Интервю на Георги Н. Николов с Петко Братинов
Ако метафорично приемем, че литературата е сцена, а творците на словото – актьори, какви истини, полуистини и откровени заблуди представят в делничната трагедия „Битие“? Вписват ли се убедително в българското духовно пространство днес?
Не възприемам литературата като сцена, а творците на словото като актьори. Актьорите изпълняват чужди текстове. За мен сцената е реалния живот, а творците на словото са автори на пиесите. От съдържанието на тези пиеси зависи качеството на спектакъла. Без голямо съдържание представлението е малокръвно – не могат да го спасят нито интересната артистична игра, нито декорите, нито режисурата. А що се отнася до делничната трагедия Битие – драматургът не е отделна личност. Драматургът е цялото общество. И тук е мястото да отбележим ролята на поетите и писателите. Те са диагностиците на обществото и предлагат лекарства за неговото оздравяване. Болестите напоследък се увеличиха многократно и трябва да се разчита само на най-талантливите. Посредствените фелдшери не спомагат за лечението.
От първата стихосбирка „Движение“, 1966 г. с последвалите „Предимство“, „Насаме“… до засега последната „Преди сълзата да застине“, ти си в центъра на нашия литературен живот. Посланик на каква идея си и на какви нравствени ценности? На които не си изневерил и защитаваш и сега?
Посланик съм на много идеи, но преди всичко се стремя да остана верен на вродения си стремеж към свобода. Не съм допускал да ме пороби материалният свят и борбата срещу алчността осмисля земното ми съществуване. Алчността е най-жестокият порок на нашето време. Цинично алчни са империите, държавите, политиците, капиталистите, престъпниците. От дете се отвращавам от чувството за собственост. Изпитвам страхотно удоволствие от максимата: Има всичко, който не иска нищо.
Харесваш ли се като личност? Кои свои черти на характера би изтрил незабавно? Какво в живота те подготви и направи поет? Как разбра, че словото е твое призвание?
Самочувствието в много случаи е необходимо, но самохаресването е пагубно. Не харесвам прекаленото си отрицание на поетите с пеперудени крилца. Всеки има право на полет. Пък бил той и от един храст до друг. Незабавно бих изтрил от характера си страстта за въдворяване на ред на всяко място. Самотата и природата ми подсказаха за поетическото поприще. В началото плахо, но после с по-решителна стъпка тръгнах по пътеката на изповядването. Защото поезията преди всичко е изповед.
Дължиш ли благодарност на някой от „старите“ наши писатели?
Благодарен съм на високо талантливи поети и писатели от по-старите поколения. На Александър Геров и Добри Жотев, на Генчо Стоев и Васил Попов.
Чувстваш ли се изморен след десетилетия активен творчески труд? Казал ли си на аудиторията всичко, за което си мечтал?
Не съм преуморен от активен литературен труд. Преуморен съм от бездарните текстове на стотици кандидат-писатели и от опитите на много филологически джуджета да изглеждат художествени исполини. Никой не е казал на аудиторията всичко, за което е мечтал. А може би и аудиторията няма нужда от силни поетически алкохоли. Словесната бира е заляла цялото земно кълбо.
Някога премълчавал ли си нещо и защо? Какво още искаш да напишеш и да споделиш с читателите?
Премълчава се от тактичност или от безсилие. А може и от безразличие. Премълчавал съм мнението си за редица от тъй наречените „класици“, по-точно за известни техни произведения, които се преподават насила на учениците и студентите. Впрочем, насила се преподава всичко, но да съчиняваш литературни достойнства там, където ги няма и да заставяш младите да ги възприемат и одобряват – това е естетическо престъпление. Подготвям се да напиша няколко статии за българската поезия. И за отвращението от безчувствието на нацията към паметта на великите духовни мъже на България. Могат да се родят и внезапни стихотворения.
Лириката ти избягва регионални, мимолетни теми. Тя е философска, наднационална и далеч от политическа скованост. Това достатъчно ли е, та и твойте песни „все да се четат“?
Предполагам, че когато Иван Вазов пише „… но мойте песни се ще се четат“, той разчита не толкова на тяхната художествена сила, а най-вече на техния патриотичен заряд. Такава е била епохата, такъв е бил народният градус на възкресението. Почти едно столетие след Вазов поетите навлизат в други територии на духа, в голяма степен те са реални космополити и проблемите на световния човек проникват завинаги в съзнанието им. Аз съм един от тези поети и ако моите стихове притежават емоция и такава философия, които да заинтригуват съвременните хора от различни страни, то аз ще бъда наистина признателен и щастлив.
Конкурират ли те младите автори и с какво? Черпят ли от творчеството ти примери за собствено развитие? Какви?..
