Асен Асенов е роден през 1956 г. в град София. През 1979 г. завършва икономика и социология. Десетина години работи като главен икономист в ДСО „Българска захар“, „Про Софт“, издателство „Техника“ и др. Ръководи издателство „Мултипринт“ – София. През 2004 г. излиза първата му книга – стихосбирката „Дом на паметта“. Нашумява с романа-фентъзи в два тома „Принцът на вълшебните сънища“ – 2013 г. През 2015 г. се появява стихосбирката „Да бъдеш – или не“, в съавторство със Сергей Литвиненко. Следват сборникът с разкази „Пробуждане“ (2016 г.), новелата „Дух“ (2017 г.) и полиграфическият дневник „Печатари“ (2019 г.). Асен Асенов е член на Съюза на българските писатели и е сред най-успешните книгоиздатели на български автори.

ЕРИК

В памет на любимото ни куче Ерик

Днес никой не може да каже дали Ерик е жив. Но той си беше от малък див и палав, непослушен и неуправляем. Ерик изчезна така, както се беше появил.

Намерих новороденото кученце, подхвърлено на изтривалката пред външната врата. В началото се зачудих що за животно е това – голямо колкото плъх, но с огромна глава. Ерик беше безсилен да стои на лапичките си. Проблем му беше да повдигне тежката глава. Прибрах животното и го настаних в кашон в стая, различна от тази, която обитаваше котаракът Майкъл. Вечерта семейството се събра около кашона. Децата бяха във възторг – искаха да държат и галят новото животно. Те му дадоха и името – Ерик. Жена ми се обяви твърдо срещу присъствието му у дома. Бях принуден да обещая, че след няколко месеца ще го пусна да живее навън.

Купих за Ерик бебешко шише с биберон. Той се научи да бозае от него. Наддаваше бързо. Взе да се изправя и на лапичките си. Проблемни за кученцето бяха нощите. Явно мръзнеше нощем. Нали си нямаше мама – да се сгуши в нея и да бозае, когато си поиска. Мислихме върху въпроса и накрая започнахме да го приспиваме с буркан гореща вода. Той се сгушваше до него, сякаш му беше мама. Така изкарваше нощта.

На едномесечна възраст Ерик преживя някаква криза. Един ден след работа го намерих да лежи безпомощен и почти безжизнен в кашона. Зачудих се да не е болен от някоя детска кучешка болест. За всеки случаи го взех в шепите си и го държах така до сутринта. Ерик живна, оцеля. Сигурно имаше нужда от по-голяма близост и любов. По-късно от ветеринарния лекар разбрах, че само 5% от кученцата-сираци оживяват. Мъчех се да дам всичко от себе си, за да го отгледам. А може би и в ръцете ми се криеха тайни, животворни енергии?

Когато Ерик поотрасна, доста заприлича на хъски. Ушите му започнаха да се изправят. Едното обаче все беше малко по-клепнало от другото. Направих му протеза, която привързах към по-слабото ухо. Той я търпеше. У дома беше послушен, разбираше човешки език. Нали беше отраснал при нас – смяташе ни за своето семейство. Дори се погаждаше и с безспорния фаворит в къщи – котаракът Майкъл.

Когато с жена ми за първи път изведохме Ерик на каишка, разбрахме колко е диво сърцето му. Скимтеше ужасено и се дърпаше бясно. Навалицата на пазара „Кирков“ го хвърляше в ужас. Едва се успокои у дома. С жена ми се чудехме дали единият му родител не е вълк.

В парка сърце не ми даваше да държа Ерик на каишка. Пусках го да тича и да се боричка с другите кучета. В парка Ерик не слушаше – драсваше надалеч из храсталаците. Бях сигурен, че ме чува, когато го викам и му свиркам. Но много често не се връщаше. Тогава се принуждавах да се прибирам сам с каишката у дома. След няколко часа го чувах от третия етаж да лае под прозореца. Беше се наиграл. Слизах и го прибирах. Ерик не успя да се изгуби в София.

Жена ми се привърза към Ерик. Вече не споменаваше да го пуснем на улицата. Понякога го извеждаше и сама. Дори и когато беше бременна с третото дете. Ерик здравата я теглеше, но тя не му махаше каишката.

Когато бебето се роди, ни обхвана безпокойство – как ще го приеме Ерик. Няма ли да се опита да го ухапе, или нарани. Веднъж успя да се совне в стаята на бебето. То седеше в двуколесна детска количка. Ерик само го подуши и се върна бързо. Мигновено бе разбрал, че малкото е член от семейството.

Макар да бе отраснал без майка, Ерик не боледуваше. Обичаше най-много да тича. Беше най-бързото куче в парка.

Някаква необяснима тревога измъчваше Ерик, когато пътувахме до село Лесново. Седеше на задната седалка на колата, но муцуната му беше все във врата ми. През цялото време пръхтеше в косата ми. Пристигах на село винаги мокър от слюнките му. Той беше щастлив да се измъкне от „Фиатчето“. Втурваше се на километри по неасфалтираната улица.

Най-щастлив Ерик бе на Лесново. Тичаше като вихър по полето, в игрището и по улицата. Връщаше се сам при колибата си и излапваше цяла тенджера с „попара“. После лягаше на тревата в двора.

Именно на Лесново с Ерик се разделихме завинаги. Но за съжаление – без да се сбогуваме. Един ден избяга за пореден път навън да тича и да играе. И повече не се върна. Чакахме го с дни, разлепихме съобщения за издирване с обещана награда… Но нищо не се разбра…

Често Ерик се появява в сънищата ми. Тегли ме нанякъде. Аз все се опитвам да го прегърна. Ерик приличаше на хъски… А защо все го сънувам бял?