Анелия Янковска-Сенгалевич е родена в гр. София. Завършила е СУ „Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Носителка е на поетични награди на името на Димчо Дебелянов, Веселин Ханчев, Пенчо Славейков – гр. София и на награди от националните литературни конкурси: „Витошко лале 2013“, „Свищовски лозници“, от Международния конкурс за поезия „Лирични гласове“ и др.
Лауреат на Националната награда за детска литература „Петя Караколева“.
Автор е на книгите „Къща без покрив“ , „Екзотика в кухнята“ , „7 дни чудесни“, „Незрима светлина“, както и на учебници и учебни помагала. Има многобройни публикации в литературни издания. Автор е на сценарии и на приказки, излъчени по БНР.
Член е на СБП и на СБЖ.
ДИЛЕМА
Морето Черно и морето Бяло!
Запитах се: кое е по-солено?
Морето Бяло – в него са сълзите
непресушени, бежански сиротни.
Морето Черно и морето Бяло!
Зачудих се: кое е по-горчиво?
Морето Черно – дъното му пусто
на пропилян живот ми заприлича.
Морето Черно и морето Бяло!
Захласнах се: кое е по-красиво?
Редуваха се буря и затишие,
докато станах гладка като мида.
Морето Черно и морето Бяло!
Замислих се: кое е по-прозрачно?
Надникнах в глъбините им спокойни
и в мрака част от себе си намерих.
Морето Черно и морето Бяло –
два бисера в сърцето ми заспали.
ИЛЮЗИЯ ПРЕДИ СЪН
Толкова нощна уличка! Вече сме се изгубили.
Немилостиво намекват за съществуването си люляците.
Ниско е слязло небето или се качва земята.
Някакво опиянение връхлита предизвикателно.
Ала сме сигурно още недоумяващо млади.
Разочаровано стапят пейките очертанията си
И се разливат оградите в полусенки неясни.
Нещо е заличило и на къщите мястото.
Само страх ли под кожата ни удобно се крие?
На пръсти мигът си отива…
И се скъсва внезапно нощната уличка
като хвърчило, което неумело сме пуснали.
СЪТВОРЕНИЕ
Беше приказно. Беше зелено.
Май дъхтеше на чернозем.
И покълваше в мен устремено
И тържествено ведрият ден.
Всяка болка и грижа премахна.
Сила пролетна ме осени.
Сякаш някаква тайна отгатнах.
Станах просто гнездо от лъчи.
Бях унесена. Бях упоена.
Бях пазителка на красота.
И съкровище бях, от което
Ще започне отново светът.
СПОМЕН ЗА МОРЕ
Между небето и водата спирам –
сама трескá от дух, душа и плът.
Изтласква ме вълна подир вълната
в предначертан от ветровете път.
Морето е прозрачно като изповед.
Жълтее с дъно набраздено
и приютява слънчевата мрежа,
а в нея − сянката ми уловена…
Докато плувам в разтопено злато,
в искрящо-синьо,
в сребърна глазура,
тежи по миглите солта, но виждам:
перце от чайка като мен се щура.
Духът ми тържествува, а душата
по навик пак във себе си се вглежда.
Убежище е мокрото ми тяло
с отложената за брега надежда.
Не сме на място с туй перце в морето.
Безбрежието хоризонтът спира.
Това ми казва тази раковина,
която до ухото си допирам.
ДУНАВСКО ХОРО
Сребърно свети луната.
Ситно играе слънцето.
Из тия мътни талази,
из тия води дълбоки
плискат, вълнуват, бушуват
с тъпан и гайди ветрища.
И си опъва снагата
реката дълговечната,
реката животворната.
Дунаве, бели Дунаве!
Буйни коси на русалки –
вълните бели, кълбести
прииждат, носят, завличат
в подмоли, в тъмни въртопи
нашите бели надежди,
многопосочните пътища,
любовта, дето я сяхме,
и върволиците спомени.
И ни се мокрят патроните.
Знамената ни, сгърчени в тинята
белеят и зеленеят…
Червеното само просветва −
плаши рибите долу на дъното.
Сбира костите на мъжете.
Ей ги, стъпили са на плиткото
в среднощна доба невярна.
Мъже от кремък изсечени,
хванати пояс за пояс.
Пак ризите им белеят.
Перчемите им се веят.
Пристъпват. Тежко играят
нявгашно хоро, кърваво…
Дунаве, бели Дунаве!
Бълбука, плиска, бушува,
не спира твоята песен:
за кълновете надежда,
за неродените пътища,
за любовта, дето извира
от тайни, бистри кладенци
и за Родината, святата,
дето след нас ще я има.
УСЕЩАНЕ ЗА БРЯГ
Несполучливо лятото излезе.
Размито в полусенки е морето.
Опънатите мрежи крият
паянтови рибарски хижи.
Сезонът на сафрида уж е в края си –
септември си тече постарому.
Небивалици си разказват вечер рибарите.
Във кръчмите е весело…
И все така отпивам от мастиката.
Очакването вече е отминало.
Брегът чертае скалните си кораби.
Излишни са компасите и котвите.
И аз, объркан капитан, си мисля:
„Дано вълните да залеят пристана!
ТУНЕЛ
Опаловият час! Прорязват залеза
с контура си заоблените хълмове
и мамещо застиват посивели
като вълна, догонваща вълна.
Лишени от отблясъци, нещата
разкриват нещо свое съкровено
и сенките им бавно се стопяват
в нахлулата отникъде тъма.
Загубени подробности… Ненужни…
Дори следа от птичи песни няма.
Ни помен от листа, гнезда и клони!
Но важното е тук, сред нас – дървото.
Почти неуловим присъства
и ароматът на треви… Земята!
И пипнешком един човек се лута
на вечността към прага. Докога ли?
И само между облаците спряло,
парче небе все още се синее
така дълбоко и прозрачно ясно,
като тунел, препълнен милостиво
от някаква незрима светлина.
