ИЗ КНИГАТА „ЛЮБОВНИ ПРИЗНАНИЯ“

Издателство „Захарий Стоянов“, 2022

 

 

 

ВЛЕЧЕ НИ ВРЕМЕТО…                

Влече ни времето и ни оставя

край брегове от болка и от слава,

край брегове от обич и от скука

и без да знае докога сме тука.

И пак неудържимо ни повлича,

не знае кой кого кога обича,

не знае докога кого ще мрази

и от кого успешно ще се пази…

Влече ни времето неудържимо

и само то доказва, че ни има –

единствено, спасително, защото

не всекиму е дадено с охота.

Влече ни, или пък ни изоставя

във непреодолимата забрава.

Влече ни времето като листото –

не ще ни върне вече на дървото.

 

 

 

МАГИЯ Е КОПНЕЖЪТ ЗА ВЗАИМНОСТ,

за сливане, призвано от нагона,

и чудо – безначалната интимност,

дошла на влюбени от пантеона.

 

Страстта съзнанието замъглява

и в щастие превръща се мъглата.

Прекрасно е, когато извисява

и щастието е във яснотата.

 

И нека споделеното е тайна

и всеотдайността – нещо блажено,

но тръпката да си остане трайна –

на двойна прежда нека е вретено.

 

Взаимността е радост най-човешка

и, предизвиквана от красотата,

е склонна често да направи грешка,

красивото е тъничка позлата.

 

И в любовта неверие прозира

и никога не е една и съща –

принудена е вечно да избира,

докато се в обреченост превръща.

 

 

И в този устрем, в нежността попътна,

и в тази непреодолима жажда,

макар и в някаква надежда смътна,

усещане за сбъдване се ражда.

 

Телата са криле на свободата.

Излитане, но по-щастливо няма

от смелостта да продължим нататък –

от сливането дух със дух – на двама.

 

 

 

 

 

ЕСТЕСТВЕНИЯТ ПОРИВ НА ПЛЪТТА

изглежда цял живот ни проверява

къде сме – на страната на страстта,

или ни спира съвестта тогава.

 

Дали незаглушим е този глас,

дали властта му е преодолима,

това едва ли е въпрос към нас

и някаква значима роля има.

 

Животът, сякаш да се защити,

неведомите сили изкушава,

и трябва ли, задръжките пести –

предизвикателен му е изглежда нрава.

 

И му отива той, и му отива,

за да го има, е един и същ.

Съгласие ведно със съпротива

го правят съвършен и вездесъщ.

 

Да тръгнеш към магнита на плътта,

и грешно или праведно това е,

ще е въпрос до края на света.

Човекът вечно ще се колебае.

 

 

 

КЛЮЧЪТ В КЛЮЧАЛКАТА?  ЗАШЕМЕТЯВА

лелеяната мисъл за оная,

която в сънищата изкушава

като взаимност и като омая.

 

Ключът. Ключалката. Зовът и двете

веднъж, наистина неустоими.

Тогава се събират световете,

които са без памет и без име.

 

И осветяват новото начало –

те знаят, продължение ще има,

в спирала извисило дух и тяло,

и в повторимостта неповторимо.

 

Ключът в ключалката! Веднъж се случва

в един живот отключване такова.

И никога повторно не отключва

на тайнството нежната окова.

 

 

 

 

 

 

ЗАПОЧВАМ ДА ОБИЧАМ КАТО РИЦАР –

безплътно да се вглеждам в красотата.

Усещам – вече страстите били са.

И Дулцинеята изглежда свята.

 

Не виждам вече скритото във нея

и сякаш плътското не ме привлича.

Не знам – живея или не живея,

дали съм себе си, или съм ничий.

 

Нима каквото беше, вече беше,

нима така безчувствено умираш? –

ме пита всеки спомен безутешен.

Не го разбирам, как да го разбираш!

 

Насила ми се ще да се събудя,

но виждам, че това не ми прилича.

И вече сам на себе си се чудя –

как винаги желаното – изтича…

 

Но нищичко не се е променило,

щом като спомен вечерта се спуска

и в мен нахлува скъпото и мило…

Осанката на рицар ме напуска.

 

 

 

 

ОВАЛИ НА ДУШАТА, ВЕЧЕ ВИДИМИ,

за да докажат зримо съвършенството,

не ми припомнят вековечни идоли,

а нещо привлекателно и женствено.

 

Струят от тях невидими сияния

и сякаш ме зареждат с електричество

и всичките любовни разстояния

се връщат като времена епически.

 

Събират, съживяват всички влюбени,

изпълнили със страсти вековете,

и сякаш във симфонии нечувани

в хармония се сливат световете. . .

 

И вече не се знае тук, във живото,

съзнаващо началото и края,

кое е кремъка, кое – огнивото. . .

И трябва ли ни да се разгадае.

 

 

 

РЪЦЕ ИЗВАЙВАТ ГЛИНАТА, А ТИ СИ

изваяната амфора от мене

в душата ми и всяка моя мисъл.

И се страхувам, че си съвършена.

 

И вече ме е страх да те докосна.

Защо е тази тръпнеща тревога.

И радостта, доскоро високосна,

е в отлив, да я събера не мога.

 

Защо ли съвършенството ни плаши

и се стреми да е недостижимо,

когато във стремленията наши

такава вечна всеотдайност има.

