ШИВАЧКАТА

Държеше единственото шивашко ателие в квартала, кой знае как оцеляло между роящи се бутици, клубове, пъбове, сладкарници и пекарни с чужди имена и магазини за марков алкохол, на достолепна улица в идеалния център на София. Работеше всеки божи делник от светло до тъмно, неизменно седнала анфас към витрината зад своята шевна машина Singer, така че лесно да вижда кой влиза, без да губи ритъма на пръстите си и електрическата игла. Клиентите ѝ следваха неизменния ход на сезоните: пролетните абитуриентски балове, летните отпуски и ваканции, есенното пренареждане и попълване на гардеробите, зимното обновяване на горните лавици. Хората от квартала бяха от сой: стари родове – стари къщи, и обновяването безотказно вървеше с всяко ново поколение госпожици, булки, родилки и погребения. Като през цялата година жените не спираха да сменят пердета, драперии и ламбрекени, както настроенията си.

Пандемията обаче залости хората по домовете им, затвори кръчмите, опразни бутиците, които един по един взеха да изчезват – улицата опустя, животът на кота нула сякаш бе евакуиран.

Ден след ден шивачката пресичаше празния тротоар пред ателието си, без да се оглежда, и заемаше неизменното си място пред своя Singer. Иглата хукваше между пръстите ѝ, струваше ѝ се, че ако спре, ще спре и сърцето ѝ.

Една сутрин я пресрещна необичайна кавалкада от местни клошари – наобиколили три улични контейнера, те подскачаха и припяваха с ръце над главите си, сякаш славеха неизвестен бог след постигнало ги чудо. Спря пред нереалната гледка и едва след малко забеляза, че бяха пременени във всички цветове на дъгата – стари балтони, лодени, якета, елеци, жакети, пардесюта, шлифери, жилетки и какво ли не, изхвърлено от дълбоките гардероби. Един дори бе метнал на гръб изтърбушен матрак, друг се бе омотал в някакъв безкраен плетен шал, трети бе нахлупил две шапки – една мърлява скиорска, а върху нея – черна дамска капела. Заприличаха ѝ на екзалтирани актьори, изпуснати на празна сцена без режисьор и декори. А тя гледаше развеселена от първия ред в пустата зала на улицата. В един момент нещо ѝ просветна – раздаде им всичките си дребни пари и забърза към ателието. Вдигна наполовина стъклото на витрината и постави малка масичка вътре пред нея. През следващите дни и седмици върху нея почнаха да кацат торбички с платове или с дрехи, придружени с листчета с размери, схеми и поръчки – първо плахо, после по-начесто.

– Дали ще можеш, миличка… Надявам се да стане, мила… Вярвам, че ще се справиш, мило… – говореха ѝ тревожни женски очи над разноцветни маски какво са си наумили. Пандемията брутално разбъркваше ролите на хората, но

те пък сменяха костюмите в опит да я надхитрят.

– Бихте ли ми подкъсили това сетре?

Плътен баритон, може да се каже дори “артистичен”, учтив, но свикнал да изпълняват молбите му – непознат глас.

Нов клиент?

– Влезте – спря електрическата игла и вдигна очи над Singer-а.

Посребрена коса без намек за оплешивяване, ситна мрежа около очите без дълбоки бръчки на челото. Представителен мъж, вероятно от късметлиите, които остаряват симпатично, между 55 и 65, отбеляза си шивачката. Погледът му – леко скептичен, но и леко смутен, по-скоро несигурен защо прави това, което вече изрече. Мъжът стоеше ребром пред наполовина вдигнатото стъкло на витрината, без да посегне към дръжката на вратата.

– Заповядайте – тя стана от стола и заобиколи кроячната

маса.

В същото време той натисна дръжката отвън и камбанката го поръси с дружелюбен звън. За миг застина изненадан, после прекрачи прага. Сети се, че трябва да е с маска на лицето, измъкна я от някакъв джоб и припряно взе да окачваластиците ѝ на ушите си. “Сетрето”, което го бе довело при нея, му пречеше и тя услужливо пое дрехата от ръцете му, като търпеливо я гушна в скута си, докато той се пребори с маската и конфузната ситуация. После застинаха очи в очи, тоест маскирани до очи, един срещу друг. Беше неочаквано, но и някак интригуващо: като на маскен бал преди покана за танц.

– Сетрето, минал съм го през химическо чистене – каза мъжът, огрян от големи пъстри очи със златен прашец около зениците – „добри и разбиращи, в мир със себе си и със света“, помисли си той.

– Покажете какво точно искате? – тя протегна ръце към него и му подаде дрехата, която странно ги свързваше.

– Да скъсим ръкавите, да се отнеме малко на гърба и талията – доста широко ми е станало – показваше припряно мъжът и побърза да є върне сетрето.

