Ангел Тодоров
(20.X.1906 – 25.II.1993)
Роден в гр. Видин. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски” (1930). Специализира в Париж и Дижон (1930-1931). Участва в Отечествената война като военен писател – доброволец и в списването на в. “Фронтовак”. Печата за пръв път през 1921 г. в сп. „Пчела”. Редактор във в. „РЛФ” (1929), отговорен редактор в сп. „Звезда”, заместник-главен редактор на в. „Отечествен фронт”, в. „Стършел”, сп. „Септември”. Главен редактор на в. „Литературен фронт” (1944), в. „Вечерни новини” и сп. „Българо-съветска дружба” (от 1961). Един от основателите и пръв председател на Съюза на преводачите в България (1974-1979). Секретар на СБП (1947-1948; 1858-1962). Почетен председател на СБП от 1979 г.
Издадени книги: “Клуб и фабрика” (1932), „Поеми без лъжа” (1936), „Полезни поеми” (1938), “Из моя войнишки бележник” (1948), „Червено знаме. Избрани стихотворения 1944-1949” (1949), “Много шум…” (1952), “Културата в защита на мира” (1953), “Животворната правда на художествената литература” (1954), „Стоян Михайловски. Баснописец и сатирик” (1956), “Избрани стихотворения” (1957), “Дълга ръка” (1958), „Планински дъб” (1959), “Ха да викнем” (1960), “Студен душ. Избрани хумористични разкази и фейлетони” (1962), “Достойна правда” (1963), “Български писатели. Преценки и впечатления” (1964), “Сред народа. Избрани стихотворения” (1966), “Слънце наше, въздух наш” (1971), “Пролетарски песни” (1973), „Заводско сияние. Избрани произведения” (1976), „Ангел Тодоров. [Разговори и беседи]“ (1986, съавт.), „Избрани произведения в 2 т.” (1987), „Да бъдем весели” (1989).
ОПОРА
Влак…Срещу мен – железничар.
Тук не е по служба, а е пътник –
като мен. Все още в униформа, но навярно
пенсионер. С коса все още гъста,
ала прошарена като гора,
която есента осланя вече.
И – също тъй с прошарена коса –
на рамото му е глава опряла
жена му. Тя отдавна е заспала.
А неподвижен, със отворени очи,
той гледа – с поглед, някъде зареян.
Не ги познавам, ала знам: години
до късно нощем чакала е тя
да се завърне той от път далечен.
И е сънувала в тревожна дрямка
как влакът хлътва в бездна, как в нощта
изчезва нейният другар единствен;
а щом си дойде, тя му казва само:
– Да ти полея…Похапни си – тук
и хлебец има, и чорба, и лук…
Не ги познавам, ала сякаш виждам
като на длан живота им, изпълнен
с труд, грижи, а навярно – и мечти…
Все -заедно, все – двамата… И ето,
във тоя час, когато вечерта
над тях тежи със своята умора,
за нея рамото му и сега
е най-надеждната в света опора!
НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН
Не съм съгласен с вас, които
изпълнени със злобна стръв,
изгаряте с напалм горите
и пътят ви е – смърт и кръв.
Вий безпределните пространства
превръщате в грамаден ад
и тоя свят със грандоманство
наричате свободен свят.
Не съм съгласен с вас, бандити,
убийци с кървави ръце,
със вашите сърца сърдити
и с безчовечната ви цел,
и с вашето желание
смешно –
там, дето слънцето блести,
да падне тежка нощ мъртвешка,
зловещ куршум да засвисти.
По вашите престъпни стъпки
дими кръвта на Виетнам
и знам – там вехнат всички пъпки,
и вашите злодейства знам,
знам тигровите ваши клетки,
затворените хора там,
и знам тъмничните решетки,
и вашия позорен срам!
Не съм съгласен! И не може
сърцето да се примири
с нощта, с кръвта, с вика тревожен
сред полунощните гори,
където месецът огрява
огромни ями с мъртъвци,
и като сенки там минават
нашественици чужденци.
И само с вас съм аз съгласен,
борци и патриоти, с вас,
и чувам бурен, чувам ясен,
и чувам силния ви глас
срещу врага ви безразсъден –
глас и бунтовен, и суров –
и нека моят стих да бъде
съзвучен с бойния ви зов!
ВЪЛЦИ
басня
В горите, както е известно,
на вълците е лесно,
а на животните, които те ядат,
– нима е чудно –
е доста трудно.
В един планински кът
животните тъй също бяха разделени
на жертви и на вълци остървени.
Но ето, че веднъж във тоя кът планински
дойдоха вълци от съседните гори,
– дори
и от гори далечни, исполински –
и с хищниците местни почнаха борба:
„Ба,
сами ли ще ядете всичко тук,
ний имаме тъй също право!” –
И подир кървава разправа,
– след като победиха –
те като вихър
се пръснаха на изток, запад, север, юг –
но с уговорката жестока
да им се праща често жива стока
от победения планински кът.
Тогава тъй наречените местни вълци
започнаха да хълцат,
да пищят.
Годините текат,
а те все плащаха… В една свирепа зима
недостигът и тях самите връхлетя.
„От залъка ни взимат!” –
развикаха се те.
Пред победителите-вълци коленичиха тогава
и почнаха със сълзи да ги умилостивяват.
А после, като своите молби
наричаха борби,
обърнаха се към животните в гората:
„- Закрилници сме ваши ний,
за вас се борим в тия трудни дни,
за вас ще сторим всичко, братя!”
Отвърнаха им жертвите-животни: „Да,
животът ни, наистина, е кървава беда
и ний самите против нея търсим начин
– без като вас да плачем. –
И работата не е за шега,
но туй, което правите сега,
извинете,
е не за да ни отървете,
а за да ни ядете!”
