Веселина Геновска

(1.Х.1901 – 18.Х.1960)

Родена в гр. Левски. Средно образование завършва в родния си град, а висше – във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Работила е като журналист, редактор, културно аташе по печата в българската легация във Варшава, директор на Българския културен център в Прага. Преводач от полски и чешки език.

Издадени книги: „От майчин дом до пазаря на любовта” (1934), „Сестра Добринова” (1936), „Далечни брегове” (1938), „Лицата на огледалото” (1938), „Пропасти” (1938), „Седемте пръстена” (1938), „Две майки” (1939), „Огън, който блуждае” (1939), „Театрално училище” (1939), „Прародина” (1945), „Стъклени стени” (1945), „Залез. Трилогия” (1947), „Братя” (1948), „Бригадирски сборник“ (1948, съавт.), „Стачка” (1949), „Светлини” (1950), „Разкази” (1951), „Три повести” (1952), „Любима земя” (1954, 1957), „Златната врата” (1955), „Ламби Кандев” (1955), „Иван Недялков – Шаблин” (1957),“Любима земя“ (1957), „Тревожна пролет” (1957), „Повест за Юлиус Фучик” (1959), „Седем години” (1960, 1965), „Слънчева долина” (1960), „Избрани разкази” (1961), „Пролетни води” (1961), „Зора над Преслав” (1964)

ПЕСЕНТА НА КЕРВАНДЖИЯТА

По целия път от Измирлиево до Момини клади го знаят с едно име – Керванджията. И няма човек от петте села, който да не се е спирал в захлас от песента му. А тя – все една и съща.

От пет години по десет пъти през годината минава и все нея свири. Не омръзна на хората. Все чакат кога ще мине той, та отново да я чуят. Че то не е песен като друга!

Като че ли в нея са събрани що мъка и що горест има по света. Да би я човек изживял, не би изтраял.

Помнят Керванджията и малко, и голямо. Пред дългия керван от коли, що иде от Измирлиево за града, неговата кола е най-напред.

А той върви пред воловете, надул кавала. кога керванът през села минава, керванджията очи не вдига – никого не поглежда.

Свири и сякаш сам не знае къде гледа. А по вратниците слушат унесени млади булки; старици и деца, запянали от почуда, го изпращат, докато се изгуби от очите им.

Да беше млад керванджията, любов – биха рекли – го мъчи, а той – стар, с побелели коси. И всички се питат: какво ли му тежи на душата? Все не ще е залудо тази песен в сърцето му корен пуснала.

***

Богат беше хаджи Еким. И когато слънцето залязвало зад Чадърлийския баир, блещяло само в неговата голяма бяла къща със зелен чардак. Хвърчали сиви гълъби над високия червен покрив, а ябълките в градината навеждали клони до земята, натежали от плод.

Един бил хаджи Екимовият син Стоян. Един бил в цяло Измирлиево. Кога удрял конят му копита, сякаш земята треперела, а кога във вечерния здрач полъхнела песента на кавала му, цяло Измирлиево се притаявало.

Не се свъртал Стоян в бащината къща. Много земи обходил, много хора видял и много работи научил. Искала старата хаджийска да го задоми – отмяна да й доведе. Зер додеяло й с ратайкини да се разправя. Ала той не скалнял. Тясно му било вкъщи. Защо да зачерня момата? Коя би се врекла в къщата му да дойде, а той да гони ветрищата из равно Дунавско?

Времето минавало. Духали снежни вихри по могили и баири, цъфтели и прецъфтявали ябълките в градината, изхвръквали млади гълъби, пълнели се поставите с грозде…

Една вечер, когато димитровденските мъгли се влачели по Чадърлийския баир и Янкова могила, дошъл Стоян от дълъг път и довел млада, хубава мома. Имала тя бяло лице, тъмни очи, а гласът й галел като глас на гугутка.

Откраднал я бил Стоян от бащиния й дом. Насила я бил довел. От три години, колчем минел през нейното село, все вардел да я види. И всяка година оттогава по три пъти обхождал селото й.

Но тя очи не вдигала да го погледне. Другиго чакала. Клетва се клела да го доччака.

