Валери Иванов е роден на 2 декември 1963 г. в Пазарджик. Негови творби /стихотворения/ от ранна ученическа възраст са печатани във в. „Септемврийче“ и сп. „Родна реч“. Завършва Математическа гимназия „Константин Величков“ в родния Сси град, след това – Педагогика /ИНПУ „Л. Каравелов“ – Кърджали/ и магистратура – Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ (1997). Занимава се с редакторска дейност и литературна критика. Преподавател по български език и литература. Работи като сътрудник на в. „Народна армия“, сп. „Български воин“, сп. „Читалище“, в. „Нов живот“ /Кърджали и София/, в. „Знаме“ и „Виделина“ /Пазарджик/, а след отбиване на военната си служба и като кореспондент на РТВЦ Пловдив и БНТ, Bulgaria Sega, Eurochicago, радио „Веселина“ и Deutsche Welle, сп. „Наука“; директор на радио „Алматея“; редактор на в. „Пазарджик днес“, отг. редактор на вестник „Метафора“, Участва в редица антологии и чуждестранни сборници, в биографичната енциклопедия „Кой кой е в България“.
Носител е на национални и международни награди: за социална и патриотична поезия – „Гео Милев“ и „Кирил Маджаров“ /1998/; „Тера фантазия“ /2010/; „Белоцветните вишни“ /2015/, „Голямата къща на мъдрите хора“ /2016/. Лауреат в издателските конкурси: „Учители – творци“, „Нека поговорим“ /Голямото четене, 2009/, „Улицата на мечтите“ /Изд. „Ера“, 2010/, „Стъпки“ /Изд. Съюз на учените в България/ и др. Член на Съюза на българските писатели. Автор на стихосбирките: „Шепотът на града“ /Изд. ПЧП, Пазарджик, 1993/, „Смарагди в пепелта“ /Изд. „Беллопринт“,1998/, „Грешна молитва“ /Изд. „Захарий Стоянов“, София, 2006/, „Лириликон“ / Изд. „Захарий Стоянов“, София, 2019/. Негови са монографиите: „Последният гладиатор на българския Монпарнас. Литературно-критически очерк за Иван Пейчев/“ /,Изд. „Български писател“, София, 2008/, „Изучаване на Алековите фейлетони“ /Изд. „CPECS“, 2009/, Основи на музикалното възпитание „Пей с мен“ /МОН, София, 2010/, АБВ – Кратък литературен речник /Изд. „Анубис“, София, 2012/ ,„За 30 наполеона и безсмъртието на Щастливеца“ /Изд. „Беллопринт“, 2017/.
ЗЕМЕТРЪСНА ЗОНА
Тук, с ветум Богу – не доминира фереджето!
Макар да пее ходжата,
по обед
са пълни всички кафенета –
с непредани мъже
и дами похотливи.
Развинтват своята фантазия сирашка,
на пръв поглед – видимо щастливи…
На чашка –
интелигенти бистрят политика.
И сочат с пръст шизофреника,
кандидатирал се за депутат
и таз година…
На улицата – просякиня
от благороден минувач
петаче взима!
Метачките стотинките премитат.
Избягали от часовете
ученици –
в компютърните зали скитат…
И слънцето изпира дъждовете!
Решетките отточни – пак отмъкнати!
Едно момиче снощи – в шахта счупи крак…
Данъкоплатците,
дълбоко бръкнати,
се питат за пореден път:
„Защо?“ и „Кой?“, и „Как?“.
Затворените
в топли канцеларии
блюстители на право и култура –
въртят в ленивите си мозъци
варианти за поредната халтура…
Медиците проклинат занаята.
Учителите – ниската заплата.
Наемните работници – наемника.
А ел. техниците – приемника…
С престъпници, крадци и рекетьори
полицията –
ден и нощ се бори!
Нахалост!
И седнали по български – мохамедани,
прощават се с традициите –
/в баирите/ –
от лани…
А на пазара:
дивотия,
гюрултия,
зевзеци,
зарзават,
цветя,
търговци,
прекупвачи,
романия,
кючеци анадолски,
нашенски хора…
Отвред гъмжи от стока и сергии! /В пазарен ден е много живописно!/
Отвред –
народ,
пари
и шмекерии.
И пенсионери по опашки виснат.
Това е част от зрелищния град
и от живота му – стандартно непонятен:
поети български не се четат,
почти не ходим на концерти и театър,
на гости вкъщи – на познат…
Животът всъщност е – ОБРАТЕН!
В действителност се връщаме – назад!
Човеци сме – от дъжд на вятър…
На кметската управа не ѝ пука доволни ли сме да живеем тук…
А в тази земетръсна зона – чарк по чарк,
аз чувствам как убива ме озона –
съвсем професионално, методично, садистично!
И все пак ще цитирам Кенет Кларк:
Не гледам непременно с радост на бъдещето,
но ОПТИМИСТИЧНО!
НОЕМВРИ 1989-а
Полетяха демократи!
В устрема им:
ренегати,
милионери,
кожодери,
вагабонти,
проститутки,
безимотни,
неграмотни,
репресирани,
маскирани,
ощетени,
саботирани,
селендури с потури,
светила на конюнктури,
малцинства и емигранти,
абсолвенти,
аспиранти…
Хиляди… милион смелчаци –
в сърцата с патлаци.
Атакуват комунизма!
Днес – навеки – тяхно време.
Цял народ си прави ..изма –
с ново семе, с ново бреме.
Гео… дявол да те вземе!
ОБИЧАЙ МЕ ЕДИНСТВЕНО
Обичай ме.
Не обещавам да съм ти навеки предан.
Умеех твърде дълго да прощавам,
но не в очите ти
да съм пореден…
Обичай ме наистина.
