Александър ГОЧЕВ
Заглавието е свързано с практическата интерпретация на термина демокрация от страна на Колективния Запад, който включва страните от Западна Европа и САЩ. Идеята за демократична държава е ясна – власт на народа, реализирана от функционери, които се определят чрез свободни избори от гражданите на всяка страна и стават изразители и даже реализатори на желанията на нейните поданици. Наблюденията показват, обаче, че тази обща формулировка се избягва като непрактична в най-различни ситуации от многоликата дейност на хората, когато се налага да се вземат конкретни решения. Тук на помощ идва Колективният Запад, който предлага изпитани от него правила и критерии за това как се осъществява т. нар. демокрация на практика, във всекидневния живот на народа, във всички негови дейности, включително външнополитическата. Неспазването на коeто и да е правило може да стане причина дадена държава да бъде обявена за недемократична, за което се плаща и съответна цена, определяна според ситуацията.
По отношение на външната политика на дадена държава „ситуацията“ е пределно ясна т.е. опростена: съответната държава се обявява за демократична (или че не е заплаха за демокрацията), ако е военен съюзник на Колективния Запад или ако е негов сателит.
Политическата клетва за вярност облекчава изпълнението на останалите критерии за наличие на демокрация, които са обединени под наименованието „Демократични ценности“. Думата „ценност“ не е случайна, намеква и за цената, която се налага да се плаща при тяхното пренебрегване. Спектърът на тези ценности днес е детайлно разработен и обхваща всяка дейност както на групи хора така и на отделния индивид, включително мисленето, поведението и разговорите на семейната маса.
Тук трябва да се отбележи фундаменталната роля на най-елитната хуманитарна интелигенция на Колективния Запад, която не само разработва списъка на споменатите ценности, но е поела и отговорност да ги внедри в практиката главно по линията на образованието, начиная с детските градини, и чрез медиите, давайки главните направления за правилни демократични действия, мислене, писане и говорене. Социалните интернет-мрежи, под пълен контрол за целта, довършват картината.
В цялата тази дейност на хуманитарния елит няма нищо оригинално. За да сме наясно с коя и да е сегашна или предишна геополитическа концепция, според Ноам Чомски, трябва да сме наясно с нейните два аспекта – официален и реален. Реалният аспект той илюстрира с максимата на Тукидит: „Силните правят каквото си искат, а слабите страдат както се полага“. За реализиране на официалния аспект всяка силна държава има остра нужда от специалисти и апологети, чиято задача е да показват и доказват, че каквото и да правят силните, то то е благородно и справедливо и че ако слабите страдат, то те сами са си виновни за това. Тези специалисти на запад са известни като интелектуалци, които с много малко изключения изпълняват тази задача усърдно и с чувство за лична праведност.
Официалният аспект на днешната геополитическа концепция за демократични ценности и по-специално нейният агресивен характер според Чомски (The Essential Chomsky, 2008), може да се проследи до 24 март 1999, когато НАТО бомбардира Сърбия. По този случай Тони Блеър, тогава министър-председател на Великобритания, заявява, че Новата генерация „тегли черта на пясъка“, война за „ценности“, за „нов интернационализъм, който повече не може да толерира брутална репресия на една етническа група над друга“ и че тези отговорни за такъв род престъпления „няма къде да се укриват“. Така НАТО инициира първата в историята на човечеството война „в името на принципи и ценности“. Вацлав Хавел тогава декларира „края на националната държава (nation-state)“, че тя не може да се счита за кулминация в историята на която и да е отделна нация, за висша ценност…, „че човешките същества са по-важни от държавата“. В редакционна статия на Foreign Affairs учен юрист, с изтъкнат принос в областта на защитата на правата на човека, обяснява, че „просветените държави“ (enlightened states), освободени най-сетне от букаите на „ограничаващи стари правила“ и архаични концепции за световен ред, вече могат да използват сила, когато „вярват, че е справедливо“ според „модерния смисъл за справедливост“ в името на най-благородна цел, толкова очевидна, че не се нуждае от доказателства. Боб Дейвис синтезира новата доктрина във Wall Street Journal по следния начин: „Тирани, внимавайте!“.
От стр. 1
Думата „агресивност“ в заглавието е и пряко следствие от днешното агресивно налагане на демократичните ценности по всевъзможни линии: юридическа (чрез постоянно увеличаващ се спектър от закони за криминализиране на „неприемливо“ социално поведение); чрез наказания по месторабота, включително уволнения; чрез остракизъм и морален тормоз на индивида от страна на обществени групи за неправилно поведение и мислене – демонстрирано например с тираничен разгул в социалните мрежи. Медиите се занимават главно с по- и най-изтъкнати персони, позволили си да имат мнения и действия, алтернативни на „единствено правилните“. На улично ниво, например в САЩ, са заимствани методите на китайските хунвейбини от времето на културната революция: тълпи привърженици на Black Lives Matter и Antif aхорово заклеймяват пешеходци и клиенти на ресторанти, карайки ги да се извиняват, че са бели.
