите им са награда и същевременно изпитание за куража. Както се вижда в разказа, те нито за миг не проявяват страх или малодушие.

В книжката си „Весел свят“ Борко Бърборко (псевдоним на Борислав Ганчев), залага на онова весело настроение, което съпътства детето през целия му живот. В центъра на вниманието са определени недостатъци (лакомия, суета и др.) на героите, които по своеобразен начин се нагаждат към името му. Сполучливите сравнения като „коминочистач“, „Баба Яга“ и пр., засилват убеждението за същността на всеки от тях. Отъждествяването на името с героя е незлобливо, без да унижава, но и без смекчаване или прикриване на грешките. Интегрирането на насмешката в текста показва най-краткия път към промяната. Така разказани от автора, историите му придобиват по-дълбок смисъл – когато прояви даден недостатък, той се прилепва към него и го следва, както го следва и неговото име.