СОЛАРИ

 

Запомних ви с ръце опалени

от южно слънце, сол и мъжки труд,

превили гръб, с очи отправени

в кристалите, изгрели с вик нечут.

 

Край сините квадрати със вода

се ражда вашата надежда.

Над тази разграфена синева

се спуска мълком слънчевата прежда.

 

През зноя тих на месец юли

тя пие с бавни глътки сладостта. . .

През август зрее на гранули –

стаената горчилка на солта.

 

И тръгват в дървени колички

въздишки бели с дъх на сол. . .

По пътечки тънки като жички –

скрибуцат колелата в си бемол. . .

 

И спират уморените нозе

на поморийските солари

пред бели дюни, под лятното небе,

за да отдъхнат между две цигари.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РЕЦИТАЛ

 

До летния театър в Анхиало,

антично врязан в скалите на Поета,

след много изгреви и залези,

обжари с огън душата ми до бяло

една жрица, на Касандра – пророчица сестра…

 

Избягала от земната си суета,

една жена говореше с морето…

Във фокуса на своите ръце

събра за миг очите ни

и в здрача син на август

под миглите ни трепкаха звезди…

 

„Ела широко освети. . .“ –

мълвяха устните във мрака

и с музика небето се изпълни.

Морето се заслуша…

Вълна приплисна и зачака…

Лицата бледи молитвено мълчаха

пред химните ѝ властни…

Във въздуха

целуваха се лудо думи…

И огнени езици

затрептяха помежду ни. . .

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РОМАНС

 

На Пенчо Чернаев

 

 

 

. . .И пак старите цигани,

и пак две китари,

и пак очи немигнали,

и пак болките стари.

 

И плаче душата искрено,

и чоплят я старите рани

край едно огнище разискрено

между две далечни гари. . .

 

За миг само спряла в ъгъла,

като зъзнеща есенна птица

от толкова пролети лъгана

край една пробита паница. . .

 

. . .И всичко изтича, отива

под едно облаче бяло,

остава сълзата щастлива

и сол под очите изгряла. . .

 

 

 

 

 

УТЕХА

 

За хляб, вода и слънце, превивам още гръб,

покорен и незнаен под усмивката на Бога…

Сломен от земни грижи по прашния си път,

ще свърна някой ден щастлив към гроба…

 

С очи отворени към звездните полета

душата ми натам ще тръгне сита…

След време ще притихне на някоя планета

и с Бога ще вечеря под слънчевата пита.

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРЕДЕСЕН

 

Синият балон на лятото се спука.

Млякото изтече и небето побеля. . .

Вятър есенен във клоните изпука.

Слънцето заплака и гората пожълтя.

 

Едри слънчеви монети

сипнаха се изведнъж. . .

Цялата земя засвети

подир този златен дъжд. . .

 

 

Настроение

 

Скърца

в душата ми

пясък.

Залезът

мята стрели.

Над морето

капят мъгли.

Във вълните –

рибен отблясък.

Бързо идва нощта.

Сънят ми

отива да спи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПО УЛИЦАТА

 

Все в болките

на хората се взирам …

И виждам

в очите им

ужас и тъга.

И питам се,

без да се спирам –

къде изчезна радостта?!

 

Усмивките угаснаха

като светулки.

Дни и нощи,

изпълнени с болка …

Девойките

не стават вече булки,

сбъдват се думи

на Пророка …

 

На ръба живеем

и стари, и млади.

Старите са уморени.

Младите с куфари

по аерогари …

Живот в чужди сгради.

Ветрове ги брулят

по чужди тротоари …

 

По улиците строги,

забравени бездомни –

изхвърлени,

като смет

от люде алчни,

вероломни,

за които

само парите имат чест.

 

И тази болка

в мен расте.

От години тлее.

Трупа се

със тонове в мен.

Омръзна ми.

Така не се живее.

Очаквам с надежда

последния си ден …

 

 

 

БРОДНИК

 

Бродник

броди

през дни

и нощи

с очи

обърнати

към света

на тъмнината …

Денем

с котките

говори –

с поглед, впит

в земята.

 

Нощем,

щом деня угасне,

свива се в някой

тъмен ъгъл.

В глуха доба

слуша

на бухала словата …

И така

въртят се дните

и нощите самотни.

Броди той

с мечти

в торбата

между хора

и животни.

 

В пусти къщи

се събират

всички бродници

за празник.

Често

със бутилка бира,

много пъти

със стомаси

празни …

 

Бродникът

ръка към никой

не протяга.

Сам си търси хляба …

И така,

докато

смъртта го грабне

със усмивка блага …

 

 

ИМИГРАНТ

 

Върви

по булеварда тих

на възраст мъж

в модерно облекло.

В главата му

лудува стих,

в душата му

върти се Виенско колело.

И спомени летят

във кръг,

и песен циганска

звучи.

Гергьовска люлка

под стария дъб

връща го

в онези млади дни,

в къщата на родните деди.

И няма как

от корена си да избяга,

от онази панаирна суета,

когато цялото градче се

стяга

да празнува и посреща

роднини от близките села …

Но празника

е жив и тук,

живее в него,

крепи го и в чужбина.

Край Темза

нижат се ден и нощ.

Минават година

след година,

но той живее в Лондон,

като гост …