КАТЯ ЗОГРАФОВА
Вариации на критическото мислене
Приживе Михаил Тошков описваше в стихове смъртта, а на панихидата му в „Св. Седмочисленици“ неговата дъщеря Ахинора ни подари книгата му „Ателие и модел“, излязла само месец, преди той да си отиде от света. Красноречив знак, че експериментаторът със словото и четката е още с нас. И колкото стиховете му за мнозина да изглеждаха натуралистични, варварски, драстични, последните му жестове са светло романтични. Той не е първият, който ни отправя послания post mortem, но колко различно изглеждат те в сравнение с книгите на Богомил Райнов, хладнокръвно планирани да разчистват сметките му с мъртвите, когато той самият няма да е сред живите…
Преди десетилетия Михаил Тошков ми посвети свое стихотворение, два живописни портрета, няколко дружески шаржа и множество рисунки. Имаше времена, в които си гостувахме, споделяхме общи компании, пишехме един за друг. Автор съм на два критически текста за него и творчеството му на „многоженец с музите“ (така наричам рисуващите писатели и пишещите художници), винаги ме е интригувало. Но… в последните години все по-рядко общувахме. Потънала в „Световете на Яворов“, в сагите, наречени „Бележити жени на/за България“ и „Хроники на Вазовия род“, просто не усетих, че непростимо съм изоставила стария приятел на самотата му. А той понякога ми пращаше по пощата по два пъти книгите си, с горчиво-„поучителни“ автографи от рода: „На Катя въпреки мълчанието?“… Уви, дори те не успяваха да ме откъснат от литературната „каторга“, поне за ден бягство, в който да му погостувам в драгалевската къща. Там старостта все повече го затваряше между четири стени, но неизменно с перо в ръка. Има и друго. Макар отлично да знаех, че Михаил е дързък дух, изпълнен с млади бесове, все си мислех, че той няма как да е същият витален, еретичен творец, прехвърлил 90-те (роден е през 1931). Затова се удивлявах, че продължава да пише, при това все по-трудни, все по-концептуални книги. Когато през 2024 правех за СБП обзора за критиката, имах удоволствието да откроя приносите на изследователския му труд „Метареализъм“, а в първите дни на 2025 с трепет прекрачих и прага на „Ателие и модел“. Разбира се, това са книги, работени десетилетия, дори цял живот, но му прави чест, творческа чест, че те бяха оцелостени, завършени и издадени в края на дните му.
Достойно ест, че Михаил Тошков не си позволи баналното човешко остаряване! Това е личностен и творчески връх, който в българската култура успяха да постигнат малцина – първите дами на литературата ни Дора Габе и Елисавета Багряна, съименникът му акад. Михаил Арнаудов, Найден Вълчев, да е жив и здрав…
Книгата с мемоари и есеистика „Ателие и модел“ всъщност е своеобразно продължение на стихосбирката „Триножник“, издадена през 2001 г. (В нея е включено и стихотворението „Съдбата на картината“, посветено на мен). А колко значими са посвещенията на родни и световни творци (писатели, художници и скулптори) в тази книга! От „Встъпление“-то на Захарий Зограф, през Иван Милев, Жул Паскин, Васил Стоилов, Тулуз Лотрек, Андрей Николов, Илия Бешков, Димитър Казаков – Нерон, Леонардо, Асен Василиев, Радой Ралин, Георги Баев, Никола Ганушев, Михаил Берберов, Николай Цонев, Вельо Митев, Кръстина Филипова, Александър Геров, Иван Яхнаджиев, Иван Колев, Вл. Димитров – Майстора, Борис и Славка Деневи, Генко Генков, Ван Гог и на още някои нормално луди – Катя Зографова, Златю Бояджиев, Константин Щъркелов, та до автопортретите. Имената са в последователността на съдържанието, а творбите в преобладаващата си част са с посвещения. Изброих ги, защото ако се сравним „персонажите“ в „Триножник“ и в „Ателие и модел“, ще видим, че повечето от българските творци са от личния кръг на приятелския и колегиален интерес. Михаил Тошков е влизал в ателиетата на майсторите на пластичните изкуства или е чел внимателно документалните свидетелства за жизнебитието им, общувал е с тях, изследвал е душите и тайните им лаборатории. За автора ателиетата на майсторите са своеобразни изповедални. Самите творци го допускат в своята светая светих, защото го възприемат като един от тях. В своята разходка из ателиетата авторът ги разкрива отвътре, той е не само свидетел, а съкровен събеседник, довереник на художниците.
Ателиета могат да бъдат мансардите (Павлето), плодните градини и поля из Кюстендилско (Майстора), затворническите килии (Александър Добринов), дори една маса в обща стая на дома (Бешков). Но където и каквито и да са – дали огромни и пищни салони като берлинското ателие на Никола Михайлов или маломерни като повечето нашенски, за ателието като „сърцевина“ на художника еднакво важи формулировката на Асен Василиев: „То е душата му, сърцето му, съзнанието му, мозъкът… Като вляза в ателието си, аз забравям целия свят…“ Ателието е спасителен оазис от шума и суетата на външния свят, убежище, автономно пространство, споделяно с малцина или дори с никого. Понякога сродни души преживяват обща съдба (включително и да бъдат репресирани по един или друг начин) и общи ателиета – Бараците (Васил Бараков, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов). Е, има и творци, които са чужди на уседналостта в ателието. „Жителят на света“ Борис Георгиев никога не е имал собствено ателие, Борис Денев е заклет пленерист, карикатуристите също не стоят мирно в клетката на ателието. На други творци пък държавата отказва по политически причини „лукса“ на самостоятелно пространство за творене (Васил Стоилов) или обратно – затваря (и разболява) Борис Денев в стаята му без право да рисува на открито.
