Владимир Зарев
пред в. „Словото Днес“

„Ако напиша оптимистична книга, тя няма да е правдива“
„Писател е този, който успява да изгради свой единствен и неповторим свят“
„Децата ни говорят с триста думи“
През юли Вие бяхте удостоен с една от най-високите български литературни награди – „Иван Вазов“. Признание, естествено за писател от Вашия ранг. Честито! Същевременно, виждам парадокс във факта, че наричан „българския Балзак“ след излизането на романа Ви „Разруха“ на немски език през 2007 година и главоломния му успех там (над четирийсет отзива в най-значимите вестници и определянето му като „най-добрата книга, написана за прехода в Източна Европа“ и „най-успешната българска книга, излизала някога на немски език“), колекцията Ви от български награди не е голяма… А може би тъкмо това е недвусмислен белег за истинско служене на думите, за отдаденост на обединяващата национална кауза, характерна за Вашите романи?
– Благодаря за високата и щедра оценка, надявам се тя да се потвърждава от качеството и стойността на книгите ми. С удоволствие ще отбележа, че в момента на пазара има девет мои романа – в книжарниците се продават епичната фамилна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“ , по част от трилогията бе заснет навярно най-сполучливия български сериал „Дървото на живота“ и още: „Разруха“, „Светове“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“ и постмодерния роман-игра „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Особено важно за мен е, че немалка част от тези книги са писани преди промените през 1989 година. Що се отнася до наградите… за двадесет и пет години участие в литературния живот преди 1989 година имам само една награда – „Михалаки Георгиев“ и тя е ми бе присъдена във Видин. След т.н. демократични промени нямам нито една награда. Книгите ми бяха номинирани два пъти за наградата на ВИК, три пъти за „Хеликон“, три пъти за „Христо Г. Данов“, два пъти за „Елиас Канети“ и два пъти за голямата награда на Национален фонд „13 века България“. Романи като „Разруха“, „Светове“, „Законът“ просто нямаше как да бъдат подминати, затова „добронамерените“ журита ги номинараха, но след това по правило награждаваха някое книжле. Това е причината, поради която високата награда с името на патриарха на националната ни литература Иван Вазов така приятно ме изненада и също така дълбоко развълнува. Предполагам, че я получих, защото в журито не участваха колеги писатели и някои многоучени професорки, които сякаш са несменяеми оценители и са абонирани за всички журита.

В словото Ви при връчването на Вазовата награда има една поразителна характеристика на патриотизма му: „Любов до захлас по собствения народ.“ Вашият разобличителен непатетичен патос, слизането до дълбините на човешката разруха в повечето от творбите Ви от последните две десетилетия и отгоре, не е ли обратната страна на същата монета?
– Във всичките си книги съм се стремял към две неща… към създаването на пълнокръвни, верни, дълбоко драматични и съдбовни човешки образи и към истината. А истината не беше особено усмихната преди демократичните промени и е не по-малко неприветна днес. Вече двадесет и пет години присъстваме на един несвършващ грабеж, който унижи и най-лошото – обезсмисли труда на няколко поколения българи. Пред очите ни бяха корумпирани полицията и съдебната власт, имунната система на всяка държавност; беше изграден олигархичния модел на управление, който се характеризира с небивала престъпна свързаност между политическата класа и рафинирани нахални мошеници от всякакъв вид. Вярно е, че през тези години на безкраен и мъчителен преход беше възстановена свободата на словото и на личността, че магазините се изпълниха с бляскави стоки, че сега всеки свободно може да пътува по света. Но ако се замислите – безнадеждно бедният и сякаш забравен от Бога човек не е свободен, той е натикан в най-ниските вибрации на бита, цялата му човешка същност е подчинена на усилието да оцелее и е зависима от сметките за парното и за тока. Реално той е все така „закотвен“ за сивото си всекидневие, не може да пътува, нито да се възползва от привидното и така примамливо изобилие. През тези двадесет и пет години бяха нанесени и тежки морални злини на българския народ – умният, интелигентен и най-важното честен човек бе отъждествяван с глупака, а откровеният и мащабен крадец попадна под прожекторите на общественото внимание и се превърна в герой на нашето време. Поругаването на изконни ценности и най-вече аморалността от изключение станаха правило. Спомнете си, преди месеци трябваше със свещ да се търси съдия, който да не е извършил нещо незаконно и престъпно, за да бъде назначен на висока позиция в съдебната система. И най-ужасяващото – два милиона българи, най-вече младите, образованите и талантливите, напуснаха страната, народът ни беше наказан от престъпната олигархия с кошмарна демографска криза, той не само се стопи, но беше променен и генетичния му фонд. Повярвайте, искам да напиша ведра, оптимистична книга, но тя няма да е правдива, няма да бъде истинна!

