За Иван Вазов всеки българин има да каже толкова много, че ако всичко това се събере в едно цяло, ще се получи ехо, което ще запълни не само бездната на тези сто и двайсет години, но и на следващите сто и двайсет, и на по-следващите, и така нататък до безкрай, во веки веков.
На какъвто и етап да се намираме, каквито и разстояния да ни делят от рождената дата на поета, между него и България никога не може да се получи празно пространство.
Като ученик в четвърти клас на Сливенската мъжка гимназия трябваше да подготвя реферат за Иван Вазов. Дни и нощи четях и препрочитах неговите стихове, поеми, разкази, романи, пиеси, статии, писма и овладян от любов, на която само юношите са способни, нижех върху хартията моите страстни изповеди. Но като всяка любов и тая се сблъска с изпитания. Рефератът попадна в ръцете на един по-възрастен другар, който ме повика да се срещнем и тихо и загрижено изрази учудването си, че съм изпаднал във възторг пред един буржоазен писател.
Представете си моята обърканост: Иван Вазов буржоазен писател! Аз се питах с какво е буржоазен? С преклонението си пред дейците на националноосвободителната борба? С омразата си към поробителите и тираните? С надеждата си в спасителната роля на Русия? Със съчувствието си към сиромасите? С опиянението си от красотите на отечеството? С уважението си към труда? С жаждата си за справедливост? С вярата си в България? С гнева си срещу онези, които разпокъсваха част по част народа Ј на европейските политически тържища? Но този Вазов не можеше да бъде на буржоазията.
Тя се мъчеше да го направи свой, като използва известни спорни нотки в неговото творчество. Късогледа и вманиачена от национализъм, тя обявяваше Вазов за барабанчик на своите стремежи и походи. Ние бяхме принудени да се разграничаваме.
Сред остротата на класовите сблъсъци за нас беше трудно да преценяваме спокойно и обективно делото на Иван Вазов. Не можехме с пълен глас да говорим за нашата любов към него. Беше необходимо време, докато разберем, че Вазов принадлежи на буржоазията със своите слабости, а на нас, на народа и революцията, със силата на таланта си и с венеца на своята слава.
Ние, българите, често прекаляваме със строгостта към себе си. Нашите думи са като извадени мечове, отсечем веднъж и не лепим отсеченото. За нас в литературата има един гений, Христо Ботев. За Ботев сме прави. Ботев е началото на всички начала. Но ако Ботев е светкавицата, която разкъсва облаците на петвековното чуждо господство, не е ли Вазов дъждът, който се изля от тях, за да изпълни с живителни сокове все още празните вени на България, да оплоди душите ни и да ги възроди за нов живот?
Детето чурулика: „Аз съм българче“, младежът пее: „Българийо, майко мила“, възрастният шепне: „Българийо, за тебе те умряха“.
България – ето думата, с която поетът покръстваше поколенията и с която ги призоваваше на труд и на подвиг. Ето онази сладка дума, която той ни даде за мъка и радост, за молитва и за плач, за песен и за марш. Тази дума лепне като мед по нашите устни, независимо на каква възраст сме и на кой участък изпълняваме дълга си. С тази дума Вазов правеше от нас хора, от хората – българи и от българите – нация.
За разлика от някои самозванци в литературата Вазов не гледаше на народа изотгоре, не мислеше, че удостоява народа със своето внимание; великан по дух, Вазов знаеше, че единствената истина, която заслужава вдъхновението на поета, е истината на народа, нея Вазов упорито търсеше, нея откриваше, нея въплътяваше в образи и ритми, нея утвърждаваше.
Тогава кой ще се усъмни, че ако той беше доживял да види кървавите схватки на народа срещу наследниците на Стефчов и поп Кръстю, а след туй да види и победата над фашизма, строителството на новия живот, той нямаше да бъде с нас, пак с народа си по неговия труден, но единствено правилен път?
Честването на сто и двайсетгодишнината от рождението на Вазов, този нов досег с творчеството на поета, ни навява много мисли, но може би най-необходимата сега е тази, че единственият извор на вдъхновение за твореца това е действителността.
Не в нас и не чрез нас, а в живота и чрез живота може да се постигне прекрасното. То е там, при хората, сред обществото, в битката между новото и старото, в стремежа към хармония и щастие.
Верен на това разбиране, Вазов превръщаше дори непълноценни люде в герои и примери за подражание. И не е ли парадоксален фактът, че тъкмо днес, когато нашият народ е в първите редици на прогреса, срещат се автори, които тръгнат по обратния път, като превръщат героите в глуповати чудаци, а тези чудаци – в синоними на България?
Ставаше ли дума за отношение към народ и родина, Вазов не се страхуваше да влезе в най-остри схватки със своите събратя по перо. Той пръв приветства яркия талант на Яворов, но и пръв го порица, когато Яворов се обърна за признание към една тясна групировка от естети. Всички знаем докъде стигна Яворов, отклонявайки се от социалните и националните проблеми, до затваряне в себе си, до изсушаване, до индивидуализъм и в крайна сметка до трагедия.
Някога наричаха Иван Вазов патриарх на българската литература, с този най-висок сан в църковната йерархия искаха да отдадат заслуженото на народния поет.
От висотата на днешното тържество ние виждаме, че не е достатъчно да наречем Вазов само патриарх. Той е нещо велико и необхватно.
Вазов, това сме ние.
Вазов, това е народът български.
Вазов, това е България!
Георги Джагаров
(1925 – 1995)
Слово при откриване на тържественото събрание в Сопот, посветено на 120-годишнината от рождението на Иван Вазов