Ядрото на „Ателие и модел“ са съдбовните съседства в софийския квартал Драгалевци, където вили имат Ламар, Борис Ангелушев, Васил Бараков, Александър Поплилов. Там е и Борис Делчев, който взема при срещите си с художници по-младия Тошков в ролята на фотограф и така му служи за „троянски кон“ в подстъпите на ателиетата на саможивите творци.
Нишката на повествованието обаче започва да се разплита с първата софийска галерия – Тръпковата, около изложбите в която се формира сложната плетеница на сюжета. Благодарение на личните свидетелства на съпругата на Никола Танев – Миша, научаваме интересни истории за българската изложба на художника и за цялостното му битие, включително и една неочаквана „женска“ версия за причините, довели до политическото му репресиране след 1944.
Странна е галерията творци на Михаил Тошков – в нея откриваме класически имена: Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Васил Стоилов, „придворният художник“ Никола Михайлов, „царят на акварела“ Константин Щъркелов, Александър Божинов, Александър Добринов, Цено Тодоров, Стефан Иванов, Никола Ганушев, Давид Перец („Посланик на Бараците в Париж“), Георги Попов – Джон, Борис Денев, Илия Петров, Иван Ненов, Павлето, Васил Иванов, Георги Карабаджаков, скулпторите Андрей Николов, Кирил Тодоров (наричан в Италия „гений на мрамора“), Иван Колев, Александър Гигов. В същата „еклектична“ галерия присъстват плътно и днес неизвестните за широката публика имена: Никола Златев, Вельо Митев, Кирил Тодоров, Теню Желев… Понякога обаче тъкмо в разказите на неизвестните откриваме неочаквани находки. Такъв е мемоарът на Н. Златев за Иван Пачев, чийто портрет е рисувал като млад художник, но го е унищожил, защото богатият човек е отказал да му заплати исканата сума, която предварително е взел от Ал. Вазов. Като летописка на Вазовия род бях приятно изненадана от епизода с маркирането на кино „Пачев“ в непосредствена близост с книжарница „Чипев“ на бул. „Дондуков“ и щрихирането на собствениците на двата културни обекта. Нелицеприятната особеност (стиснатост) на стария богат ерген Пачев потвърждават откритото от мен в непубликувания „Калейдоскоп от спомени“ на Димитър Вазов, син на ген. Георги Вазов. Е, Н. Златев не е знаел, че самият Иван Пачев е от Вазовия род (син на по-голямата сестра на Иван Вазов – Ана), затова го противопоставя на Вазови, но затова сме ние, литературните историци – да откриваме истината. Уви, Михаил Тошков няма как да постави бележка под черта на с. 195, разказвачът на тези истории също едва ли е сред живите.
Но грешките на книгата са единични, а достойнствата – неизброими! Авторът ни дава убедителни примери на стоицизъм, на устояли „зачеркнати“ първенци на живописта като Кирил Цонев, Георги Попов – Джон, Иван Вукадинов, както и за „оцеляване чрез компромиси“ в съдбата на Кирил Буюклийски. Така „картината“ наистина е завършена.
Приносни в изследването са темите за автопортрета, за палитрата като „арена на цветови сблъсъци“, за еротиката по „пътя на голото тяло в изобразителното изкуство“ от древността до днес. И на… моделките, фокусираните тук като специален обект. Моделките, традиционно оставащи второстепенни, незначителни героини от ателиетата или въобще извън кадър. Тук тези знайни и незнайни жени и момичета проговарят в интервютата на Тошков. Забележителни са срещите му с Вера Балабанова, любима на поета Теодор Траянов, рисувана от скулптора Любомир Далчев… Тя също е съседка в Драгалевци, изтляваща в мизерия в края на дните си.
Темата за сложните отношения на взаимопривличане, но и напрежение, дори конфликност между маестрото и модела, са проблематизирани и на европейска почва. Смело и откровено е разтълкувано минотавърското его на Пабло Пикасо, разпарчетосващо красивите си женски обекти. Такива са тълкувателските мащаби на М. Тошков и в книгата му „Метареализъм“ – амбициозни, неограничени от времена и национални рамки.
Последната книга на Михаил Тошков е неординерна като самия него. Бих я сравнила с прекрасната му анкета с Ламар, разчупваща академичните канони на поредицата, инициирана от БАН и проф. Ив. Сарандев. „Ателие и модел“ е малко хаотична, но пулсираща, задвижвана от случайни наглед срещи, но жива и увличаща. Книга, в която неизбежно ставаш съучастник. За това говорят и финалните думи на автора: „Разбрах, че много неща за изкуството могат да се кажат и без напъване и сериозничене, а с повече хумор и самоирония.
Усетих, че темата, която дълги години прояждаше мозъка и любопитството ми, е неизчерпаема. Затова поставям едно тлъсто многоточие, след което други ще продължат…
Ателиетата чакат!“
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“