Още преди 45 години, когато издавах първата си книга, предложих библиотека „Смяна“, в която се издаваха първите книги на младите поети, да отпадне. Да отпадне заглавието на тази библиотека. Кой кого сменя?.. В наименованието имаше елемент на заличаване. Всеки поет съществува сам за себе си. Никой никого не отстранява. Напротив!.. Продължава го. В този смисъл младите автори не ме конкурират. Обратно!.. Насърчават ме благородно да се състезаваме. Някои от тях ме смятат за изключително съдържателен и художествен, казват, че се учат от мен на лапидарност и ритмичност, но това в никакъв случай не ме разглезва, а ме заставя да бъда до болка самокритичен.
Мога ли да те наричам „класик“ на българската литература? И коректив на очевидния хаос в „бляскавите“ опити за изява сред по-младите лирици? А ако не – защо?
Думата „класик“ е опорочена. Разни малоумни журналисти я лепват на съвременни писатели, както лепват думата „легенда“ на футболисти от махленски мащаб. За класика може да се говори след много десетилетия, а дори и столетия. Оцеляването на текста не зависи от учебниците, нито от преподавателите. Текстът оцелява в зависимост от енергията, с която внушава непреходна жизнена философия. Коректив на очевидния хаос не мога да бъда, защото в хаоса участват хора без никакъв талант и без никакъв срам. Те не могат да бъдат коригирани. Те трябва да бъдат забравяни.
Има ли свое самобитно бъдеще нашата литература и няма ли да се разтвори в света на мащабни култури и чужди философско-естетически примери? Как би постъпил, за да опазиш националния й колорит?
Не се наемам да предвиждам бъдещето на българската литература. Струва ми се, че модните вълни, които я връхлитат от чужбина, не са първите, нито последните. Така е било и по времето на Вазов, и по времето на Гео Милев, и по времето на Вапцаров. Модата е заразително нещо, но тя не подхожда на всяка фигура. От нея могат да се използват отделни детайли, които са универсални, но оригиналната национална самобитност е решаваща за физиономията и сърцевината на произведението. От българския исторически опит могат да се излъчат теми, настроения, чувства и философски светлини, които ще бъдат интересни и ценни за всеки духовен човек от нашата планета. Стремя се да бъда подвластен на това излъчване и да го осъществявам със своите стихотворения и поеми.
Променя ли се във времето лирическият ти герой, или променя смисъла на времето от делничност към вселенско съзерцаване на обществените катаклизми?
Лирическият ми герой се развива, като все по-често започва да опровергава вкоренени в общественото съзнание респектиращи сентенции. За пример ще посоча два мои стиха:
И времето, изглежда, не лекува с нищо болката.
А болката започва да лекува с нещо времето.
В стихотворението си „Кошмари“ отбелязваш: „И бой креслив започва по-отривисто за всяка по-значителна троха“. Така е в живота, така е и в литературата, за жалост. Значи ли, че българският читател е обречен на вечни експерименти, при това загърбен като фактор за оценка на творбите?
Българският читател, особено читателят на поезия, прекалено е развратен от съчинителите на антипоезия в световен мащаб и от техните апологети в училищата, университетите и издателските свърталища. Истински талантливото е в немилост, но неговата природа е издръжлива и в крайна сметка то ще оцелее след временните опустошения. Доказали са го вековете. И сега ще го докажат.
Какво ще му пожелаеш и как ще го успокоиш в бъдеще време? Какви нови послания ще му отправиш в следващите стихове?
Става дума отново за читателя. Повърхностният или снобът не ме интересуват. Интересува ме този, който ми съчувства, който ми е „съучастник“. Този читател бих го посъветвал да не се тревожи от самотата си, а да я превръща в презрение към безчувствената тълпа. И да извисява гордостта си. Гордостта е най-великото лекарство против унижението.
Пожелаваш ли нещо на държавата България, на която сме съвременници и апатични съзерцатели?
Държавата България да спазва принципите на европейските републиканци, а не да възражда мухлясали монархически сантименти. И да се прекланя пред чистотата на изкуството, а не пред набъбналите от самочувствие съвременни пиявици.
А на себе си какво пожелаваш като човек и поет? Нека го чуем, ако може в стихове тук, на финала на нашия разговор… засега…
Пожелавам си да не отстъпвам до края на живота си от своите граждански и художествени принципи. И да продължа да вървя по същата пътека в същата планина със същото себеотрицание, защото както е изповядано в една моя поема:
Най-силният
от глутницата скучна
доброволно се отлъчва.
И после се превръща
в единак.
Нощта му свети.
А мравките навсякъде живеят на мравуняци.
И никоя от тях не е замръквала сама…