Тази агресивност е и причината да се говори за неолиберален политически екстремизъм, издигнат вече в ранг на религия, което обяснява неминуемата конфронтация с ислямския религиозен екстремизъм във Франция. Ясно е, че не е въпрос за конфликт с християнската религия, чието влияние във Франция не е голямо. Ето и формулата за взривна смес: екстремизъм срещу екстремизъм.
Знае се от древни времена кога човек е готов да жертва живота си: при защита на семейството, при защита на родината, на честта и на религията си. Остава, според Марк Твен, да имаме малко здравомислие кога и как да се ползваме от „свободите си“. Абсолютната свобода на индивида в което и да е общество означава абсолютно ограничаване свободата на другия.
Резултатът е, че след прилагането на демократичната ценностна система в практиката става безмислено да се говори даже за пародия на демокрация. А самата демокрация е отдавна заменена от днешния неолиберален тоталитаризъм, наречен още от Александър Зиновиев в книгата му „Третата Световна“ Демократичен тоталитаризъм. За каквато и да е алтернатива на неолибералното мнение не може и дума да става – с нарушителите и непокорните се действа безкомпромисно.
На практика системата „Демократични ценности“ служи като критерий за легитимност, за отфилтриране на достойни от недостойни кандидати за присъединяване към Колективния Запад и в частност към Европейския съюз (с безценното право да се наричаш европейска държава, а всеки съответен гражданин – европеец). Никога по-рано за присъединяването към някакъв съюз между европейски страни не е поставян критерия за легитимност. Такова нововъведение обаче не се оказва особено практично. Даже циментирано като политически съюз (ЕС) то показва сериозни проблеми с прокрустовото ложе на постоянно еволюиращите европейски ценности, което налага постоянно отсичане на всевъзможни неприемливи национални „израстъци“. Извън европейското ли са обаче Полша и Унгария, а също и България с неподписването на Истанбулската конвенция. Ами Великобритания, която напусна ЕС, счита ли се още за европейска страна? И тъй като сегашните европейски ценности имат предимно идеологически характер, много е съмнително, че ще издържат конкуренцията на неизбежните икономически и етнически проблеми, особено изострени от вирусната пандемия.
Все пак, не трябва да се забравя, че що се отнася до бъдещето, факторът технологически напредък (или технологическа изостаналост) може да заеме първа позиция, оставяйки хуманитарно-политически съображения на втори план. В този аспект бъдещите техно-икономически конфронтации едва ли ще надхвърлят днешните циркаджийски каскади на биполярния идеологически фронт, илюстрирани най-добре с развихрилата се американо-европейска русофрения като последен и краен стадий на русофобията. Ежедневно вездесъщите западни медии ни сервират фантастични примери в тази насока.
Доминиращата роля на информационната война днес е свързана и с начина, по който се отразяват локалните военни конфликти в последните години (Ирак, Либия, Сирия, Индия-Пакистан, и др.), които въпреки бравурния и назидателен тон, не доведоха до решения, изгодни за която и да е страна в тях. По простата причина, че проблемите на нашия глобален свят не подлежат на решаване с локални войни. А за печеливш изход от глобална война никой не си и помисля да говори. Отдавна се налага ясният извод, че да се остави всяка страна да живее така, както народът Ј иска, а не както иска някой друг, би довело до много по-хармонично съжителство. Тази възможност обаче е убийствена за глобалния финансов капитал, който не е в състояние да понася и една-единствена национална държава (която на първо място се грижи за собствените си поданици), да не говорим за кошмарната световна мозайка от национални държави, всяка със свои и различни условия и искания към властелините на Уолстрийт. На практика става въпрос за контрол на поведението на човешки маси чрез йерархия от професионални, т.е. платени активисти.
На върха Ј стоят най-висок ранг хуманитаристи, заемащи академични длъжности в най-престижните западни университети, които формулират идеологическите основи и съответната технология за реализация на текущите демократични ценности на всички нива. Така се избягва възможността за каквато и да е критика на контрола над масите. Като основен отвличащ маньовър медиите тиражират непрекъснати спорове на високо интелектуално равнище, засягащи фундаментални философски, социални, исторически, етнически и други аспекти на живота, чиято цел е отвличане на вниманието от истинските причини. Ако пък случайно възникнат реални въпроси за реални проблеми, те тутакси се обявяват за неверни или тенденциозни поради нелегитимност на опонентите – обикновено поради липса на съответния висок академичен ранг. (Потенциалните опоненти с академичен ранг са „оплевени“ навреме – още в студентските им години).
