ВИШНАТА
Нещо грубо размества неделната леност.
Нещо стърже, бучи, наранява покоя.
През усмивка на мушкато, през липово ухание
поглеждам в двора отсреща.
Скърца, гърчи се, клати се –
вишната на съседа пада.
Ръцете ми треперят.
Сърцето хладнее в горещо лято.
Рубинени капки блестят сред листата.
Едри, искрящи в своята зрелост.
Събрах всичките,
до една,
за последно.
Сега ритуално редя вишни и захар
за онази вишновка, наследена от баба,
и си мисля:
,,Още година живот за дървото оттатък!“.
Няколко часа и дворът с вишните вече е празен.
Широко е!
На мен ми се плаче.
21.06.2026
ЕСЕН
Криволичи пътеката цветна на есента ми.
Въздига се, завива рязко –
без страх, без въпроси.
Есента ми е мека,
пъстри са дните.
Светът пред очите ми
от слънце облян е.
29.09.2026
ВРАТА
Вратата на дома ни стар
олющена и изкривена.
Ръждиви панти
като зъби на старица
пожълтели –
надничат през отминала усмивка.
Ключът, покрит с патина,
скърца в нащърбена ключалка.
Завихря времето
вратите за спомени.
А после
тихо е.
22.06.2023
УЛИЧНА ЛАМПА
Липов цвят вали.
Ароматът слиза до паветата.
Улицата е стара.
Луната се катери към полунощ.
Всичко е вечно, казва уличната лампа.
Дали скъпи фасади на нови сгради
ще бъдат толкова вечни,
колкото къщи с разкривени керемиди?
Уличната лампа пита, мига.
И железни врати с електронни ключалки?
Хората излизат, хората са непознати.
После всичко е ясно: бързат, не спират, не кимат.
Улицата ни е една.
Всичко е вечно, казва уличната лампа.
Но тук имаше
пъстри рози…
След цъфналата липа замирисваше на зрели смокини…
Плодовете сладостно ни изкушаваха, надвиснали зад оградите.
Черниците лепкаво капеха по тротоарите.
Разговаряхме със съседите,
събирахме обилния дар,
на пушещи огнища варяхме сладка.
Всичко е вечно, казва уличната лампа.
Дали?
Малките, смешни ракиени чашки мълчат.
Няма ги старите къщи!
Няма ги пъстрите шумни дворове!
Пита.
Мига.
Полунощ.