СКРЪБ

Скърбя

за убитите.

Скърбя за непогребаните.

Скърбя и за онези,

убивани в този момент,

за онези,

които ще бъдат убити.

Скърбя за разбитите градове и животи.

Скърбя за моето безсилие.

Скърбя за нашето безсилие.

Скърбя

за омразата,

прокрадваща се в човешките сърца.

Скърбя за загубената безгрижност.

За изгубеното наше невинно всекидневие.

Боя се от нишките смърт,

обвиващи сърцето на света.

Скърбя за телата,

които ще покрива ненаситната

зелена трева.

Скърбя за злостта

завладяла на кон света.

Скърбя за отровените от омраза хора,

одобряващи смъртта.

Жертви на плъзналите змии на безчовечността.

СКЪРБЯ ЗА ТЕБЕ

И ЗА МЕНЕ.

СКЪРБЯ ЗА СВЕТА.

ТОЛКОВА МНОГО СМЪРТ

Какво ще прави човечеството

с толкова много смърт.

Тежки са душите на мъртъвците.

Най-тежки – детските.

Недоживели, недообичали,

ненарадвали се.

На слънцето и на луната.

На морето и водата.

Непомирисалите цвета на пролетта,

която плахо пристъпва.

Какво ще правим с толкова смърт

в очите и сърцата..

Как, да, как ще живеем нататък?

ЧОВЕЧНОСТ

Човечността прие

злокобен облик:

Да погребеш

разхвърляните под небето мъртви тела.

Каква зловеща човещина!

НА ВОЙНИЦИТЕ

ПОБЕГНАЛИ ОТ СМЪРТТА

Напред беше посочения от други като враг.

Назад беше угрозата

на „приятелски, свой“ огън.

Свободният път беше един:

Към небето.

Но първо трябваше да се мине

през черната земя.

Юноши на колене.

Юноши понесли кръст в ръце си.

Обгорени земни цветя.

НА ВОЙНИШКИТЕ МАЙКИ

Майките са два вида:

Онези, непогребали децата си в земята,

а в изгорелите си сърца.

И майките гледащи в празното.

Чакащи да чуят зловещата новина.

И трети вид може би.

Просто чакащи напразно

на часовниците под стрелките.

КУКЛЕНИ КЪЩИ

Жилищата в бомбардираните блокове

нямат фасади.

Десетки „куклени къщи“

пред нашите очи.

А „куклите“ са под земята

в убежища или във временни гробове…

ЧЕРНА ТРЕВА

Тревата в бомбардираните градове

е черна.

Дърветата са черни.

Сградите бомбардирани

са черни.

Само телата на загиналите

са кърваво червени…

Ако останат непогребани с дни

стават и те черни!

РАВНОВЕСИЕ

Теглилката на равновесието

между добро и зло

се наклони и прекатурна.

Блюдото на злото неимоверно натежа.

Забълва огън и жупел

върху разбягващата се

човешка тълпа.

Това блюдо на злото

може и да захлупи света.

МИР

В моята градина пеят птичките.

Цъфтят

зюмбюли,

нарциси.

Грее слънцето

над зелената трева.

В небето не лазят бомбардировачи.

Не тресат земята експлозии.

Но ударите зловещи

отекват с хиляди шрапнели

в нашите сърца.

Очите ни слепеят

от огнената зарева.

И всички

в един глас питаме:

Защо?

Докога!