Из „РАЗКАЗИ ОТ ОНЯ СВЯТ“

МЕКСИКАНЕЦЪТ

Мотаехме ме се по международния терминал на летище O’Hare в Чикаго и чакахме да кацне самолетът, с който тъщата пристигаше от България, за да я посрещнем. Много пъти вече бяхме идвали в Чикаго да посрещаме българи, но все още изпитвахме страх и несигурност. Вратите на този град са летището и магистралите. Пет огромни автостради, всяка от които може спокойно да приюти нашата магистрала „Тракия“ на банкета си, навлизат в Чикаго от пет различни страни. Те се преплитат една с друга като огромни черни змии, оплитат в железобетонните си прегръдки центъра на града и летището, и някъде далеч, далеч изпълзяват на воля от този чудовищно голям човешки мравуняк. Магистралите и летището никога не спят. Непрекъснатото брауново движение на коли и самолети никога не спира. Може малко да се позабави, поради катастрофирали коли или лошо време, но никога не спира. Коли, коли, коли – само тях виждаш наоколо, когато караш по магистралата. Теоретично, в колите би трябвало да има хора. Тях обаче не виждаш. Имаш чувството, че си единственият човек тук, попаднал по погрешка в това царство на колите. И ако се изгубиш или попаднеш в беда, ще трябва да разчиташ на тези бездушни механизми за помощ.

Затова пък на летището хората са в изобилие. Огромна, непрекъснато движеща се тълпа. Та това е целият свят, събран на едно място. Мексиканци, негри, индуси, китайци, поляци, руснаци, филипинци, японци и множество други, говорещи на най-невероятната смесица на езици, която може да си представите. Усещаш се като човек в двореца на Джаба Хътянина от „Междузвездни войни“. Самотен българин в този хаос от нации и народности.

Както ви разказвах, се бяхме опрели на парапета пред международния терминал на O’Harе International Airport, и, докато чакахме, наблюдавахме приливите, отливите и теченията на това човешко море наоколо.  Изведнъж един мъж привлече вниманието ми. Беше около 30-годишен, слаб, не много висок, мургав, с черна коса, поради което го определихме с жена ми като мексиканец. Той излезе бавно от терминала и, поклащайки се неуверено, тръгна по шосето между колите, гледайки напред с празен поглед.

– Къде е тръгнал този пиян нещастник? – казах на жена ми.

Тук няма тротоари и пешеходци. Само безкрайни и бездушни магистрали и също толкова бездушни автомобили, които се носят с шеметна скорост. Той, най-вероятно, ще бъде прегазен. Горкият, сигурно е мръднал от психическата травма, дошъл от някое мексиканско село тук, в центъра на този огромен Мегаполис. Докато си мислехме, че трябва да направим нещо, един друг мъж изтича след пияния, прегърна го и го поведе обратно към терминала.

– Къде си тръгнал бе, Мите, ще те блъсне някоя кола, бе човек – дочухме чиста българска реч, когато двамата мъже минаваха покрай нас.

АМЕРИКА

Америка – дебелакът с пура в устата и цилиндър на главата.

Америка – Сеърс Тауър.

Америка – мафиотът с италиански акцент, мека шапка и автомат „Томпсън“, окачен на врата.

Америка – Брат Пит и Бритни Спиърс.

Америка – брадатият дебел рокер, яхнал „Харлей“ с развяваща се по вятъра брада и бандана на главата.

Америка – черният рападжия в огромен „Шевролет“ с позлатени джанти, целият потреперващ от бумтенето на свърхмощната уредба.

Америка – редникът с протъркани дънки и карирана риза, подкарал пикап. Радиото свири кънтри.

Америка – просякът на изхода от магистралата. Ветеран от Ирак?

Америка – голямата дебела негърка „Биг Мама“, строяваща и наказваща всичко живо около нея, която огромните мускулести негри гледат със страхопочитание.

Америка – русата бяла жена със самочувствие, което те кара да искаш да ѝ завъртиш един шамар, още преди да ти е проговорила и без нищо да ти е направила.

Америка – мексиканецът, работещ на покрива на новостроящата се къща.

Америка – доцентът от Московския университет, който ти е докарал пицата и чака бакшиш.

Америка – жената, с която току-що си се запознал в бара и която те проверява по лаптопа си дали наистина си този, за когото се представяш, преди да ти даде телефона си.