Мълчала момата, гледала с тъжните си очи и въздишала. Най-сетне склонила и ги венчали. Ала не цъфнала усмивка на устните й.

Дошла зимата и отминала и се раззеленил гърбът на Янкова могила. Седяла на прага младата булка, гледала пътя, що пълзял по Чадърлийския баир, и въздишала.

Ходел Стоян посърнал и повехнал, свирел по цели нощи на чардака, молел младата жена да забрави другия, ала напусто.

Метнал се една сутрин Стоян на коня си и преди да замине, рекъл на жена си:

– Ако той дойде преди да се върна, иди с него. Просто да ти е.

И заминал.

Но още слънцето не залязло, вихром се върнал Стоян, оставил коня си всред двора и отишъл при жена си.

Стоял пред нея той, гледал я, а на очите му сълзи трептели.

– Тръгнал бях – рекъл той – да го намеря, да го доведа и те отпратя с него. Стигнах до Студенец и обърнах коня. Виждаш ли тази кама? Преди да пристъпиш прага да идеш подире му, забий я в гърдите ми. И тогаз, върви – лек ти път!

Излязъл Стоян на чардака и свирил до късна нощ. Никога Измирлиево не било чувало такава песен. Де що мъка и що горест имало по света – в нея били сбрани. И когато Стоян свършил, някой прошумял на тъмния чардак и една жена паднала пред Стояна, опряла чело в коленете му и заплакала.

Била Босилка – жена му.

Осъмнала в светъл ден хаджи Екимовата къща. Ходела по двора Босилка и пеела, а Стоян я гледал и се усмихвал с радост. Разбрал, че тя забравила гурбетчията – забравила клетвата си.

Но когато слънцето клюмнало на залез, по пътя от Чадърлийския баир се задал конник. Спрял той накрай село и попитал за къщата на хаджи Екима. Показали му я.

Когато Босилка видяла конника, извикала в уплаха и бледа побягнала към къщи. Излязъл Стоян и го запитал защо е дошъл.

– За Босилка – отвърнал конникът. – Кръв ще пролея, но ще си я взема.

– Добре – рекъл Стоян без да трепне. – Слез от коня и ела вкъщи да я питаме. Може да не поиска с тебе да дойде.

Влезли те вкъщи и когато прекрачили прага на Босилкината стая, сякаш гръм ги ударил. На одъра лежала Босилка, а десницата й още стискала дръжката на забитата в гърдите й кама – Стояновата кама.

Извикали и двамата като ранени и се спуснали към нея. Мъртва била. право в сърцето се пробола с камата.

– Дай ми я – рекъл Стояну гурбетчията. – Ще я занеса в наше село, там да я погребат. Поне мъртва да е близо до мене.

Дума не отронил Стоян. Седнал на края на одъра и останал с наведена глава. Взел гурбетчията на ръце Босилкиния труп, излязъл на двора, качил се на коня и заминал всред уплашените погледи на измирлиевци.

До късна нощ пръхтяла с криле на изгубена птица, от Чадърлийския баир до Янкова могила, песента на Стояновия кавал и угаснала. Страшна била тишината, в която потънала Стояновата песен.

От тази нощ никой не видял и не чул Стояна.

Минали години. Прибрал Бог хаджи Екима и вярната му старица и запустяла голямата бяла къща. Никой не приближавал към нея. Думали, че в късна нощ свирел Стоян на чарадака и се белеели ръкавите на Босилкината риза.

Една вечер, когато слънцето залязвало, селяните дочули като изпод земята песен на кавал. Не били забравили Стояновата песен. Познали я. Сепнали се и обърнали очи към голямата изронена къща. Чудо щяло да е да свири посред бял ден на чардака. Нямало го там.

Задал се той по пътя от Чадърлийския баир. Върви и свири, а след него бели волове, впрегнати в шарени кола.

Никого не погледнал Стоян, никому дума не казал. Право в бащиния си двор теглил колата…

***

По целия път от Измирлиево до Момини клади го знаят с едно име. И надали има човек от петте села, който да не се е спирал в захлас да слуша песента му.