Виолета Венциславова Вълкова е учител по български език и литература в ПГ „Яне Сандански“ – гр. Сандански, и ръководи литературен клуб „Никола Вапцаров“ към НЧ „Отец Паисий – 1919“. Завършила е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като съчетава обучението си с майчинството.
В работата си се стреми да насърчава любовта към литературата и да подкрепя младите хора в откриването на собствения им глас. Участва в младежки проекти, свързани с културно и творческо развитие.
Пише поезия, водена от вярата в силата на словото да придава смисъл и споделеност на преживяното. Носител е на награда от литературния конкурс „Вино и любов“ – гр. Петрич.
ВИХЪР
Вътре съм.
И няма излизане.
Няма почва.
Няма земя.
Атмосферата –
няма налягане.
Дишам чрез теб.
И с тебе летя.
Обвита в прегръдка
на твойта стихия.
Страхът ми го няма.
Защо да се крия?
Без контрол сетивата
нека се сливат.
Обич без вятър –
сега ни е климат.
СЕЗОНИ
Левият хаос –
няма подредба.
Пазя си зимите
и всички лета̀.
Пролетно време –
не правя почистване…
Ненужното пада
само̀ с есента.
Събирам си спомени.
Разхвърлям небрежно.
Дишам. Издишам.
Каква лекота!
В свят на анархия –
кое ли е грешно?
Чужд да останеш
за свойта душа.
ЛЕД
Описваш ми
лято.
Минало свършено.
А бъдеще в миналото?
И то ли е
същото?
Допуснах те
близо.
Исках на топло.
Дъхът ти е
леден.
Замръзвам.
Отново…
СТРАХ / СМЕЛОСТ
Стотици страхове
живеят в мене…
Уютно им е –
в ъгъла лежат.
И в хубаво, и в лошо време.
На чувствата ми
казваха да спрат.
Сега ги пускам.
Нека да ги няма.
Душата ми копнее
да танцува.
И всяка стъпка
по̀ е вярна,
откакто моят страх
не съществува.
Далечен връх –
перфектната заблуда…
До моя –
кой ще се качи?!
Гъсеницата
става пеперуда…
Преди това
не може да лети…
МЪЛЧАНА ВОДА
Отразявам всеки лик.
Красиви са.
Желаят. Шепнат.
Помня имена им.
Както и гласовете.
Още ехтят измежду останките
на разголените ни мълчания.
Плуват в обещания
за отминало време.
Тишина.
Ето го дъното.
Хвърлени камъни подслонили са болката.
Чужди желания – още ли?
Колко са?
Пия от себе си.
Жива съм.
Толкова.
ЦВЕТОВЕ
Дали зеленото в тревата
по̀ е ярко?
Или облакът в небето
по̀ е бял?
Скрито ли е
многото във малко?!
В капките,
с които всеки дъжд е цял?!
Дали небето
по̀ е синьо?
Луната тази нощ ли
по̀ блести?
Жадно пия днес –
наливаш вино…
А моето –
дано не ти горчи…
И птиците ли
по-красиво пеят?
Как до днес не съм разбрал?
Влюбените –
само те живеят…
За другите
светът е черно-бял…
БЕЗЛИСТНА ДЕТЕЛИНА
Четири сърца
в едно се сляха.
С надеждата да има –
мен и теб.
Различна съм –
а броят на листата
е просто цифра,
носеща късмет.
Но моите –
сега ги няма.
Откъснати
се реят из света.
Знам, че любовта
във мен остана.
Макар да нямам
повече листа.
ПОЛЕТ
Полетяхме високо с балон.
Сами го изпълнихме с въздух.
Летяхме.
Летяхме.
И хоп.
Изведнъж…
Какво се обърка?
Небето бе ясно.
Безоблачно.
Чисто.
До болка прекрасно.
Светът ни завижда.
Посока – надолу
не е никога избор.
Извиси ме отново.
На земята –
не искам.