Тя го притисна под гърдите си:

– Ще трябва да ви взема мерки. Елате пред огледалото, зад паравана – и го поведе към осветената пробна.

Той я последва, загледан в тъмната є коса с бакърен оттенък, прибрана с шнола на тила. Неочаквано тя се обърна кръгом и сигурно щяха да се сблъскат, ако тя не беше го спряла с ръце пред гърдите му, подавайки му сетрето:

– Облечете го, за да преценим какво точно ще направим.

Мъжът си свали пардесюто, като междувременно отново ѝ подаде сетрето, а тя го взе в ръцете си, които отпусна към бедрата си, докато той остана по фина бяла риза с цветно шалче около врата и тя внимателно му помогна да облече дрехата, която като че ли неусетно ги бе въвлякла в някаква невидима игра. Беше разкошно сако – вълна и коприна, двуредни метални копчета с монограм, хибрид между официално и спортно, от тези, които лесно заменят якетата напролет и удобно служат до късна есен. Тя изпъна реверите на гърдите му, после спусна ръце по ръкавите, завъртя го и с длани приглади гърба.

– С времето ръцете окъсяват, а и предвидливо сте поотслабнали – обясни тя, като смъкна маската под брадичката си и захапа няколко карфици. А той, сгорещен от пръстите ѝ, с изненада загледа откритото ѝ лице. Овалът – като ортодоксална икона, леко смугъл тен, меко подчертан от тъмната коса с бакърени отблясъци. Мека топлина върху високо изваяна шия, внушаваща простичко достойнство, което вълнуваше и смиряваше. Той вече го бе усетил.

– Сега се огледайте – стресна го гласът ѝ. – И в трите огледала. Преценете достатъчни ли са подгъвите, нищо че изглеждат грубички с карфиците. После шевовете ще изгладят всички корекции – и тя отново изпъна с длани плата от раменете до талията му.

– Британска марка – отсреща го погледнаха въпросително. – Мислех да го хвърля, но ми дожаля: типично за възрастта, нали?

– Сигурно ви е било на късмет – усмихна му се тя, но не беше сигурна какво точно имаше предвид.

– Добреее, кога да мина да го взема?

Дощя ѝ се да му отвърне: “Утре!”, но преглътна и кой знае защо му каза:

– Минете след два-три дни. Пак ще го пробваме, дано да сме уцелили всичко, както трябва…

Той облече бавно пардесюто си, за миг-два загледа спокойните ѝ очи, кимна и си тръгна. Тя окачи сакото до работната си маса, приглади реверите, после приседна пред Singer-а и дълго стоя с длани върху плота. Щом се здрачи, сложи очилата си, а през лещите очите й изглеждаха огромни, отнесени, сякаш маслини плуваха в зехтин. А в зениците й бавно се превърташе лентата на живота ѝ: ранна сватба, ранно раждане, ранно овдовяване, ранно отлитане на дъщеря ѝ в Германия… Съдбата бе отнела рано-рано всичките ѝ простички жизнени роли, остави ѝ само шевната машина, зад която се бе барикадирала, но продължаваше да гледа живота право в очите.

В края на седмицата мъжът се върна, като отново се сепна от дружелюбния звън, с който го посипа камбанката на входа. На едната си ръка бе преметнал черен калъф със стърчащо ухо на закачалка. Виж ти, сетил се е как да си прибере дрехата, без да я намачка, каза си шивачката и стана да го посрещне.

– Здравейте! – поздрави той и си намести маската под

очите. – Нали не съм подранил?

– О, не – съвсем навреме идвате. Заповядайте в пробната – поведе го тя към дъното на ателието, леко нервна, както винаги преди да стане ясен резултатът от работата ѝ.

Той я последва и отново, както първия път, го облъхна меката топлина на високо изваяна шия, подчертана от тъмната ѝ коса с бакърен оттенък, прибрана с шнола на тила. Пътем метна на един стол калъфа, който бе донесъл, а върху него и шлифера, с който бе дошъл. Остана по поло, което подчертаваше липсата на корем. Ремонтираното му “сетре” го очакваше, окачено до едно от трите огледала в пробната. Шивачката му помогна да го облече, приглади плата на плещите му, опъна пешовете, завъртя го и оправи реверите, прокара ръце по гърдите му и махна някакви невидими кончета. Изправи се и отстъпи крачка назад да го огледа: сакото стоеше като излято на раменете му – прелест! И тя доволна

вдигна глава. И чак тогава осъзна, че той изобщо не гледаше към огледалата. Срещна очите му с ням въпрос.

– Вие сте вълшебница – каза той, без да отмества поглед

от лицето ѝ.

