ВЛАДИМИР ЛУКОВ
Също както, според виждането на Николай Бердяев: “Достоевски е “народът”, много повече народ отколкото цялото селячество на Русия”. Или както сам Вапцаров е бил самосъзнателен за същото в себе си като истински борец и творец на свобода от свобода и пише в стихотворението си “Майка”:
Народ е това! —
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.”
***
Е, и днешни нахакани келеши от „Памет за утре“ си мислят, че могат в шепи да хванат сърцето на Народа у Вапцаров.
Нека си мислят – друго не могат.
Да!
Писал съм още през 2007 г. в електронната си книга “Народът”, че за борците и творците на свобода от свобода от който и да е Народ – “Народът е личност с главна буква.” (Платон) – важат думите на древнокитайския мъдрец Лао Дзъ (604-531 пр. Хр):
„Мъдрецът няма собствено сърце.
Сърцето на народа е сърце на мъдреца.“!
***
И възкликвам в същата моя Книга (цитирам):
“Какъв парадокс, каква антиномичност в духа –
народът има собствено сърце, а мъдрецът няма!
Очевидно ли е това?
Не.
Очевидно е само това –
само личността има сърце.
Достоевски е имал сърце.
Следователно, народ, който има сърце,
няма как по друг начин да го има,
освен в гърдите на своите най-мъдри и най-свидни чеда.“
***
По-нататък питам риторично и това:
“Има ли сърце българският народ?
Има!
Виждам го (ретроспективно) у нашия най-голям български поет, публицист, народопсихолог и революционер Христо Ботев.
Усещам пулса му в творчеството на Христо Ботев.“
(И го показвам в стихотворението му “Към брата си” – както и сега опитвам да го покажа на братята си от “Памет за утре”.)
***
По-нататък, а и на други места в Книгата ми показвам и доказвам, че усещам пулса на сърцето на нашия български Народ и в творчеството на Добри Чинтулов, на Дядо Славейков, на Ив. Вазов, на Яворов, на Гео Милев, на Вапцаров…
***
“За да съм народен – пише още Н. Бердяев (цитирам по памет, смисълът е точен) – достатъчно ми е да погледна собствените си духовни дълбини и да ги изразя като Достоевски в творчеството си.”.
***
Това всъщност прави и Христо Ботев – показва ни от духовните си дълбини, че в гърдите му е тупкало не толкова неговото лично сърце, колкото сърцето на нашия български Народ.
Особено ясно КАТО ИЗПОВЕД го изразява това в стихотворението “Към брата си”
с “туй сърце, дето страда…
в отзив на плач из народа!” – ВКЛЮЧИТЕЛНО С ПОКРУСАТА, че в душата на брата му, на собствения му брат (и от “Памет за утре”)
“…няма
на глас божий — плач народен!”
***
Писал съм в Книгата си – и Вапцаров върши същото от собствените си дълбини и го изразява в творчеството си.
***
Писал съм като извод:
“Впрочем цялото предсмъртно стихотворение на Никола Йонков Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока…” е поетически апотеоз на взаимна иманентност между личност и народ, ставаща парадоксално в духовното лоно на личността – творец на свобода и борец за свобода от свобода!”
***
Сега ще кажа – най-чувствително и с най-голяма художествена сила Вапцаров ни показва из от собствените си духовни дълбини в стихотворението си “Майка”, че в гърдите му е тупкало не толкова собственото му сърце (включително във всеоотдайностата му в антифашистката му борба – “престъпна” за братята ни от днешната “Памет за утре”) колкото сърцето на Народа ни.
Прочетете го тук цялото това негово стихотворение. И вижте как съвсем актуално звучат още първите му четири стиха.
Да.
И ще видите, че Вапцаров е и наш народен, е и наш национален Поет не поради идеологическите си свои пристрастия (нормални във времето му като прояви на комунистическа борба; челна, насрещна, “безмилостно жестока”, между диктатурата на капитала и диктатурата на пролетариата” – борба за справедливост в това, дето казва Н. Бердяев за Божия промисъл в допускането на Руската революция от 1917 г. – “всеки с труд и с пот на челото да яде хляба си”, а не с откровени „либерални“ грабежи), нито поради вменяваните му македонистични нагласи…
***
МАЙКА
Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка…
Имала майка,
имала син. —
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът ѝ
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.
Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.
Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова —
как очите му бягали все
на бащата в пищова.
Имала майка,
имала син. —
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.
Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.
Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.
Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:
„Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.
Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай…
Не ставай хайдутин…“
Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдути горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и… станал комита.
Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.
Отишъл си бея.
Отишъл си — значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! —
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.
Смълчал се народа.
Смълчал се и само сумтел.
И вече не виждал на робството де ще е края.
Излезли комити,
в горите не бродили те,
а се разкарвали с „Щаери“.
А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата ѝ
гатер.
Пак майка.
И майката имала син.
Залоствала всяка вечер вратите
и пяла му:
„Нанкай, сега сме сами,
нанкай, не ставай комита.“
Комита не станал.
Не бил бикоглав. —
послушен бил момъка, значи.
Но някой разнесе в селото мълва,
че паднал убит като стачник.
***
Писал съм тук и друг път – няма, не е имало и никога няма да има веднъж завинаги справедливо устроени общества на Земята. Имало е обаче, има и ще има винаги и само вечна борба за справедливост в тях. И Вапцаров я показва като такава в стихотворението си „Майка“ – борбата на нейния истински Син.
Божият!
Тъй че напълно оправдано е в духа ни български (наш разум-творец в действие) да имаме Национална награда за поезия на името на Никола Йонков Вапцаров.