Свещената българска земя е родила много свои поети, които да посяват и оставят светли крачки в поетическата материя на нейната свещена Книга – плът от плътта на Бога, както добре е разбирал това Пенчо Славейков, който е прозрял, че Бог и България са единство в двойна плът.
Един от тях е и златополският поет, който вече 76 години събира отблясъците в позлатата на тракийската низина, в течащите като жива кръв залези, в златните гроздобери и в нейните мистериални вина…
Вече 76 години се въздига с възправящото се към безкрая Злато поле, Димитровградско, което, заедно със светещата дори и в мрака Марица, нашепва слова за вечния храм на Бога – природата и човешката душа. За криещата се в преходността и краткостта на живота и словото безпределност. Преживяващите и прославящите така тези безценни Божии дарове поети, като Демир, повтарят и възвестяват ставащото във вечността, свалят небето в земни звуци и така връщат обратно дареното им от най-големия Творец. Тогава и най-малкото българско селце, носещо тази свята вибрация, не е по-малко значимо от Париж и което и да е друго място, в което жаждата за светла жар никога не пресъхва. И няма къде да се отиде по-нататък от него, както възкликва Демир в стиха си “Незабравен от Бог”, част от най-новата му книга “Злато поле-Париж”, дело на издателство “Захари Стоянов”.
Честит да бъде и все така да рисува живота с цветовете на златополската есен, както и с огъня и жълтата жар на своето горещо обичащо сърце!
На 5 октомври поетът Демир Демирев отпразнува с приятели и поети своя 76-ти рожден ден в родното си село Злато поле, Хасковско. Член е на СБП. Председател на фондация “Вапцарова вяра” – клон Димитровград. Автор е на няколко поетични книги, сред които “Бяла вода” ; “Само душата ми…” ; “Усилия” “Писма за тебе” ; “В сянката на розата”; “Тополчице” ; “Лъжецо мили, Одисей…” ; “Невидимото ще узрее в есента” ; “Навътре в мълчанието”; „Говори облакът”. Негови стихове са превеждани на руски и португалски, а по някои от тях са написани песни. Неотдавна беше награден с престижна награда в Париж в международения конкурс на името на поета Гийом Аполинер под надслов „Цветните игри на Пиренеите”.
Лияна Фероли
Там при любовта
В Париж
с последната ми есен
и Целувката на Роден –
чаша недопита самота.
През зимните сънища
В тъмното на езика
място си стори
бяло кокиче.
Не изсъхва тревата в мен
Дъждът когато вали
и още го чувам
значи жив съм.