Обичай ме.
И не заради това,
че те обичам само.
Защото трябва да сме
много,
много истински,
когато се нуждаем от взаимното си рамо.
Обичай ме –
кошмарно и тръпчиво,
тъй сякаш
че съм първият ти враг…
Но не и като
„виното горчиво“.
Не ми е чужд красивият ти бряг.
И не по задължение те пазя
от бурите в магичното море,
а имам още нещо да ти казвам…
Изгуби се.
Потърсих те.
Обичай ме,
небе,
единствено –
обичай ме.
РАЗМИСЪЛ
Ти ли си тази жена,
гдето до гроб ще остане
най-обичана в мойта душа,
мое най-злощастно имане…
Ти ли си моя Съдба,
грешен трепет и сетна утеха,
неизкупена глътка вражда,
неизпрана занемарена дреха…
Пропъдих те, защото те обичам,
защото в моите обятия сълзеше,
но всеотдайно адски се привличахме.
Защото всичко ти отдавах
и с трън след трън в петите –
продължавах
да те държа до себе си такава…
Ти не опази тъжната ми тайна.
Не виждам да си с друг нататък.
Че любовта е всеизвечна,
ала животът с истинска Любов –
нелепо кратък.
ГНЕЗДО НА ГИБЕЛ
Всичко ще се промени, ако се влюбя,
ако повярвам пак, че има кой да ме обикне.
Направих всичко – да не я изгубя,
а тя – сърцето ѝ без мен да свикне…
Когато някой ден по улицата се разминем,
все гледам да не зърна нежното ѝ рамо.
Ще помня как от глупостта ѝ гинех,
за да бе щастлива „утре“ тя само…
Разби химерите ми до възбог в доброто,
навярно съгрешила, без да зная…
Не я интересувало – ми каза – обществото,
било по-важно „да ми види края“…
Аз нямам на представа как се мрази,
да се преструваш, че безпаметно обичаш,
но знам, че свят обет до гроб се пази,
а не гнездото му на гибел да обричаш.
КАТО ЗА НАЧАЛО
Зла магия ни попари.
В твоето сърце – сълзи.
Скърцат спомени – скрижали.
В моята душа – слани.
Тъмен – коловозът бяга.
Синева над утрото блести.
Обръчът наоколо се стяга.
Вой на зъзнещи мечти..
Мръзнат мислите ми в мрака.
Юди втурват в мен очи.
Гарвани надграчват влака…
Съскат между релсите змии.
Пътят е орисан вече –
крамоли раздират кухини…
Времето за размисъл изтече.
Късно е за обич и сълзи.
НЕАВТОБИОГРАФИЧНО
Тя беше млада и красива.
Сега не е.
А аз почти не остарях.
И истината я мори.
След мене –
временно щастлива,
мечтаеща за шейха с белия кон,
подобно прилеп
мракът я гнети…
Добре съм.
Пак искам да ме види
с онези мои чезнещи очи.
И днес,
когато сме далечни,
не ми е болно –
малко ми тежи…
И питам се защо била е
така фалшива струна
в моята съдба…
Не е злочеста.
Пак щастлив съм.
Знае.
Не мамя.
И онзи ден,
до днес,
по-утре –
любимият ѝ още… я терзае.
МЪЖ В ДЪЖДА
Сгрешила ли си? Ще изчакам.
Препила ли си? Ще търпя.
Няма да изпусна влака,
посоката му няма да сменя.
А тази гара е вълшебна –
научи ме да съм щастлив,
дори охулен, непотребен,
отстрелян низко, но пък жив…
Преди звучах и по-кахърно –
какво ти пука, свикнах вече.
Приех играта хладнокръвно.
Двубойният финал изтече.
Привкусвам залък подир залък.
И хляба с вино съм прелял…
Предателят е вечно жалък –
презряна орисия е избрал.
Това е истината /общо-взето/
за Джени в цъфналата ръж,
загърбила и брака, и детето…
То взе, че заваля и дъжд!
ДОБРО УТРО
Аз не мога без теб.
Добро утро!
Ти отлично се справяш с това
и дълбаеш сърцето ми люто
всяка нощ,
сякаш с остра пила…
Аз не искам без теб.
Добро утро!
Тайно зная,
че страдаш без мен
и ме търсиш с очи безприютни
във въртопа на слепия ден…
Аз не смея без теб.
Добро утро!
Не разбирам защо е така,
но усещам как пулсът ми бие,
в ритъм с твоя,
при всяка сълза…
Аз живея за теб.
Добро утро!
Вярвам в синята светла зора
и в мистичната орис на двама,
вплели обич в една обща душа.
Аз се радвам за теб.
МИСЛИТЕЛ
Дадох ли нещо на България…
Симеон Радев
На съседна пейка в градската градина,
точно зад кокетния ми дом,
тийнейджъри бълват шумен лютив сленг.
Неслучайно там креативно гине
на любовта ми „столкхомският синдром“.
Тракиец, в зряла възраст –
изповядвам българщина.
Лишени от цветно семейство,
„момите“ /с впити предизвикателно дънки
и панталонки басмени/ –
снаги витиевато кършат;
юношите-ергени –
наперено дръзки,
сякаш „ястреби“,
отвреме-навреме,
по алеята,
с електрическите си „стършели“
префучават край мен –
демонстрират „мъжественост“.
Ваятели на иновативна „божественост“,
евроатлантически принтирани.
Дегустирам статуквото
и на баща си повелите…
„Терминал – 1, 2“ гонят децата ни,
отвъд цитаделата.
Тревожният ми ум
благославя сложното.
Отвъд буквалното.
Отвъд преносното.
На съседна пейка,
точно зад кокетния ми дом…