На ниско – „пешеходно“ – ниво технологията работи с нападателна фразеология и открита манипулация без спазване на каквото и да е приличие. Това са основните оръжия на кохортите на агресивния идиотизъм, за които всяко изразяване на мнение различно от „единствено правилното“ е сигнал за брутална атака. Пример тук са съвсем пресните „мирни“ протести на противниците на Доналд Тръмп. Основните медии, пазители и глашатаи на демократичните ценности полагат всички усилия да убедят гласоподавателите, че убийства, грабежи и палежи са оправдани, защото тези отсреща са врагове, некачествени хора, нацисти и пр. епитети. В такава обстановка не е учудващо, че открито се говори за гражданска война в Щатите. И не само се говори, а и се действа. Например тук вече е почти невъзможно да си купиш патрони – изчерпват се начаса.
Но да се върнем към друга една парлива тема. Американските академични институти, обект на завист от колеги от цял свят, са всичко друго, но не и академични. Те са далеч от това да се считат за бастиони на здрав разум и интелектуални изследвания, източници и разпространители на знание и мъдрост. Превърнати са в истински лагери за индоктриниране и активизъм, отфилтрирайки само доминиращата ортодоксална идеология за „Социалната справедливост“. Всякакви дисидентски виждания на професори и студенти са заглушавани в зародиш и преследвани, а носителите им са изхвърляни безкомпромисно. Университетите не са както преди „безопасно място“ за малцинства и другомислещи – те са превърнати в „безопасно място“ за заглушаване на всякакъв дисидентски глас. Качества като обективност, стремеж към перфектност и индивидуализъм са считани за признаци на расизъм, за „бяло превъзходство“. Идеята за деколонизиране на знанието включва признанието за еквивалентност на системите за познание на различните култури в света с напътствието, че тези системи заслужават по-скоро респект, а не подлагане на скептицизъм и проверка.
Въведението към курса „Деколонизиране на светлината“ (Decolonizing Light) предлаган в университета Конкордия в Канада съдържа следните твърдения: „Повече от коя и да е друга наука, физиката е област доминирана от белите мъже, демонстрирайки колониален характер и социално неравенство. Това е строга и обективна наука, откъсната от социалната и геополитическа история. В тази област се репродуцира неравенство, което се вижда от факта, че в нея относителният брой на жени, представители на други раси и местни племена, е много малък.“
Няма да се задълбаваме в нелепостите на такова “представителство” по отношение и на медицинските или фармацевтични професии – като обикновени пациенти дали първо не трябва да се убедим, че ще бъдем лекувани от специалисти, подбирани не по квалификация, а по расови или джендърски критерии?
Историята се разглежда не като наука, занимаваща се с документирано минало, подлагано на дебат и прецизиране, а като дейност, която утвърждава това, което е трябвало да стане или това, което би могло да стане, а не това, което е станало. Деколонизирането на историята е сведено до нейната санитарна обработка и до свободни манипулации и интерпретации. Едно практическо следствие например е искането за премахване паметници на ветераните от Втората световна война поради „липса на диверсифициране и поради расизъм“.
Литературният английски език и съответно английската граматика, са обявени за расистки поради строгите им норми, които трябва да се заменят от „Черен английски“ – говорния език, който се употребява от черните, заедно със съответния „правопис“ и произношение. Впрочем, той вече се преподава в университетите.
Американската медицинска асоциация (АМА) обявява расизма за обществена здравна опасност. Един от аспектите, на които се обръща внимание е борба срещу вредите, нанасяни на медицинските изследвания и свързаните с тях технологични иновации от расизма и от други неосъзнати пристрастия. Тази позиция става причина за подигравки в социалните мрежи от рода: „Необходимо ли е да се явявам на ежегоден тест за расизъм? Има ли вече ваксина срещу него?“; „Не, аз съм съгласен с АМА. Наистина става въпрос за сериозни психични проблеми на тези, които виждат расизъм навсякъде.“ И т.н.
Иронията е в това, че западната цивилизация, базирана на свободен обмен на идеи, не е способна да формулира проблеми, без това да бъде подложено на съмнения, отричане, подигравки или враждебност. Такава атмосфера, създадена от идеолози, които слушат само гласове, звучащи в собствени им глави, спъва прогреса и застрашава самото съществуване на тази цивилизация.
Краят в следващия брой