Предстои излизането на новия Ви роман „Орлов мост“. Извън журналистическото предположение, че на автора обикновено му е най-скъпо това, което е „новородено“ – какво бихте ни казали в аванс за него? Какво е „топографическото“ му разположение спрямо предишните Ви романи за метаморфозите на българина в битието му на несвършващия преход без изход и с минимална възможност за избор?
– Романът „Орлов мост“ засяга събитията, обхванали страната в края на 2013 година, протестите, които разтресоха бездарната ни и корумпирана политическа класа и които трябваше да доведат до създаването на така мечтаното гражданско общество. Да доведат до съзряването на тази обществена сила, на това мощно и изпълнено с нравственост обществено несъгласие, които са в състояние да спрат произвола на управляващите, да се преборят с олигархичния модел, с корупцията и беззаконието и да възстановят поне част от националната ни промишленост. Аз не мога, не съм и желаел да напиша социален роман, в „Орлов мост“ съм разказал една пределно драматична, съдбовна, в известен смисъл невъзможна любов, която се развива върху фона на протестите. Опитвам се също да дам отговор на въпроса, защо и този път не успяхме да се обединим. Причините според мен са три. Първо… протестиращите не успяха да излъчат елит, да излъчат ония стотина млади, интелигентни и морални люде, които да заменят нахалната и нравствено прогнилата политическа класа. Второ… протестиращите не успяха измислят оная спасителна идея или национална кауза, която да бъде изпълнена с енергия, с бъдещност и да обедини всички, цялото общество. И трето… политическата класа, олигарсите, навярно и някои посолства платиха, за да разделят отново обществото и да върнат омразата. Да разделят отново хората на „ваши“ и „наши“, на „правилни“ и „грешни“, на сини и червени, на протестиращи и контрапротестиращи. А гражданското общество изисква единство, сплотеност… в атмосфера на взаимна омраза и ненавист политическата класа се чувства най-сигурна и недосегаема.

Във времето на лесната фрагментарност, екстравагантните гримаси, претендиращи за изкуство, духовната и езикова нечленоразделност и т. н., как се чувствате като автор на проза, наричана „монументална“ по своята форма и обхват на историко-психологически пространства?
– Драмата, непрестанното страдание на всеки истински писател се състои в това, че в своя духовен, винаги болезнен стремеж към съвършенството, той не успява да го постигне. Съвършенството е като хоризонта, колкото повече го приближаваме, толкова повече се изплъзва от нас и се отдалечава. Всеки писател има правото да избере своя път за художествено и творческо осъществяване. Той може да пише по всякакъв начин и за всичко, стига резултатът да е траен и обнадеждаващ. Напоследък наистина под прикритието да се пише или „бързо“, или „модерно“ посредствени автори се мъчат да ни наложат някакви свои естетически правила, но всъщност прикриват собственото си творческо безсилие, духовната си безпомощност. За мен писател е този, който успява да изгради свой единствен и неповторим свят, свят едновременно близък до реалния и познаваем, но който в същото време разказва по различен и необговорен начин човешкото, достига до неподозирани и непознати дълбини. За да успее в това си усилие, писателят трябва да познава енергията на езика, гъвкавостта и величието на Словото, да създаде свой собствен слог, своята магия на изказ.

И ако се върнем към началото, към неслучайната обвързаност с патриарха на българската литература Иван Вазов – гнети ли Ви днешното поругаване под път и над път на възпетия от него „език свещен“? Като признат майстор на българското художествено слово виждате ли реални пътища за спасението му?
– Демокрацията има един голям недостатък и това е, че при нея нещата не се решават от елита, а от простото мнозинство. Това навярно е причината у нас така лесно и безпроблемно да се разпространи вкуса на мутрите и на мутресите, на всякаквите монокинки и на отъпелите новобогаташи, да се разпростре той навсякъде в медиите и в живота, да се наложат чалгата, воайорските предавания като „Биг брадър“ и турските сериали. Този феномен е второто голямо злощастие, което сполетя народа ни в последните двадесет и пет години – тоталното, небивало опростачване. Днес четиридесет процента от българите са неграмотни, децата ни говорят с триста думи, заети най-вече от Интернет, медиите, дори най-елитните, също използват по триста думи. Толкова драматичният, прекрасен и безкраен български език е сведен до няколко профанирани и изтъркани фрази. Впрочем за тази тотална, ще повторя – небивала – духовна катастрофа е виновна пак политическата класа и безхаберните ни управници, които захвърлиха духовността и културата в задния двор на общественото внимание. А те не желаят да се занимават с култура, защото от нея не се печели, там няма какво да се краде, просто в областта на културата не се преразпределят пари и влияние.

Въпросите зададе Надя Попова