Америка – църквата, която е нещо средно между театър, детска градина и училище.

Америка – ходенето е най-рядко ползваният начин за транспорт. Когато българите ходят, американците карат. Когато българите карат, американците летят. Когато българите летят, американците се возят на космическа совалка срещу заплащане.

Америка – съседът ми си сглобява атомна бомба в гаража. Какво да правиш? Хоби.

Америка – съседът ми е много готин човек. Изобщо не го познавам.

Америка – клошарят има 101 плана как да стане милионер.

Америка – милионерът има 101 плана как да стане милиардер.

Америка – милиардерът има 101 плана как да вземе последния долар на клошаря. Прави го за негово добро, разбира се, за да се научи клошарят на бизнес.

Америка – един пък тука живее само на слънчева енергия, защото го е срам да ползва нафта, за която се пролива кръв. Какъв глупак.

Америка – амишът кара конска каруца, не ползва ток, продава зеленчуци и саморъчно направени дървени мебели, и си мечтае да си купи спортна кола последен модел. Разбира се, тайно от жена си…

Америка – „Докторе, не е ли добре синът ми да си пийне на партито няколко болкоуспокояващи наркотични хапчета, предписани от вас, вместо да се налива с алкохол? Та нали не е хубаво да се кара пиян.“

Америка – „Докторе, много съм уморен и депресиран. Работя три работи, за да плащам сметките. Жена ми и приятелят ѝ вдигат много шум през нощта, докато правят секс в съседната стая. Децата не могат да спят, след това са невнимателни в училище и носят слаби бележки. Може ли да дадете нещо за сън на децата през нощта и хапче да се концентрират по-добре през деня? За мене пък бих ви помолил за стимулиращо хапче, за да мога да почна четвърта работа. Нощна смяна. Много ни порасна сметката за тока…“

Америка – просия под форма на благотворителност, просия под форма на религия, просия под форма на здравеопазване, просия под форма на обучение, просия под форма на държава.

Америка – кафето с цигара се пие, докато шофираш. По същото време си приказваш с приятел по мобифона и отговаряш на имейл по лаптопа.

Америка – с най-добрия си приятел си сядал на по бира за последен път преди две години. Кой може да издържи такъв натоварен социален живот?

Америка – тук може да правиш всичко, което искаш. А аз всъщност искам някой да ми каже какво да правя…

КОКОШАРНИК

Спомням си, когато за пръв път чух как българин запя с неподправен ентусиазъм „Мила моя Родино“. Многократно го бяхме пели по студентски и ученически бригади, в казармата и по манифестации. Без сърце и душа. Както се казва, „отбий номер“. Като ни карат, пеем. Този първи път, когато чух националния ни химн, изпят от сърце, се връщах от Хелзинки през Русия с влак. Един младеж, предполагам български студент в Русия, го запя, докато влакът минаваше над Дунав, и ние, другите, запяхме с него. Дотогава си мислех, че българите не обичаме страната си. Затова този спонтанен изблик на патриотизъм ми направи такова впечатление. Спомням си как усетих огромно облекчение. Все едно, че камък ми падна от сърцето, когато видях водите на Дунав и българското знаме да се вее над граничния пост. Винаги има едно чувство на напрежение, което се появява, когато си извън Родината. Колкото и дълго да си живял в чужбина, тя си остава точно това. Чужбина. Никога не си сигурен какво точно да очакваш. То и у дома си е така, но каквото и да стане, си е нашенска работа. Близо е тя до сърцата ни и, колкото и да се възмущаваме, накрая целият яд се излива в едно: „Пфу… българска му работа. Налей по една ракия да се чукнем.“ И покрай яда една лека усмивчица се усеща дълбоко в душата. Българска работа, нашенска простотия, ама най-невероятната и по-простотия от простотиите на другите нации. Такава простотия, че само ние, българите, можем да си я разберем и оценим.