 

И страх ли е, ако обичаш лудо,

да бягаш в мисълта си от това,

ако усещаш, че се случва чудо,

да се боиш от свойте сетива.

 

Създал те съвършена, да не бъда

в това си най-желано тържество

създал и своята самоприсъда –

недостижимото си божество.

 

 

 

СТОИМ НЕПОДОЗИРАНИ НА МОСТА –

Реката гриф е, а цигулката – нощта.

Косите ти ли, струни ли докосвам,

та пеят те за хиляди неща.

 

Неподозирани? Но от кого ли,

когато всичко диша покрай нас,

и шепне, съска, стене и шумоли

със своя непознат за други глас.

 

И е светът отново цял и влюбен,

защото всичко живо се стреми

най-малката взаимност да не губи.

А ние мислим си, че сме сами.

 

 

 

 

 

НАВЯРНО СЪВЪРШЕНСТВОТО ЛИЧИ СИ,

защото винаги е откровено.

И само от забравата зависи

кое наистина е съвършено.

 

И няма невъзможност, няма тайна,

когато чуваш шепота отвътре,

когато любовта е всеотдайна

и вече не съзнава, че е мъдра.

 

Когато с магнетизъм непонятен

внезапно се привличат съществата

и в този организъм необятен

отново се зачеват чудесата.

 

 

 

В ОБУВКИТЕ НА ДЯВОЛА

 

В обувките си ме покани Дявола.

И аз бях пил абсент, и ги нахлузих.

Той каза, че да ги завържа трябвало,

за да забравя всякакви илюзии.

 

Но аз не исках с тях да се разделям  и

да му споделям всякакви признания.

Обаче от не знам къде преселени,

видях света през нови очертания:

 

Видях какви са близките приятели,

видях, че при роднините ме вкарва.

И срещах врагове или ласкатели

и всичките ми викаха: Повярвай…

 

И любовта ми си призна услугите,

които бе ми правила по милост:

„Защо не каза за онези, другите,

които от любимата бях крила?“

 

Обзе ме срам от себе си, признавам си.

Какво ли във живота си бях правил.

Разбрах, че всяка мръсота остава си.

Защо ми бе да срещам този Дявол!

 

И сам се убедих, че не е трябвало –

Живей си сред усмивки и преструвки.

Каквото и да ти предложи Дявола,

не влизай пак във дяволски обувки.

 

 

 

БРАКОНИЕРИ

Във брака някой ако ни намери,

да потвърди, че сме бракониери.

Съмнението е, което трови

и ни сковава в своите окови –

Макар наситени, и пак ревниви,

привиждат ни се сцени причудливи

и във въображаемите сцени

да пазим своето твърдо сме решени.

Съмнения като кинематограф не спират

виденията да ни прожектират.

Натрапват ни се, и какво не правим

да ги забравим. Как да ги забравим,

щом мисъл, че са истински ни плаши…

Но пъдим ли виденията наши,

които са на другите подобни,

но са и търсени, и са удобни.

Там всеки иска ново да намери –

Ловуваме като бракониери.

И много рядко мисъл ни тревожи:

За своето – не, за чуждото обаче – може.

 

 

 

 

 

 

 

ВИНА?

 

Признаваш ли коя си пожелавал,

признаваш ли пред себе си поне?

И ако ли не си го осъзнавал,

виновен ли си бивал, или не?

 

Кой би могъл да обвини нагона,

и себе си дали ще отрече,

ако не вижда във жена икона

и в жилите му мъжка кръв тече!

 

И изкусен, или пък изкусител,

да бъдеш ли такъв, какъвто си?

Не си нито спасен, нито спасител –

от блян кой би желал да се спаси!

 

И кой ще разбере какво му става,

когато подсъзнание звъни,

без оглед на жена, или представа

и опрощава всякакви вини?

 

Излиза, че си без вина виновен,

на себе си останал верен ти.

Нагонът не търпи да е тълковен.

Съдбата само може да прости.

 

 

 

 

ПОКАЯНИЕ

Не се научих аз на изневяра,

а влюбвах се така – като на гара,

която чака влака, и с обида

го чака тягостно да си отиде.

И пътничките от захлас обзети

оставях зад гърба като монети,

зад рамо хвърлени, за да се върна,

но може би не исках, и тепърва

пак отегчен от опита контролен,

от всякоя победа недоволен,

да се освободя от този плен опитвах. . .

И чул бе Господ моята молитва

как съм разкаян, осквернен и плача,

усетил сам на себе си палача.

Оставах винаги и сам, и гузен

като от изневярата изхлузен.

 

 

 

ДРУГИЯТ

 

Не знам кога разбрах, че съм обречен,

че вече съм от нещо раздвоен.

Не знам кога почувствах онзи вечен,

изконен глас, отекнал и във мен.

 

Но оттогава сякаш съм подвластен,

превърнал себе си във някой друг,

по-благороден, щедър, съпричастен,

оказал се във роля на съпруг.

 

Не го ревнувам, по е вещ от мене,

и му се радвам, не съм унизен,

не искам да призная „съвършен е“,

защото няма никой съвършен.

 

Макар целта ни с него да е съща:

да ни приеме нашата любима,

не бих желал той в мен да се завръща –

за него тя представа вече има.