Гюлшен Алиева е родена в град Свищов. Завършила е Медицински институт във Велико Търново. Живее в град Плевен и работи като медицинска сестра.Член е на Дружеството на писателите в Плевен и от 2022 г. е член на Съюза на българските писатели. Пише стихове от дванадесетгодишна възраст. Автор е на седем стихосбирки.
Носителка на престижни награди от национални поетични конкурси.
През 2010 печели първа награда в поетичния конкурс „Магията любов“ – Казанлък. През 2012 г. – първа награда в „Любовта е пиянство и пиянство от любов“ – гр. Силистра. През 2014 г. печели голямата награда за поезия „Дървото на живота“ – приз на кмета на град Стралджа. През 2017 г. е удостоена с наградата „Николай Искъров“ – гр.Свищов. През 2018 г. печели отличието „Златно дунавско перо“ – гр.Свищов. През 2019 г. получава наградата „Изящното перо – 2019“ – Чикаго. През 2020 г. е удостоена с награда „Александър Муратов“ – гр. Плевен. Печелила е първи места в конкурсите „Наздравица за любовта“ – Асеновград (2021) и „Свищовски лозници“ (2023).
ДИВА РЕКА
Аз съм дива река
и валя дъждовете си
и разливам водите по боси треви
на камък троха
във филджан глътка вино
очите ми – две незабравки в синьо
Аз съм дива река
по ръцете ми лято
отънели кошули във мамина ракла
нося огън във пазва – кълн циганско лято
по стъгдите в оранжа огрято
Аз съм дива река
със бодливи поличби
утринта ми е залък ситно отчупен
димя ечемяна по друмища ходя
и знам че животът съвсем не е песен
Аз съм дива река
пъстри стомни люлея
нацъфтявам пшеничена в юнски хармани
жъна наръчи обич в разлюляната нива
във пъстър чембер пастря спомен от лани
Аз съм дива река
бреговете си нося
житен сноп са ми дните, бяла роса
в разораните угари веза съдбата си
прецеждам вода за милиарди сърца
ЗАЩО НЕ МОГА
Защо не мога да си тръгна от ръцете ти –
ластари черешови по разсъмване
преди по угари да бликнат тънки макове
полето да наметне лимонената риза
и снопи житени в хармана да се сипнат
защо не мога да сбера смолистите си плитки –
два сплита юлска ръж в октавата на август
в чембера да ги скрия
защо не мога да избягам от очите ти
очите ти – две сини перуники
яснеещи под звездната мера
защо не мога да забравя песента ти
да ромоли във сушата на август
да се усуче в кадифето на очите ми
и като троха да се орони
защо не мога да затръшна вратите ти
неразлистена и бяла
да оставя ябълкови следи
да избягам памидена от предсказания и от поличби
защо не мога да си тръгна от ръцете ти
с едно пречупено крило да нагазя боса
в маранята на душата ти
и каквото е било било
и да се откажа от проливните ти дъждове
защо не мога да си тръгна защо не мога
във моите сънища за бога
***
Не, не ме събуждай по разсъмване!
Тогава съм притихнала във скута ти,
памидено-пияна и кошутена,
и съм в ронливата жарава на ръцете ти,
божествено красива и разхвърляна,
и кърша вечерта на ситни къшеи
сред палещите връщници на борове,
докато съм росата белопръста
и се топя във лава от очите ти,
докато преораваш залеза със рало
и в скута ми пресипваш пресни багри –
не, не ме събуждай по разсъмване,
доизрисувай, моля те, очите ми
със цвят на кадифе от пъстро лято,
доизрисувай арфата ми бяла,
скорците чуй как ронят късни химни,
доизрисувай ме пшеничена
в бието на басмяната ми дреха,
долей филджаните със вино, моля те,
доизрисувай ме пасхално жадна,
долей от ромола на нежността си,
долей руменина във устните ми топли.
Не, не ме събуждай по разсъмване,
нека да поскитам белонога
със яшмака ален на цветчета,
нека да отлея в шарената стомна
белите си чувства и да ги донося,
нека да донижа във гердана
съдбата си до твоята съдба…
Не, не ме събуждай по разсъмване –
дочакай да се оттече сънят ми!
СЛЕД ТРЕТАТА ЧАША
Живеят ме още мъжете неслучени,
разсипват багри в небесната ложа,
след третата водка разбиват чашите,
търкалят усмивки по бялата кожа.
Напиват ме още от белите менци,
крадят ми очите бадемово диви,
гнездят върху скулите лунни шевици
допиват ме още кошутенонежна.
Кърпят снагата ми боса и зъзнеща,
забравят в извивките мъжките длани,
след третата чаша се вричат в сърцето ми
наджънват ръцете ми – диви хармани.
Още скитат – хамали по нощи в душата ми,
на тънки филии поднасят ми чувства,
след третата чаша събличат сърцето си
и дълго овалват страстта по бедрата.
Още ме вдишват сред луди звездици,
в които наплитам сюита от думи,
търсят ме още в антични девици
пазят душата – главня от струни.
Живеят ме още мъжете неслучени
в сълзата, в която отдавна ме няма.
Надават ухо във капчук от сърцето ми,
пазят ме в изгрева нежно пембяна.
ФИЛДЖАНИ ОТ ЧУВСТВА
Още се палят мъжете в снагата ми,
още подклаждат огньове във нощите,
още ми носят във скута росата
и съчки от пъстрите чувства подпалват.
Преливат ме още във бели филджани,
опитват вкуса ми във житени хапки,
отпиват ме още със грапави длани,
отпиват до лудост лиричните капки.
Още ми пращат щурчета, за Бога,
в плитките сплитат жълта иглика,
още ме търсят в мома белонога,
галят нозете ми в дива тръстика.
Пресрещат ме още в антична талига,
присядат хазартно във моето лято,
гнездят ме в гнездото с една чучулига,
шарят ме още в шарения от ято.
Още ме ронят във вино тръпчиво,
люлеят гласа ми в родопски сонати,
кършат ме още напук и във слово,
още ме любят безсънноинатни.
Пренасят ме още в писани стомни,
още ме сипват в една месечина,
цъфтя, нацъфтявам в душите бездомни
и още се търся в стрък детелина.