Най-много пъти съм се връщал в България със самолет. Обикновено е около 20 часа път и се сменят два или три полета. Последния полет се хваща някъде в Европа. Прага, Варшава, Париж, Рим или Мюнхен. Онзи път се връщахме от Мюнхен. Тъкмо бяха пуснали след дълги разправии и политически игри новия терминал на Летище София. Бяхме нетърпеливи да кацнем на чисто новата солидна бетонна писта и да прегърнем нашите роднини и приятели, които ни чакаха на земята. След множество часове във въздуха като пътник и няколко като ученик пилот, мога да ви кажа, че според мене Летище София е трудно летище за кацане. Обградено от планински вериги, обуславящи честа промяна на времето и вятъра, както и поява на мъгли, летището изисква майсторство от пилотите и търпение от пътниците. Пилотът трябва да снижи самолета за броени минути от височина 10 000 метра до 1000 метра за заход за кацане, като внимава за височината на околните планини и вечно променящите се въздушни потоци, да направи почти 180 градуса вираж над Панчарево и магистрала „Хемус“, да угаси скоростта си над Враждебна и да докосне с колелата на 60-тонната машина бетона на пистата с такава точност и нежност, че и майка, бутаща количка със заспалото си бебе, да му завиди. Качеството на бетона на пистата тук е от голямо значение. При най-малката дупка или дефект, бетонът може да поддаде под колелата на машината и „Боинг“-ът ще завърши пътуването си във формата на огнено кълбо, носещо по пистата 130 овъглени трупа.

Германският пилот беше на ниво, а и „Боинг 737“ си е сериозно возило. Кацнахме благополучно и след двайсетина минути време за митнически разправии бяхме в прегръдките на родители, роднини и приятели. Семейството на най-добрия ми дългогодишен и изпитан приятел никога на пропуска да дойде да ни посрещне в пълен състав. Той, жената и двете им момчета, вече далеч надминали това, което по наше време разбирахме под среден мъжки ръст. Не се бяхме виждали от години и при първа възможност, която беше на другия ден сутринта, им отидохме на гости в тяхната къща в квартал „Бенковски“ в столицата.

Моят приятел, като истински българин, е безкрайно горд от своята къща с камина и дървен под, ливада с райграс на двора и различните пристройки, необходими при такъв тип жилище. Изненадите за това ни идване бяха две. Площадка и кош, за да могат децата да играят на баскетбол, и чисто нов кокошарник за декоративни кокошки, наречени още джинки. Приятелят ми е много горд с постиженията на момчетата си на баскетболното поприще – и с право. И двамата играят на много високо ниво, а големият е в националния отбор за юноши. Домашните любимци са отдавнашно хоби на приятеля ми. Той развъжда, за ужас на жена си, декоративни кокошки, гълъби, пуйки и държи поне по две кучета. Семействата ни се познават от студентските ни години и това са най-изпитаните и верни приятели, които имаме.

– Брато – каза ми той. – Ако знаеш колко зор видях да намеря качествен баскетболен кош! Добре, че сме близки приятели с треньора на националния по баскет, та ми го уреди. Виж само тези греди. Страхотно качество, нали? Като лекар на квартала имам познати къде ли не.

– Добра настилка – казах му аз, имайки предвид бетоновата покривка на площадката и на кокошарника. – Надявам се да са ти я наливали кадърни майстори, за да не се напука.

– Този бетон няма да поддаде – усмихна се той. – Уредиха ми го по втория начин от бетона за новата писта на летището. (?!?) Не знам колко бетон е отишъл в пистата, но тук половината „Бенковски“ си бетонира кокошарниците и свинарниците с него. (?!!!)

Ченето ми увисна до гърдите. Очите ми се изцъклиха. Пред мисления си поглед виждах картината на 60-тонен „Боинг“, кацащ на новия терминал на летището, на писта, направена всъщност от бетон за кокошарници. И аз с цялото си семейство в самолета.

– Брато – избълвах аз, когато успях да върна ченето си на нормалното му анатомично място. – Аз кацам на тази писта с жена си и децата си. Какво правите тука бе, хора?

Погледнах наоколо и видях смеещите се лица на моите български приятели. Смееха се високо и от сърце. Както се смеем само ние, българите, и само на себе си.

– Нали си тук бе, брато. Жив и здрав – каза приятелят ми. – Я ела да се почерпим и да видим дали не си се отучил да пиеш в тая твоя Америка.

Тогава се засмях и аз. Високо и от сърце. Както не се бях смял от поне две години, от предишното ми идване у дома.

„Добре дошъл в къщи, Викторе“ – казах на себе си и се упътих към отрупаната маса.