– Радвам се… (че го оценявате, прииска є се да каже)… че сте доволен.

За миг останаха безмълвни очи в очи: нейните – спокойни

и изчакващи, неговите – хвърлящи неуверено искрици.

– Донесъл съм един костюм – дали ще е възможно и него да постегнем? – той се втурна към стола, на който бе метнал черния калъф, сякаш се опасяваше, че някой ще му попречи.

В следващите минути шивачката не помнеше как и какви мерки му беше взела, а мъжът излезе от пробната зашеметен и сгорещен, преметна през ръка сакото и шлифера, които тя му подаде, тръгна към изхода, но преди камбанката да го изпрати, се върна, извади сто паунда и ги остави пред Singer-а, без да я погледне.

– Това е само капаро – смотолеви и изхвърча от ателието…

Следващите две седмици мъжът не се появи. Костюмът го чакаше, окачен на стената до масата с неизменно тракащия Singer. От време на време шивачката спираше уморените си очи върху него. Ставаше, приглаждаше внимателно реверите на сакото, застиваше за миг в спомените си, после пак присядаше зад вдигнатата като питанка игла. В един от джобовете бе мушнала чуждата банкнота.

Една сутрин в края на третата седмица в ателието влезе върлинест младеж, облечен в канадка и джинси. Въобще не обърна внимание на входното звънче, а направо се завтече към масата със Singer-а. Загледа костюма на стената, преглътна и с дрезгав глас изтърси:

– Идвам заради баща си…

Шивачката бавно свали очилата си.

– Седнете, моля ви – и зачака, като стисна ръце под масата, за да не треперят.

– Татко е в реанимация, спешно ще го оперират, шансовете били петдесет на петдесет, трябва му кръв и плазма. Аз имам PCR тест, отрицателен, дори два, вие бихте ли…

– Кога?

– Днес…

– Да тръгваме – някакво дежавю я залюля, но тя се стегна и бързо облече мантото си.

Вече в таксито, напът за кардиоболницата, младежът едно през друго обясняваше: пристигнал на пожар от Китай – там работел от пет години, преди това следвал в Единбург, загубил връзка с роднините на баща си, който дълго време живеел в Глазгоу, където преподавал, бил отдавна разведен, пенсионирал се наскоро и се върнал в София – тук имали апартамент, който доскоро давали под наем, нямал братя и сестри…

В кръвния център вече го очакваха. Той пръв влезе в апаратните. На нея є премериха кръвното, дадоха ѝ да изпие едно кафе, междувременно ѝ откриха донорствата от времето с операциите на съпруга ѝ, беше нулева кръвна група, което ги зарадва, после и тя легна на кушетката, където внимателно вкараха иглата във вената на лявата ѝ ръка.

– Източете колкото е възможно, стига и аз да мога да си тръгна права – каза решително, на което лаборантката отвърна с усмивка и є даде знак да кротува.

След около час я изпратиха в чакалнята с превързана ръка и торбичка с кола, сок, шоколад и още някакви сладкиши. Младежът я посрещна на крака, попита я добре ли се чувства и ѝ бутна в ръцете и своята торбичка. „Нека да приседнем още малко“, каза му и той я настани внимателно на един стол. Тя му връчи и двете торбички, извади едната кола, и след като ѝ помогна да я отвори, отпи няколко бавни глътки и въздъхна.

– Не ви познавам, не знам защо татко ме насочи към вас, но сте много добра жена – изстреля изведнъж младежът, неочаквано и за самия себе си и се поклони. – Това е за вас, помоли да ви го предам, не знам какво е…

Подаде ѝ малък бял плик, запечатан, без подател и получател на него. Тя го прибра в чантата си – беше изненадана, но предпочете да не прави догадки.

Младежът стоеше прав пред нея, смутен и неловко стискаше телефона си в ръка. Пиукване обяви получено съобщение, той натисна клавиш, застина за миг, веждите му се вдигнаха:

– Трябва да вървя. Ще чакам пред отделението… Не знам кога ще го вкарат в операционната… Не се знае колко ще продължи…

Тя кимна. Предложи му да го придружи. Той отказа.

Размениха си телефонните номера. Ако мога да помогна с нещо, позвънете ми, каза му тя, но съобрази, че младежът не слуша какво му говори. Стисна ръката му и стана. Прииска ѝ се да прегърне мъката и страха, смъкнали раменете му.

Спряха я очите му – големи и неми. Той ѝ връчи донорските торбички и хукна към асансьорите.

По-късно, вече в таксито, бръкна в чантата си и извади белия безименен плик. Разпечата го и извади кариран лист от бележник с един-единствен ред – изглеждаше недописан, от ръка, останала без сили:

“Когато оздравея, ще бъдем”